После връзката между Нико и Уорхол се разпада. Първо, защото тя просто не е способна да се задържи никъде и с никого за дълго, и второ, защото така и не успява да се наложи във Velvet Underground. Освен това точно тогава се появява един от най-важните мъже в живота й – Джим Морисън, звездата на прочутата банда „Доорс“. При първата им среща, вместо да й подаде ръка за запознанство, Морисън я замеря с чаша. Нико разпознава у него своята сродна душа. „Повече се друсахме, отколкото се чукахме, когато бяхме заедно“ – обобщава с едно изречение отношенията си с Джим певицата. Той й дава нов имидж – кара я да боядиса косата си в гарвановочерно и пише за нея няколко от най-емблематичните й песни.

„За нас нямаше правила, можехме да правим абсолютно всичко – веднъж например се натъпкахме с мистериозния кактус пейот, който предизвиква халюцинации, после си смесихме кръвта, за да станем кръвни братя, бяхме едно цяло – заедно дори извън телата си, заедно в нищото.“

Една такава паметна (или безпаметна нощ) Джим й казва: „Ти вече си отровена от това, което правиш. Така и трябва да бъде и ето аз, Джим Морисън, ти давам разрешение да пишеш текстове и музика за собствените си песни.“ Когато чува думите му, макар че и двамата не са на себе си от всичко изпито, погълнато и изпушено, Нико изведнъж усеща, че може да го направи и че е имала нужда някой да повярва в нея. И тя започва да пише музика благодарение на своя духовен брат. С това сякаш тяхната връзка осъществява мисията си и съвсем скоро двамата започват да изпитват умора един от друг, от битките и любовта си, от тежките си характери, които в общуването сякаш се умножават по две. Разделят се и Нико се връща в Париж. Започва нейната дълга 15-годишна нощ.

В Париж среща Филип Гарел – авангарден режисьор и пълно куку. Тъй като не може да живее без мъж около себе си, Нико му става любовница, а Гарел я „заразява“ с хероина. В следващите 15 години – до 1983 – тя бавно се превръща в истинско зомби. Отслабва неимоверно, зъбите й започват да гният и да падат, косата й посивява, въпреки че е в разцвета на трийсетте си години, кожата й се набръчква, цялото й тяло е надраскано от собствените й нокти, докато плува в делириумите си. В края на 70-те вече направо прилича на старица. И някъде дълбоко от нея изплува една лоша, много лоша Нико.

Една Нико, която мрази себе си, мрази красотата си и я унищожава бавно и с наслада. Прави напълно луди неща. Намира сина си Ари, вече 17-годишен, и му дава да опита хероин. Не й мигва окото. Ари вече е омагьосан от легендата за майка си и се поддава на харизмата й. Едит Булон не може да го спре и той върви след Нико като кученце. А тя, като древногръцката Медея, се опитва да го унищожи, да го убие. Веднъж момчето получава сърдечен удар от свръхдоза. Нико отива да го види в болницата. Известно време слуша апарата, който поддържа сърцето му, и после казва: „Може ли да запиша този звук и да го използвам в някоя песен?“ Ари оцелява, но и той години след това не може да се справи с наркотиците.

От кошмара я спасява Иги Поп. Той е 11 години по-млад от нея, когато се срещат. Знае всичко за нея, боготвори гласа й, смелостта й, живота й. Успява да я излекува с любов. „Правехме любов всеки божи ден. Възхищавах се от нея, настръхвах. Тя беше жена от другаде и усетих, че има нужда от много, много любов. Това беше единственото, което можех да й дам в замяна на всичко онова, което тя ми даде. Беше голям артист и един ден, когато хората вече имат уши да я чуят, ще бъдат шокирани от това какъв глас е живял сред нас“ – разказва Иги Поп и признава, че тъкмо Нико го е научила как да модулира гласа си, когато пее на живо.

Иги наистина изважда Нико от дупката и през 1981 г. тя отново започва да записва песни и да прави концерти. Постепенно се завръща към себе си. Започва терапия с метадон. Лекарите й препоръчват да се храни здравословно и да спортува. В продължение на цели седем години се бори както със собствените си демони, така и с тези на сина си. В последните години от живота й двамата са много близки и пътуват навсякъде заедно. „Пътуваме и плачем“ – казва Нико. Това време е истински катарзис за нея – слава Богу, неосъществената Медея.

Така се стига до онзи горещ, много горещ ден в Ибиса, където Нико и Ари са на почивка. В ранния следобед тя решава да покара колело. Целува Ари и излиза.

„Горещо е като в ада...“ – промълвява Нико, докато върти педалите и усеща как сърцето й се качва в гърлото, а главата й се замайва. Това са последните й думи преди да получи масивен мозъчен кръвоизлив. В следващите няколко часа, през които лекарите безуспешно се опитват да върнат душата й в тялото, тя вече чука на райските порти и съвсем не знае ще се отворят ли те за нея или не. Дали пък за по-сигурно да не опита номера с чашата?

 

* „Да почукаш на райските порти“ е знаменитата песен на Боб Дилън, изпята по-късно и от Guns N’Roses, „Knockin’ on Heaven’s Door”