Запознахме ви със Зара Александрова в мартенския ни брой в разговор с нея за майчинството. И на заден план остана другото й лице – на художник, на човек, който внимателно наблюдава света и се опитва, често доста провокативно, да го направи по-добро място за живеене. С помощта на боите, четката, а в последните две години – и на мистрията, лопатата и други не толкова възвишени инструменти.

Зара от 6 години живее в Австрия с приятеля си Герхард, който е компютърен специалист. Двамата откриват с изумление и трепет запустяла кирпичена къща в австрийската провинция – на 160 км от Виена, която реанимират с много любов, труд и екоентусиазъм. Зара посвещава почти 2 години на къщата, преоткрива древни техники като берберската мазилка таделакт, изработва лампите, оформя зеленчукова градина с картофи, домати, краставици, зимни ябълки, опитва се да спаси едно пиано. Наричат къщата Каладобия – от гръцкото кала, хубав, и английската дума за кирпич.

Каква е историята на Каладобия?
За първи път я видяхме случайно в интернет през 2009 г., беше анонсирана за продан, кирпичена къща на усамотено място, без ток, с възможност за включване към канализация и водоснабдяване. Кирпичените къщи са екохит в Австрия, както и къщите от слама с конструкция от дървени греди. Когато посетихме мястото, беше абсолютна джунгла – обрасло с тръни и коприва, цъфнала оранжева роза пълзеше по земята, малка пътека водеше до входната врата... Вътре всичко беше оставено така, като че ли всеки момент собственикът ще се появи и ще ни покани на билков чай. Беше любов от пръв поглед и няколко месеца по-късно станахме собственици на една история. Започнахме да разчиствахме и завземахме метър по метър от къщата и градината. Вътре беше пълно с дрехи, съдове, билки, книги, мебели, дневници, планове, мечти... за мен беше странно да се запозная с един човек (бившата собственичка и архитект на сградата Кристияне, която е починала) по личните му вещи и да открия толкова сходства на интереси и разбирания.

Откъде взехте старинните материали за ремонта?
Едни ръчно дялани греди на повече от 100 г. откупихме на символична цена при събарянето на стари къщи в района. По такъв начин се сдобихме и с тухличките, с които застлахме пода. В Австрия има и фирма, която е специализирана в продажбата на материали (тухли, брави, греди и т.н.) от стари къщи – www.steirerhaus.at.  

Каква е историята на пианото на двора?
Роялът „Алоис Керн“ от Световното изложение във Виена през 1873 г. беше във всекидневната, подпрян на едната стена, покрит с тонове прах, безкрайно голям и тежък, за да бъде преместен. Като стигнахме етапа за полагане на инсталациите, трябваше да се реши съдбата му. Нямахме колебание, че има нужда от реставрация, в която не си заслужаваше да се инвестира (цените в ebay потвърдиха), и търсихме някого, на когото да го подарим, за да му върне обратно живота. Уви! Дойде неизбежно моментът, в който трябваше да напусне мястото си и с помощта на четирима мъже попадна под ябълковото дърво. През есента с падането на плодовете чувахме последните му стенания, а през зимата вече беше коленичил, прегърбен под 30-сантиметровия сняг. По-късно разбрахме и откъде е дошло пианото – една тънка нишка ни свърза чрез съседите с приятелка на бившата собственичка, от която го получила преди доста години с желанието да свири.

Имате зимна градина.
Любимото място на дакела. Винаги използва момента да се наслади на топлите слънчеви лъчи. В нея има един лешник, който получава влага от земята под къщата и губи листата си през есента, въпреки че живее на топло. Оставихме го да си расте и направихме замазката на пода така, че да има достатъчно място около него. Подрязваме му клоните всяка пролет, за да се напасне на мястото и да създава естествена сянка през лятото. От архитектурна гледна точка зимната градина има ролята на отоплителен уред през студените месеци. Насочена е на юг и при слънчеви дни въздухът там е топъл и като циркулира, отоплява помещенията на горния етаж.

Кой измисли тази особена камина с вградено място за сядане?
Още в началото направих модел от глина, който бе реализиран от фирмата изпълнител до най-малкия детайл – с леко завиващите форми и уютното място за сядане. Камината е сърцето на Каладобия и представлява централната й отоплителна система. Решението да се отопляваме на дърва е екологично, а в камината е вградена водна риза, от която горещата вода се отвежда в голям 1500-литров бойлер в мазето и оттам се разпределя по водните тръби в пода и по стените. Отопляването е със сравнително ниска температура, около 30 градуса, и позволява равномерно темпериране на големите отворени пространства. За мен най-важният детайл бе керамиката. Тя ми отне и най-много време, почти цяла година, тъй като бе трудно да се открият глазури, които при нанасянето в неизпечено състояние да се приближават максимално до леко преливане на нюансите на сиво в зеленикаво, кафяво, синьо.

Как се възприемат предметите от стария български бит от австрийските ви приятели?
Аз съм любител на старите автентични предмети с история, които реставрирам, за да им се любувам възможно по-дълго. Стари делви и трикраки столчета, нощви и лопата за хляб, куфари от младостта на майка ми и ръчно бродирани покривки, прибори за хранене и стъклени шишета са част от малката ми колекция от спомени, които съм намерила на село. Интересна находка бяха 30-40 турски керемиди, които са рядкост в Австрия и на границата бяха причина за странните погледи на митничарите. Моята гордост са черните плоски камъни от Бяла река, които са вградени в пода на душкабината и по които стъпвам всеки ден на българска земя. И тъй като гостоприемството на Балканите е всеизвестно, често каня приятели на традиционни български гозби, сервирани в пъстроцветната ни керамика и съпроводени от силната домашна ракия на баща ми.

Тайната на мароканските бербери
Зара използва мазилката таделакт за изолиране на стената около ваната. Това е варова мазилка, разпространена главно в Мароко. Открита е още през античността и била използвана за изолиране на водохранилища, по-късно в хамамите и ориенталските бани и по стените и подовете на палатите.
Традиционната техника идва от берберите, които предават от поколение на поколение знанията си. Мазилката се приготвя от изпечена гасена вар от региона на Маракеш, фино смляна и оцветена с минерални пигменти, тънко нанесена върху повърхността и уплътнена и полирана до блясък с помощта на полускъпоценен камък – ахат. Като последен запечатващ слой се нанася луга (сапун), която реагира по химичен начин с мазилката, придава й гланц и я прави водоустойчива. Специалното на мазилката таделакт се крие в гладката блестяща повърхност, в заоблените органични форми и интензивни цветови нюанси и преди всичко в различните възможности за декориране. Огледално рефлектиращите повърхности може да бъдат допълнени от рисунки, нанесени с пигменти и варова вода, да се подчертае структурата чрез оцветяване на лугата с пигмент или с издраскване на орнаменти, бордюри и сграфито ефект.

Слънчева печка
С увеличаването на слънчевите дни Зара все по-често използва слънчев парабол. Това е печка за готвене, която на принципа на огледалото събира и концентрира енергията на слънчевите лъчи. Препоръчително е съдовете да са черни и да се готви със затворен капак. Позволява храната да се пече, вари, пържи, т.е. работи като нормален котлон. Параболът е измислен за страните от Третия свят, но е скъп за по-бедните потребители и затова още не е достатъчно разпространен. Правени са опити при силно слънце и с много големи съдове – на парабол може да се разтопи дори метал! „Влюбих се в този уред – казва Зара. – Все още експериментирам кое за колко време става. Обожавам новите неща, които са свързани с опазването на околната среда. Единственото лошо на парабола е... че когато няма слънце, не работи.“ (Вижте Solar Cooker в Уикипедия.)

Картините на Зара
Зара Александрова изследва света в картините си така, както малкото момиче изследва куклите си – понякога се налага да бъдат счупени, за да се види какво има вътре в тях. Тя изглежда обсебена от тялото, особено женското, което овързва с въжета, пробожда с игли, рисува несъвършената му красота и средствата за разкрасяването му – има цяла серия „Нещата, без които не мога да живея“ с рисунки на червило, спирала, пила, фон дьо тен, резени краставица за уморени очи, лак за нокти и т.н. Обожава да чупи на парчета табутата и забраните, свързани с телесността. Друга нейна ключова тема е екологията.
Всички картини в Каладобия са нейни, от различни периоди.
Участвала е в престижни изложби, носител е на наградата Гауденц Руф за млад художник през 2007 г.

Нейни картини вижте наwww.zara-alexandrova.com.