С турския писател Зюлфю Ливанели се „запознах“, прочитайки на един дъх романа му „Щастие“. После разбрах, че също толкова вълнуващ и успешен е едноименният филм.

Ливанели, познат най-напред като певец (автор е на повече от 300 песни) и композитор (написал е музиката за 30 филма, „Път“ е със Златна палма от Кан 1982), режисьор на четири филма, сред които наградените „Мъгла“, „Желязна земя, медно небе“, е и световноизвестен писател. В София дойде за представянето на последния си хитов роман „Серенада“ (ИК Книгопис). Зная, че е написан от името на жена. Както и това, че е нещо като входен билет на Турция за Европейския съюз.


Г-н Ливанели, откъде са историите, които разказвате в романите си?
От това, което чета, чувам и виждам. Няма конкретна жена със съдбата на  героинята Мерием от „Щастие“, но има много като нея – насилвани в семействата си, унижавани.

Вие показвате грозното лице на Турция, бордеите на Истанбул. Не ви ли разнищиха за това?
Не. Всички знаят, че медалът има две страни. А аз съм много критичен към обществото. И от това не загубиха нито романът ми, нито едноименният филм „Щастие“.

Родом сте от Анадола, където вече е трудно човек да срещне незабулена жена. Съзирате ли нещо опасно в това?
Роден съм в градче до Коня, защото баща ми беше там прокурор. Нашето семейство обаче е от район близо до Грузия, затова и фамилията ни е Ливанели – от селото Ливане. Нито баба ми, нито майка ми са били забулени. За нас това беше нормалното турско семейство. След 2000 г. се появи тази „мода“ и беше превърната в униформа и политически символ. Майки, които никога не са носили забрадки, забулват дъщерите си. Това е израз на арабизация на исляма. Той е официалната религия в Турция, но никога не е бил радикален.         

Кои са жените в живота ви?
Женен съм от много години. Семейството на съпругата ми по време на балканските войни се е преселило в Турция от Прилеп. Дори говорят със славянски акцент. Имам дъщеря, която пътува с нас по света, учи в Париж, Лондон, Ню Йорк, сега е в Истанбул. Преди да дойде това правителство, сестра ми беше в отдел „Традиции“ в Министерството на културата, после я уволниха. Имам приятелки от различни обществени сфери, най-много от академичните среди...

Нищо не ми казахте за майка си.
Беше много добра и приятна жена. Прекалено се вълнуваше от всичко. Аз дори го възприемах като един вид страх от живота. Може би затова си отиде млада – на 38 години. А баща ми в момента е на 95 и живее в Анкара, където се пенсионира като член на Висшия съдебен съвет.

Странно ми прозвуча твърдението ви, че литературата е по-универсално средство за изразяване от музиката.
Музиката е нещо като кухнята и има регионална принадлежност. Снощи бях в български ресторант и музиката сякаш беше турска. Но на Балканите както е с храната, така е и с музиката – приличат си навсякъде. Но я си представете как биха възприели нашата музика в Ирландия или Япония. Дали ще я разберат? Когато обаче четат книги, хората се разбират по-добре. Моите книги са преведени на 34 езика. По време на представянето на „Щастие“ в Китай ми казаха, че историята много прилича на такава, която се е случила в Китай. Учудих се каква е връзката между Турция и Китай. Но дали щяхме да разберем, че си приличаме, слушайки музиката си?

Зная, че сте имал много различни паспорти, дайте да ги преброим!
През 1971 г. след военния преврат попаднах в затвора. И беше ясно, че няма да мога да избягам без фалшив паспорт. Така че първият ми паспорт беше на името Мехмет Али. В Швеция получих бежански паспорт от ООН, с който не можех да пътувам където и да било. След амнистията в Турция получих нормален паспорт – трети поред. Следващият – през 1996 г., когато станах посланик на добра воля на ЮНЕСКО. Той ми даваше дипломатически имунитет и възможност да пътувам навсякъде. Последният ми паспорт е като депутат в турския парламент – пак дипломатически. Много съм мислил върху тази история – как съм получавал от хората отношение според документа, който съм вадил от джоба си. А съм бил все същият човек. С някои от паспортите ми искаха едва ли не да ме арестуват веднага, а с други ми се кланяха. Това е като в „Замъкът“ на Кафка – слагат те в някаква категория и не гледат какъв човек си. На нас например в началното училище ни обясняваха, че комунистите имали опашки. После казаха същото за кюрдите. Американците нарекоха виетнамците маймуни. Пропагандата представя хората като нечовеци, за да може да бъдат по-лесно убивани. Всичко това ме задушава. И чрез музиката, книгите си, филмите си непрекъснато доказвам, че трябва да се вижда човекът. 

Бил сте кандидат за кмет на Истанбул, продължавате ли да се занимавате с политика?
Никога не съм искал да се занимавам с политика, понякога обаче е необходимо, по задължение. Кандидатурата ми за кмет беше издигната от Социалдемократическата партия, защото бях много популярен и можех да привлека милиони гласоподаватели. Спечели с малка разлика настоящият премиер Ердоган. Но имаше доста измами и манипулации, хиляди бюлетини изчезнаха от урните. Така че резултатът беше съмнителен.

Окончателно ли пожертвахте музиката в името на литературата?
Аз съм си изпял вътрешната песен, но все още има истории, които искам да разкажа.

Поддържате ли връзка с Микис Теодоракис?
Да, следващата седмица ще го видя в Атина, когато представям книгата си „Серенада“. В момента е в болница, непременно ще го посетя. Но дори и да нямам повод като този, него не го оставям сам, редовно го навестявам. Той ми е като батко, един от най-близките ми хора.

Вярвате ли в късмета?
Вероятно има такова нещо, но аз не съм го срещал. Всичко в живота си съм постигал трудно, нищо не ми е дошло даром.   

Зюлфю Ливанели за „Серенада“:
Питат ме как знаете, че когато една жена е потисната и има проблеми, се прибира вкъщи и се пъха под топлия душ. Ами защото и аз правя така, отговарям. А за една друга сцена – Мая ще ходи на прием и когато фризьорката вдига косата й на кок, усеща хлад на оголения си врат и решава да сложи голям гердан – това ми е от наблюденията върху жените. Ако един писател не познава жените, се лишава от 3,5 милиарда читатели. Жените по-принцип са по-комплицирани характери и са по-благодарни герои в литературата.