Само телефонът в ръката и най-често произнасяните думи по него "ченгето", "задържан", "акция", "наркоканал" подсказват за сериозни "следучилищни занимания". При Мира Бенатова тези занимания са вече осем години. Тя е на 26.

Криминалната репортерка на БТВ успя за нула време да направи сума горещи репортажи, свързани с престъпления, срещна се със сина на Кадафи и беше единствената репортерка от медиите, която направи интервю със сериен убиец в килията му, след като беше задържан.

Защо точно и само Мира Бенатова?!

Истината е, че този въпрос би хрумнал само на колегите журналисти, не и на зрителите. Отговорът е прост: единствената молба за разрешение за репортаж от килията на серийния убиец е от Миролюба Бенатова. Реакция на професионален състезател.

А Мира Бенатова е състезател, при това - дългогодишен. В дисциплината криминално репортерство, занаят, който по принцип в света се практикува главно от мъже. След това, с чиста съвест бих казала - професионален състезател. Абсолютно наясно е по въпроса как се стига до информацията в този " жанр": ако искаш да си последен, питай Пресцентъра на МВР.

Досието на една бунтарка

"Бях още пет-шест годишна, когато взимах интервю от Тодор Живков. Той говори по телевизора, а аз седя с един дезодорант в ролята на микрофон и "взимам интервю". Питам нещо и го насочвам към телевизора."

Не я приемат във факултета по журналистика към СУ.
Кандидатства за работа с публикации - на 18 години - в най-добрия вестник тогава - "168 часа", известен с разследванията си, и я вземат на работа.

Възлагат й ресор "религия и секти", една нашумяла през 1994 г. тема. Постепенно разследванията й на тема секти и особено сектата на пастор Георги Бакалов "Слово на живот" отстъпват място на чисто криминални репортажи: за отвлечения от полицаи-престъпници Ивайло, за жена, отровила мъжа си със сода каустик, за опасния, търсен престъпник Ганеца. "Гордея се с тези текстове.

С Ганеца се срещнах след като намерих едно негово момче и то ми уреди среща." Това е единственото интервю в печата очи в очи с опасния престъпник, докато го издирват. През лятото на 2000 г. печели конкурса за репортери на bTV.

Напуска вестника, в който се е създала като"състезател" и тръгва към телевизията със свито сърце, много адреналин в кръвта и желязната формула в занаята на криминалния репортер: "Заложи на интуицията си и действай", както казва героят на Робърт Редфорд във филма "Поверително и лично".

Каква е най-страшната история, която си разказвала досега?

Най-страшните истории се развиват не там, където има доказани психопати или болни хора, а там, където на вратата пише "Образцов дом". Преди години това откритие ме потресе.

А най-страшната история беше едно "битово убийство", да го наречем, с напълно нормални участници. В Свиленград дядо беше убил бременната в шестия месец съпруга на внука си. Той съвсем последователно е обмислял как да я заколи. Беше забил пирони, за да се изкатери по стената на къщата. Една сутрин беше влязъл през прозореца и накълцал жената десетина пъти, докато спи в леглото след като изпратила мъжа си на работа.

Известно време тя останала жива. Излязла цялата в кръв и умряла на улицата. Дядото сам беше отишъл да се предаде в полицията. А когато го затворили, легнал и спал осем часа. Съседите разказаха за него, че цял живот не е повишил тон. На къщата му беше закачена табела "Образцов дом".

Другият случай, който ме потресе, беше в едно русенско село, където баща в продължение на осем години изнасилвал най-голямата си дъщеря. Майката очевидно е знаела, но мълчала. Всичко беше избухнало, когато мъжът посегнал и на по-малката сестра. Имаше дело, осъдиха го, но най-ужасяващото в случая е, че след време жената написала писмо до затвора ли, до прокуратурата ли да пускат съпруга й по-бързо, защото нямат пари.

Тя беше готова да върне този човек в къщата си, въпреки че той е съсипал живота на децата й. Затова кръвта не е толкова страшна. Убийството не е толкова страшно. Страшно е на какво са способни напълно нормални хора, "неповишавали тон" цял живот. Сигурна съм, че у всеки човек има някакво местенце, в което се борят тъмни сили.

В известен смисъл си "ловец на души", така ли? Кой е най-интересният експонат в колекцията ти от човешки характери?

Наскоро се срещнах с наистина ярка личност, не казвам с положителен знак, но ярка. Имам пред вид игумена на Роженския манастир, така наречения брат Джон, отец Йоан или Ваньо Ранков. Според мен и той не знае кой е. Обикновени хорица от Рожен са пропищяли от арогантността му.

Бие ги, ударил с тупалка възрастен човек по гърба, стреля, крещи, псува и на всичко отгоре не им дава да ходят до гробищата, защото теренът бил манастирска собственост. Докато бяхме в Рожен, разбрахме, че попът е в София. Срещнахме се в елитен столичен ресторант. Седнал той под портрета на Васил Левски, с едни златни кръстове, кич невероятен. Уиски в ръката.

Ние с брат Джон се познаваме от преди седем-осем години, когато той беше в едни комисии по религиозните въпроси. Той очевидно на това разчиташе и смяташе, че така по-лесно ще ме убеди колко "се грижи за хората". Заплашваше ме тънко да внимавам как ще представя нещата.

Аз, естествено, не внимавах. Направих репортажа, както съм го видяла и усетила.

След време, когато излъчиха един мой репортаж за автокрадец, ми се обади брат Джон и каза: "Гледам ти мръсните репортажчета и да знаеш, че ти и оня крадец сте проклети до девето коляно." Все едно някой ти говори: "Внимавай какво правиш, защото утре няма да си жив или нещо ще ти се случи с ръцете, с краката." Думите нямат значение, важен е тонът. Е, тогава се уплаших много.

Ти познаваш и други отци, но да ги наречем не от "секти", а от "нетрадиционни религиозни движения".

Истината за сектите е, че те са страшни за хората извън тях, които не ги разбират, не знаят какво точно става вътре. Никой не седи насила. Хората, които са избрали да бъдат вътре, се чувстват добре, ама това, че някой друг смята, че не е правилно, си е само негов проблем.

В основата стои една ценност, а всеки човек има нужда да вярва в нещо хубаво: че животът не е толкова лош, че не предлага само гадости, разочарования, болка, обида, огорчения и загуби. Човек има нужда да знае, че има любов, че има добри хора, че е хубаво да се усмихваш, че не е страшно да бъдеш добър.

В сектите няма икони, няма материални идоли. Отиваш и си казваш: "Тука няма маски, паравани. Не мирише на тамян. Говори се на български и разбираш за какво става дума."
Винаги началото е много чисто и истинско. След това идва организацията, структурите, вътрешните правила и нормата. Истинското си е отишло. Аз съм видяла еволюцията на едно такова движение от чистите пориви до техния край.
В един момент или порастваш и осъзнаваш, че това не е твоят живот, и си тръгваш, или оставаш.

Какво стана с пастора Георги Бакалов?

Виждах го миналата година случайно. Женен за американка. Те всички пастори се ожениха кой за американка, кой за шведка, чужденки, свързани с такива движения. Продължава да е пастор. "Слово на живот" продължава да съществува, но вече не знам под каква форма.

Със сигурност се занимава с бизнес. Още навремето имаха издателство за книги с релизиозна тематика и предлагаха готови решения от типа на американските полуфабрикати: " Изкуството да бъдеш бог" "Изкуството да станем по-богати".

Чела ли си ги?

Някои от тях съм чела, но те са елементарни. На ниско ниво, много конвертируеми. Имаш готови правила, готови отговори. Опростени ситуационни модели, които са адски верни. Това е основата на американското общество - там няма нищо сложно. Не е Библията.

Кой е любимият ти цитат от Библията?

"Не прави на другите това, което не искаш да ти направят на теб." Не винаги успявам, но ми е водещ принцип.

Суеверна ли си?

Не, но усещам съсредоточаването на негативна енергия. Например, когато с Десислава Стоянова (тогава от вестник "Сега") правихме интервюто със сина на Кадафи, усетих такова струпване на отрицателни емоции, че очаквах да се случи нещо лошо. За да се защитя станах студена, сложих бронята, но й казах: "Деси, ако кацне самолетът сме големи късметлийки." Колегите не можеха да ни простят, че сме успели.

Имаш ли журналисти приятели?

Не са много, но имам. Не се събирам с журналисти в компании. Имам приятели от най-различни среди и единственото, което ги обединява, съм аз. Нямам строго определена компания, с която всеки ден се виждаме в седем и ходим някъде.

Как те променят всички тези срещи, случки, станали част от собствения ти живот?

Когато работя, проявявам някаква самозащитна реакция. Ако изживявам всичко, ще стана развалина за много кратко време. Не съм мислила дали нещо конкретно ме е променило, но със сигурност, когато попаднеш на страшно място, си даваш сметка ти колко си щастлив в собствения си живот. Бях в дом за психически болни деца в село Джурково. Те са като същества от книгите - празни погледи, раздърпани телца, не говорят.

Усещаш, че някъде в тях има душичка, която отчита нещо, но не можеш да направиш връзка с нея. И колкото и страшно да звучи, си мислех: "Ето, аз се тюхкам за някакви глупости, а животът предлага много страшни неща, които не са част от мен, от моя живот." Знам, че звучи шокиращо, но точно това си мислех.

Ще бъде лицемерно, ако кажа, че след като се върнах оттам, започнах да събирам стари дрехи и книжки и да мисля как да се върна на това място да ги подаря. Би било лицемерно да кажа, че ужасно много съм се променила и всеки ден мисля да тези деца. Не е така.

Интересувала ли си се професионално от психология?

С психологията е свързана специалността, която завърших в университета. Звучи много непопулярно - "социална педагогика" и хората си представят даскал. От всичките си състуденти аз бях единствената, записала специалността като първо желание и знаех защо съм там. Има няколко профила в тази област и моят е работа с деца и юноши с проблемно поведение.

Бих я вършила с удоволствие, ако живеехме в по-подредена държава. Покрай ученето съм попрочела доста. Психо-трилъри са любимите ми книги и филми. Много хора ги натоварват, но аз ги харесвам, защото хепи-ендът липсва. Успокоявам се, че са верни.

Каква си в личния си живот?

Животът ми извън работата е спокоен. Когато почивам, обичам да спя. Сега от много неща, които са ми правили преди живота шарен, цветен, бърз, нямам нужда. Не ми липсва, че не седя в заведения до четири часа три нощи подред. Не се чувствам ощетена, че понякога прекарвам вечерите си вкъщи.

Разговаряш ли с майка ти, която е журналистка, за репортажите?

Не, не винаги. Когато направя нещо важно, се обаждам на майка ми и баща ми, защото те никога няма да ме излъжат. Няма да ми ръкопляскат и да кажат лъжливото: "Браво, моето момиче!" Ние не сме захарно семейство. Ние сме хора, които са честни един с друг.

До болка?

Може и да е до болка, защото истината боли най-много.
Ако се съди по заниманията ти - можеш ли да стреляш?
Мога, но не много добре. Стреляла съм няколко пъти и ми харесва усещането, но не съм добра.

И в любовта ли си такава - "искам и мога"?

В любовта не е толкова просто. Там има и драстични, и обиколни подходи, за да се стигне до превземане. В личния си живот не съм агресивна. Не смятам, че агресивността е правилният подход в личния живот, особено на една жена.

С какво те привлича един мъж при първа среща?

Първото, което гледам, са очите, погледът, излъчването и устата. Това, което най-много харесвам в мъжете, е чувството за хумор. Харесвам умни мъже, които знаят какво искат от живота, постигат го и ако се спукат гумите на колата в пустинята, ще ги сменят. Макар че има много мъже, които изглежда, че могат да сменят гумите в пустинята, а се оказва, че не могат да завинтят и една крушка. Аз отдавна съм стигнала до извода, че трябва сама да мога да си сменям гумите, но не мога.

Защо според теб има толкова много хомосексуалисти?

Може би жените подтискат мъжете, но не знам дали само с агресивността си. Умът на една жена може да подтисне мъжа и без тя да е агресивна. Жените подтискат мъжете, защото успяват да успяват без тях, което всъщност е илюзия. Но аз не мисля, че жените успяват истински без подкрепата на мъжете до себе си. Само ако една жена има до себе си мъжа, който да я кара да се чувства Жената, тя може да успява по мъжки извън личния си живот.

Как си се представяш след десет години?

Аз не съм като жените от вашето списание. Ям пици, бял хляб, месо. Пия алкохол, пуша цигари по кутия на ден, но съм обещала да ги спирам. Сутрин денят ми започва с голяма чаша кафе, вестник и вафла. Не си слагам мед в кафето или лед в чая. Станала съм по-малко суетна. Меря се веднъж годишно на кантара при майка ми. Не обичам да спортувам. И не искам да се превърна в жена, която всеки ден си брои коремните преси, бръчките и белите коси. Имам приятел, чувствам се добре с него и толкоз.

Не мисля кога ще се облека в бяла рокля на волани, с прическа на кок, къде точно ще подпишем и кои приятели ще поканим. Искам да имам деца, но това засега не зависи от ударите на биологичния ми часовник. След десет години като работа се виждам по същия начин. Гледах една колежка - Силвия Великова от националното радио, когато беше бременна в деветия месец. На събитие тя винаги е до мен на най-първата възможна линия.

Винаги е некомфортно, защото всички останали отзад се блъскат в нас. И като я гледах до мен с огромния корем, й виках: "Ти просто ще родиш в този момент, на този консултативен съвет." Та покрай нея се замислих. Понякога си давам сметка, че може би ще ми се случи нещо, което ще ме промени, и няма да съм на първата линия с микрофона, а ще си седя по-отзад, на по-спокойно. Но като я гледах, си казах, че явно е непоправимо.

Който какъвто си е, ако ще и с корем един метър напред, това е твоята същност. Сигурно след десет години ще съм същата, каквато съм в момента. Надявам се да не съм смешна.