Рак, хронична депресия и борба за бебе не разколебават Венцислава (29 г.) и Станислав (34 г.) Методиеви от Перник, че са родени един за друг


Запознали се в голяма компания в края на 2001 г. Той бил слушал за нея от приятел. „Оставаше само да те видя“, казал. Изобщо не му минало през ума, че тя ще бъде жената на живота му. Тя пък съвсем не го харесала. И може би щели да се разминат, ако не ги свързал... един джиесем. Съгласил се да й продаде неговия, защото тя го харесала, макар че трудно се разделя с личните си вещи. Смятат, че тогава, без да го осъзнаят, са прехвърчали първите любовни искри. После той започнал да й звъни, постепенно стигнали до откровения, които не си представяли, че може да споделят с непознат. Един ден той отишъл у тях и започнали да излизат заедно. Престрашил се обаче да я хване за ръката чак след две години. На 23 януари 2003 г., и двамата прекрасно си спомнят този момент. По природа стеснителен, той и досега не може да си обясни каква сила го е накарала да я докосне.  А тя го очаквала. „Виждах го в очите му, той не може да се прикрива.“ Ходенето също се проточило във времето. Заживели заедно чак през 2006 г., и то след като се сгодили на 6 август. „Ние сме малко демоде“, обяснява той. „Не исках просто да си взема чантичката и да отида при него. Исках всичко да бъде, както повелява традицията“, допълва тя. Все пак не били съвсем традиционалисти, защото не отишли да живеят при родителите му.  „Искахме да градим свой дом от нулата.“ Така че първото им любовно гнездо било гарсониера под наем.

Венцислава и депресиите
Венцислава не помни баща си. Била на 8 месеца, когато той починал на 28 години. Двете със сестра й били отгледани от майка й и баба й. „Бях на 17, когато баба почина в ръцете ми. И светът за мен се срина.“ Връзката със Станислав отново я върнала към живота. Но депресията се завърнала с пълна сила след 4 години, когато и майка й умира от рак на белия дроб. Двамата влюбени научили за болестта й месец след годежа. До 30 декември Станислав бил неотлъчно до майката на Венцислава. В последните й мигове, когато вече не можела да става, дори я носел на ръце. На 31-и декември вместо да стягат първата си обща Нова година, Венцислава и Станислав организирали погребение. След смъртта на майка си тя отново потънала в депресията. Станислав: „Беше ми много трудно, но не се отчайвах. Разбира се, имаше моменти, в които губех вяра, но аз съм борбен човек и не се предавам лесно. “
Сватба вдигнали през 2008 г. През 2009 г. си купили собствен апартамент... и се изправили пред поредното препятствие. 

Венцислава и ракът
Точно когато си мислели, че ги чакат само хубави неща, ракът отново пресякъл животът им. И, както често се случва, случайно. Един ден тя отишла на профилактичен гинекологичен преглед и научила, че има киста на десния яйчник. Потърсила второ мнение в София и така съпрузите научили тревожната новина: в матката на Венцислава има видоизменени клетки. След биопсията чакали две седмици, за да разберат истината. Две от най-трудните седмици в живота им. Споменът от рака на майката на Венцислава все още бил твърде пресен. Не искали отново да преживяват този ужас. Но се наложило. Когато им съобщили, че и Венцислава има рак, и двамата се разплакали. Решението за операция взели бързо. Станислав: „Нямахме друг вариант.“ Венцислава: „Бях сигурна, че ще победя болестта. Заради мъжа ми и сестра ми. Случеше ли се пак най-лошото, те нямаше да го преживеят.“
По време на операцията Станислав буквално не бил на себе си. Бил блед като платно, усещал, че ще припадне, не го свъртало на едно място. Ту бил в болницата, ту на улицата при автомобила си, който държал запален и топъл, за да прибере жена си вкъщи, щом излезе от упойката. Станислав: „Тя се тревожеше, че ако се наложи да се отстрани матката, няма да може да стане майка. За мен най-важното беше да е жива и здрава.“
Добрата новина била, че лекарят изрязал само част от матката на Венцислава. Тя имала всички шансове да бъде майка. Лошата, че трябвало да изчакат три месеца, за да разберат дали раковите клетки са отстранени напълно. Биопсията потвърдила, че всичко е наред. Венцислава: „Просто късметът върви с мен!“ Все пак лекарят ги предупредил да побързат с бебето, защото няма гаранция, че болестта няма да се върне. От тогава са минали 4 години. Съпрузите се надяват, че ракът е зад гърба им.

Борба за бебе
Веднага след операцията започнали да правят бебе, но все не се получавало. Лекарите били категорични: причината не е нито в коригираната матка, нито в нея, нито в него. Този път и двамата се поддали на депресията. Венцислава: „Казваш си, че ти се случват само лоши неща. Че може би никога няма да станем родители.“ Станислав: „Не го превръщаме в драма, но се замисляме, че времето минава.“ И все пак не са се предали. Защото когато единият се отчая, другият го повдига и обратно.“ В момента са започнали процедура по зачеване инвитро.

Малките големи неща
На библиотеката в апартамента им са подредени малките фигурки, които са си подарявали на семейни празници в продължение на 10 години. Всичките са от двойки: мъж и жена в нежна прегръдка, устремени напред кончета, преплетени ръце. Показват ми две еднакви книжки с любовна лирика, които си разменили на миналия св. Валентин. Купили ги, без да се наговарят. Толкова добре се познават. По всичко личи, че правят малки жестове един към друг от вътрешна необходимост. Той почти всеки ден се връща от работа с роза за нея. Или с малък подарък. От време на време я отвлича от къщи. Просто я качва на автомобила и тръгват за някъде, без тя да знае за къде. Или я изненадва с празнична маса със запалени свещи и обсипан с листенца от рози коридор. Тя пък пести пари цяла година, за да му купи хубав подарък. Най-голямата изненада му поднесла тази есен на рождения му ден - 9 ноември, като го поканила в „Имаш поща“. За да му благодари, че я обича. И че не я е разочаровал в нито един миг от съвместния им живот. Защото любовта си отива не от изпитанията, а от разочарованията.