Когато Тити Папазов разказваше от екрана на bTV за детето, което е осиновил, плака, и заедно с него плака половин България. Защото това е една история, която би се гледала чудесно на кино, само че е истинска.

Историята започва много тъжно с бебе, изоставено веднага след раждането от болната си от СПИН майка. Над него виси ужасна въпросителна – болно ли е и то? И докато роденият с името Димитър мъник стои в кувьоза, лекари, сестри и санитарки се разкъсват между съжалението, умилението и естествения човешки страх от заразяване. Изглежда, че животът на Митко е предопределен, че по някакъв кошмарен начин е свършил, преди да започне, че малшансът го е белязал завинаги. Историята е описана в подходящия бомбастичен стил във вестник, вестникът попада в ръцете на треньора на баскетболните ни национали Тити Папазов, датата е 13 октомври 2006... Девет месеца по-късно, на 13 юли, петък, 10-месечният Митко е официално осиновен от Тити и съпругата му Маргарита. Освен родители, той получава и цял един прекрасен брат – четиригодишния Александър.

Тримата – Маргарита, Александър и Димитър, са излезли в летния следобед пред кооперацията си близо до софийския пазар Ситняково. Сашо прелива от енергия и тича между катерушките, майка си и количката с брат си, бивша негова. Десетмесечният Митко стои тих, опитва се да смуче одеалото си, явно зъбите го тормозят. Той е синеок, този Митко, прилича на Тити, дори една лекарка казала: “Това дете ви е одрало кожата.” Но историята на Тити, известния, свръхемоционалния тренер, стана публично известна. А ние сме дошли да чуем историята на Маргарита, жената, която ще казва на Митко “дай да те целуна, на мама момчето”, ще бъде с него сутрин, обед и вечер, ще му промива раните от падане и ще прави други такива обикновени и важни работи, които майките правят за децата си.

Маргарита е слабо червенокосо момиче, висока е, но ако я срещнете по улицата, няма да си кажете точно: “тази е баскетболистка”. А тя e. Баскетболът я среща с Тити Папазов, преди 10 години се женят, преди 4 се ражда Александър. Дали са мислили за още деца, сигурно, но тогава в историята влиза Митко. Влиза, след като Маргарита праща Тити да купи найлони за отдавна планиран ремонт. Тити обаче взима курс към болницата при бебето, което вече е решил, че иска за свое дете, и й звъни по телефона. Обяснява й, че е отишъл да види едно бебче, за което бил чул. После, вече вкъщи, двамата говорят нашироко. Разказва й абсолютно всичко, цялата истина за бебето, за съмненията край него. Пита я дали иска да го осиновят. Тя се съгласява веднага. Когато отиват в Първа градска болница, където Митко е по това време, за да го видят, Маргарита вече знае, че връщане назад няма. Първите й впечатления: “Една малка брошка, която седи сама. Стана ми мъчно, защото обикновено при другите дечица винаги има някой, който да ги прегръща, целува, а той седеше самичък. Не съм се притеснявала, че е болен, защото знаех, че ще го лекуваме. В мислите си повече съм се притеснявала как ще реагират хората. Защото хората тук, в България, като че ли не са готови за такова нещо. Ако се окажеше, че е болен, представях си как майките ще почнат да дърпат децата си, как няма да може да отиде на градина, как ще имаме проблем в училището и как трябва да му обясня защо стои с нас, докато Сашо ходи на училище.” Със сърцето си Маргарита винаги е усещала, че Митко е здрав, нещо, което потвърждават и двете изследвания, правени му досега – на 6 и на 8 месеца. Предстои още едно, последно – на година и половина, което да даде 110% гаранция. А не я ли притеснява лоша наследственост – все пак майката е с рисково поведение, на 19 години вече има 3 деца. Не, казва Маргарита, детето е чист лист хартия. Важно е какво ще напишеш върху него. Всичко е въпрос на възпитание, на много любов. Пък и всеки си има своите положителни и отрицателни черти. Има много хора с техни биологични деца, които са толкова различни.

После Митко е преместен в дом за сираци. Тогава за пръв път водят при него Александър. Сашко започва да целува бебето още първия път, когато го вижда. Не било толкова трудно да му обяснят положението, защото от неговата детска градина помагали на дом в провинцията и той знаел, че има деца, които растат без семейство. Маргарита не може да забрави деня, в който отиват за пръв път в дома. Посрещат ги кое от кое по-прекрасни хлапета, те там всичките са красавци, казва тя. Едно от тях се стряска от Тити, защото не е свикнало да вижда мъже – нали все жени се грижат за него. В дома Митко е сам в стая. Заради съмненията за болестта при него не пускат хора, които да го занимават, той не знае да сяда, да се изправя. На 9 месеца още не може да седи стабилно. Тогава му правят второто изследване, Митко официално е здрав и го местят при останалите деца.

Сега, вече в дома на Маргарита и Тити, той попива всичко и наваксва изоставането. Освен зъбите го мъчат и колики – от смяната на храната. Докато говорим, Маргарита не спира да го гушка, но и как да не гушкаш едно толкова прекрасно твое бебе. “Не се буди през нощта, вечер си заспива сам. На мама войника. Аз не съм свикнала така, защото Сашо заспива с прегръщаници, целувки. Много обича това, казва - гушни ме силно, слабо е това, по-силно. Митко напротив, изнервя се. Не е свикнал. Като искам да лежи при мен, а на него му се спи, почва да мрънка и трябва да го сложа в леглото. Щом го сложа, той се обръща и заспива. Мисля, че ни разпознаваше, още когато ходехме да го видим в дома. Ако разпознаването е да се усмихва като те види. Винаги се усмихва. И сега даже като се събуди от сън, щом го погледнеш, започва да се смее и да рита. Голямо кротанче е той.”

Докато текат делата по осиновяването, Маргарита ходи на училище за родители – това е част от процедурата. “Изключително съм доволна. Специалистите те запознават с това какво ти предстои, какво да очакваш, защото има много случаи на разсиновяване. А това е жестоко. Веднъж е травмата от изоставянето от биологичните родители и след това - травмата повторно да те изоставят. Въпреки че осиновяваме Митко толкова мъничък, знам, че празнотата, оставена от биологичните родители, не може да бъде запълнена никога с нищо. Няма определена възраст кога да се каже истината. Хубаво е да израсне с нея, а не да я научи по травмиращ начин по-късно. То расте с мисълта, че е твое дете и когато разбере... Като порасне, ще му обясним всичко. То и какъв смисъл има да се крие, след като цяла България знае историята. В интерес на истината, предпочитам информацията за биологичната му майка да не се изнася. Това е неговата история и той има право да я разказва, когато порасне, ако прецени, че има желание да го направи. Ако реши някой ден да потърси майка си, ще направим всичко възможно да му помогнем да се срещне с нея. С братята си. Това е негов избор, ние ще го подкрепим. Знам, че майка му е доста хубава. И той е хубавец.”

Молим Маргарита да гушне двамата си сина за снимка. Сашо с професионализма на фотомодел вика “зеле” за хубава усмивка, като едновременно с това целува брат си по ухото и му смуче пръстчето. Двамата спят в една стая – психолозите са посъветвали Маргарита да не ги дели, за да не предизвика взрив на братска ревност у големия към бебето. Той засега ревност не проявява. Е, понякога сигурно му писва от малкия брат, който е толкова малък, че не става за партньор в белите, но това го има при всички братя и сестри, нали така. Маргарита прави планове как четиримата с Тити ще ходят на море. Не знае дали ще продължи с баскетбола, това зависи от Тити и работата му, където и да е тя. Знае само, че не иска да се дели от мъжа си. Трето дете, може би, макар да не е планирано точно сега, но може би по-нататък. Не смята, че са извършили героизъм някакъв с осиновяването, за който да ги поздравяват, защото толкова семейства го правят. Казва, че имат супер баби, които са приели Митко прекрасно. Митко впрочем има и второ име – това на бъдещия си кръстник Желко Обрадович, треньор на “Панатинайкос” и сърдечен приятел на Тити. Тити така и казва на малкия – Желко.

Това е историята на Маргарита, Митко, Тити и Сашо. Красива, малко тъжна в началото, после се оправя и тръгва с много любов. Стискаме палци на тази история!