Новите му роли са в "Макбет", "Бурята" в НАТ, във "Вернисаж" на Вацлав Хавел в театър Ла Страда. Най-голямата му радост е, че получи роля във филма по романа на Борис Акунин "Турски гамбит", който продуцира Никита Михалков, и ще се снима в България тази есен. Преди да започнат снимките, Карамазов планира пътешествие в Пакистан и Индия, това му е отколешна мечта. На 24 години телецът Владо още не е избрал ролята на живота си - по негови наблюдения 95 на сто от актьорите са влезли в някаква "кожа", която прикрива нещо от самите тях. Може би за да избяга от играта, иска да се захване и с още нещо много сериозно, но и екзотично. Последната му страст е борбата в защита на делфините.
Чрез интернет е влязъл във връзка с такива организации и миналата година го поканили в Австралия да работи в център за възстановяване на пострадали делфини. Не поел риска да тръгне, но тази година иска да направи любителски филм за черноморските делфини, избивани безмилостно при риболов със самоделни бомби. За да може да се занимава само и единствено с театър в студиото на Бончо Урумов, Владимир пренебрегнал всички амбиции, свързани с кандидатстване в елитни гимназии, и отишъл там, където според него най-малко се учи - в техникума по обществено хранене в Банкя.
Брат му учел в този техникум, но бил отличник и сега наистина е ненадминат барман, сервитьор и сладкар. Докато Владо се записал там и едвам завършил - отчасти благодарение на лаврите на брат си, който сега е на работа в Дубай, отчасти поради вродения си артистизъм, някак успял да си вземе диплом, без да се явява дори в половината от учебните часове. Сега, макар да има специалност сладкар, една торта като хората не може да забърка. "А, правил съм няколко пъти и са ставали вкусни, но с безобразен вид. Едната от тях я гребахме с лъжици направо от хладилника." Признава, че колкото се мяркал в техникума в Банкя, то било, за да се бие. "Местните хашлаци много ни мразеха и всеки ден имаше свирепи схватки. Един ден ме биеха, друг - аз насмитах някого. От тогава ми е крив носът, имам белези по главата и на ръката. Не-е, не съм правил нищо специално, за да заяквам. Аз си бях висок, много плувах и си пробвах юмруците в улични битки. Ненавиждам старанията във фитнес-залата заради някакви габарити. Макар че съм суетен. И обичам да съм различен. Ето, имам дупки на ушите, защото по едно време беше модерно да се носят обеци. Сам си ги пробих с лед и игла. Аз и сам се подстригвам, виж как ми е на дупки косата. Просто непрекъснато си доказвам, че мога да правя със себе си, каквото поискам.
Е, понякога съжалявам за спонтанните си решения. Като с татуировките например. Срам ме е и всеки ден мисля за тях, тъй като няма начин да ги замазвам трайно за някои представления. В момента ходя в медицинска академия, където ми махат татуировката от ръката - страшно бавна и много болезнена процедура." Владо е готов да поправя и други грешки от неразумната си младост. Наваксва пропуснатото в часовете по география - това го интересува и купува атласи и учебници. Учи руски, страдайки, че не знае нито един език. Чете като бесен. Преди две години започнал с "Идиот" на Достоевски. Той ме промени. Когато прочетох "Братя Карамазови", бях толкова възторжен, че режисьорката Лили Абаджиева, с която тогава репетирахме "Ромео и Жулиета", каза: "Добре, от днес нататък си Карамазов!" Така изписаха името ми на афиша и в програмата на спектакъла, така си останах до ден-днешен." (Иначе фамилията му е Александров, баща му е инженер, майка му е кмет на един микрорайон в квартал "Надежда".) Владо твърди, че в момента няма сърдечна връзка. "Жените на моята възраст рядко имат чувство за хумор и доста се лигавят. Аз съм претенциозен - едно нещо да ме дразни и бягам."
Като го напиша това, може веднага да чуеш за себе си, че си педераст.
Много важно, какво ли не съм чувал! Че съм нещастник, некадърник, бездарник. И то от колеги. Нашата професия страшно озлобява и съм убеден, че добрите актьори са най-напред добри хора. Започнах кариерата си на професионалната сцена в пловдивския театър веднага след като завърших НАТФИЗ. Отидохме там все млади хора, а колегите ни посрещнаха на нож и просто ни разбиха. Те са поначало озлобени от факта, че когато гостува режисьор, той винаги си води известно име за главната роля. Така реагираха и когато ние - двама актьори и един режисьор от последния випуск на театралната академия - пристигнахме, изпълнени с ентусиазъм за работа. Закъсняваха за репетиции, по 2-3 часа спореха с режисьора, едвам смогнахме да се приготвим за премиерата. Честно казано, очаквахме провал, но имаше много публика. И продължиха да идват - може би от любопитство да видят как младоците от София ще се издънят.
А ти в действителност дънил ли си се?
Да, трябва да се науча да сдържам смеха си, когато съм на сцената. Гостувахме в Перник с "Напразни усилия на любовта" и всеки от актьорите изпълняваше по 2-3 роли, преобличахме се по няколко пъти ту в женски, ту в мъжки дрехи. Подреждаме се на сцената всички и чакаме един от нас да се появи и да започна един много драматичен монолог. Чакаме минута, две, той не идва. А две минути в театъра са равни на четири часа. Тогава започваме да се смеем и да се крием зад ветрилата си. И в този момент нашият излиза като мъж, а в тази сцена ролята му е женска. Помислил, че е друга сцена човекът и се появява в мъжкия костюм. Аз не мога да си кажа репликите от смях. Спогледахме се и просто прескочихме цял епизод от пиесата, минахме направо към следващия. Много е опасно да не можеш да се овладееш на сцената, смехът е адски заразителен.
В живота какво те разсмива?
Нелепостите. Веднъж в Кентъки сядаме с един приятел, а срещу нас седи страхотна мацка. Аз съм си взел царевица, от тия малките, млечните. И а-а да я захапя, тя хвръква от устата ми право в лицето на дамата. Аз от смях не мога да се извиня. Така беше и когато, вървейки по улиците, си ударих главата в един пътен знак. То кръв, аз ще умра от смях.
Имаш ли някакви страхове?
От кръв направо припадам. Веднъж майка си беше порязала пръста, на който носи халката си. Той се подул, кожата започнала да се цепи, трябва да се сваля халката. През нощта както си спя, чувам някакъв писък, влизам в спалнята и какво да видя - баща ми я налегнал и с клещи се опитва да пререже пръстена й. Една кръв хвърчи, страшна работа. Аз само излизам и отивам в банята. Там съм припаднал и съм си ударил главата. Нашите чули удара и когато дошли, докато усетят, че съм си глътнал езика, аз съм започнал да посинявам. Не зная колко минути съм бил без въздух, но тогава видях светлината в тунела. Наистина е много красива и сякаш те дърпа към себе си. Оттогава някак си не се страхувам от смъртта, вярвам, че по-добрият живот е след края на този.
Страх ме е още от високо и от тясно. При баба ми, където живея от време на време, парапетът на балкона ми е до чатала и гледам въобще да не излизам там. Все пак е осми етаж. Веднъж пък заради някакви снимки се наложи да ходя на солариум - като ме захлупиха, като замириса на изгоряло! Повече не съм стъпил. И от плъхове ме е страх. Мога да ям хлебарки и скакалци или червеи, но да ме полазят плъхове като в това ужасно шоу "Страх"...
