Фотография Светослав Караджов

Омъжена е за журналиста от "Гадзето делло спорт" Алесандро Филипини. Къщата им в центъра на града е винаги отворена за българите, които по една или друга причина пътуват до Милано.

Стабилните приятелки на Цветана в България са Нери Терзиева и Маргарита Михнева, на техните деца, на децата на волейболните си приятели и приятелки, както и на своите вече пораснали племенници тя е дзия (леля на италиански). През април Цветана беше за малко в България, за да си купи къща в Ковачевица и да възложи на архитекти нейното преустройство.

Със Сандро са влюбени в това място и смятат точно тук догодина да съберат приятелите си и да отпразнуват 20 години брак. За тези 20 години, за другите преди тях и за всичко останало Цветана Божурина разказва за EVA:

Името на двойно цвете

Много си харесвам името и ме е яд, че никой от семейството ми не го продължи. Божурина идва от прабаба ми Божура по бащина линия, която на 30 години е останала вдовица с четирима сина. Успяла да ги изгледа, да ги изучи и да ги задоми - все достойни мъже, които хората сочели за пример и казвали "Божурините синове". Така на практика прабаба ми дала името си за фамилия на рода.

И аз съм отгледана от баба със странното име Пана. Имам по-голям брат и зная, че съм зачената погрешка. Но тъй като баба е загубила една дъщеря - Цветана, настоявала мама да ме роди и ме кръстили на нея. Още от съвсем малка баба ме поела. Толкова съм била свикнала с нея и с отсъствието на родителите си, че като ме питали как се казвам, съм отговаряла: Цецка Цветанка Бабина.

Баба ни възпитаваше строго, бяхме трима внука на главата й, но и ни оставяше да се наиграем. Затова сега казвам, че съм имала щастливо детство.

Играех на принцеси и царици и сигурно съм мечтала да бъда такава. Но още съвсем малка дръпнах на височина и със своя ръст от 181 см съвсем не бях красивото момиче от мечтите си, а колът на групата. В началото на 60-те години не всяко второ дете като сега бе над 170 см. Започнаха да ме сочат с пръст, подвикваха ми "маркуч, маркуч".

Слава Богу, не се прегърбих, може би защото чувах как непрекъснато подсещаха брат ми да ходи изправен. Започнах да играя баскетбол, после обаче ме взеха в отбора по волейбол в Перник. В училище все по-малко учех, все повече ми се играеше. Но когато започнах да тренирам наистина отговорно, усетих какво е да гледат на теб като на най-добрата. И промених отношението си и към училището.

Много дължа на своите треньори от ония години - Никола Тасков и Нели Чакърова. Тасков беше отличен разказвач, можеше да накара е най-грозното пате да повярва, че е лебед или поне да го накара да мечтае да бъде. По негово време волейболният отбор на "Миньор" Перник стана втори в България. И аз естествено бях част от тази спортна слава.
След като завърших механотехникум, един необичаен избор за момиче, ме поискаха да играя в "Академик" - София.

Но тъй като не ме приеха да следвам, отказах и си останах в Перник. Да кандидатствам във ВИФ ми се виждаше твърде в реда на нещата, съвсем обикновено, затова избрах юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". На втората година ме приеха право и започнах да играя и в "Академик", и в националния отбор.

Бях амбициозна студентка, на първата сесия започнах със серия шестици. Но се влюбих. На 21 години, въпреки че бях ухажвана, пътувах в чужбина, обличах се красиво, забивах най-добре във волейбола, бях се уплашила, че ще си остана девствена, когато срещнах

Първата любов - Сашо Диков

Той преобърна живота ми на 180 градуса. Показа ми, че трябва да бъда женствена и нежна, даде ми ново самочувствие и имена на желанията ми. Но в университета започнах да се явявам по два и три пъти на изпити. За мен по-важен от всичко стана купонът по това време, къде ще бъдем довечера и как ще се забавляваме с компанията.

Завърших семестриално (дипломирах се след 6 години, и то защото съм съвестна и ми тежеше), волейболът ми даваше всичко. Ако това се случваше сега, аз щях да съм медийна звезда. Но тогава беше забранено да се фаворизират и да се експонират в медиите личности извън определен кръг.

Когато играехме, ни пазеха с конна полиция, но за успехите ни се съобщаваше сухо и лаконично: бронз от Олимпийски игри, злато на Европейско първенство, Купа на шампионите, Купа на купите...

Но аз живеех в мечтите си тогава - имах самостоятелно жилище, карах и аз като Атанас Голомеев полско фиатче, с което не спирахме да се смеем, имах любим, който ме посрещаше и изпращаше, когато пътувах по турнири в страната и извън нея, носеше ми чантата след тренировки (съкровена и несбъдната мечта от времето, когато ме наричаха "маркуч"). Четири години бяхме заедно. Бях лудо влюбена. После се появи Аня…и всичко свърши.

Страдах жестоко. И се упреквах, че не се реших да имам дете от този мъж. Дори като знаех, че той никога няма да бъде мой съпруг. Но това в онези години означаваше, че първо в най-върховата си форма ще скъсам може би завинаги с волейбола, и освен това ще нараня дълбоко семейството си, ако имам дете, без да съм омъжена. Аз съм така възпитана - винаги да се съобразявам с майка си и с общественото мнение.

От болката ми тогава ме спаси спортът. Въпреки че в един момент и той ме предаде. Когато станах на 30 години, ми благодариха и ми казаха, че националният отбор повече няма нужда от мен. Беше наистина много жестоко - отивах в пенсия, когато все още можех да играя и да направя много. Но такава беше политиката в големия спорт.

На мен и без това ми идеше да се хвърля отнякъде, когато дойдоха предложенията от Италия. Там ме познаваха от многобройните турнири и победи. Ние ги разбивахме непрекъснато, как няма да запомнят името ми! Атакуваха ме почти едновременно от три отбора - от единия ми връчиха чек за огромна сума, от втория ми поднесоха бял лист с подписа на президента на клуба, за да напиша собственоръчно сумата, която искам да ми платят, а от третия ми съобщиха, че са в момента шампиони на Италия и биха искали да играя за тях.

С моя социалистически манталитет нали се сещаш кой избрах? Парите нямаха значение, сключих договор с шампиона Равена, област Емилия Романя.

Скъсах се от рев, когато се разделях с приятелите си на летището в София. Опитвах се да ги убедя, че се разделяме временно, но всички вярваха, че аз ще се омъжа и ще остана в Италия. Завинаги. Уговарях ги, че едва ли там ще намеря най-хубавия, най-богатия, най-интелигентния, за да остана с него. Но приятелите ми се оказаха прави, там съдбата ме

Срещна с мъжа на моя живот - Сандро

Пътищата ни се преплетоха почти веднага. (Години по-късно бивши съотборнички ми припомниха как една гледачка от Тетевен ми предрекла брак в чужбина.) Но преди това аз научих още един много важен за мен урок - да приемам това, което трябва да правя, като забавление.

Първото ми впечатление от Равена : пращящ от благоденствие град. Един от най-богатите хора в него беше спонсор на отбора по волейбол, той по-късно се самоуби по време на акцията "Чисти ръце". Канеше ни в своите имения, правеше ни изискани партита, подаръци. Пазя един портфейл "Картие" от него и чак след години оцених стойността му. Както впрочем и на много други неща в този живот.

На мен ми бяха опротивели залите, още преживявах разочарованието си от отношението към мен в България, затова започнах да тренирам не особено охотно. Новите ми колеги обаче успяха да ме накарат да не усещам тежестта на повторенията, като ги приемам като забавление. Благодарение на това отново се почувствах във върхова форма и направих много още в спорта - в Италия играх активно цели шест години, преди да мина в по-спокойните води на треньорството.

Първият ни важен мач зад граница с новия отбор беше в Сибир с Уралочка, отбора на Свердловск. Посрещнаха ни страхотно, показаха ни този затворен град, до който обикновените хора даже от бившия СССР нямаха достъп заради секретните производства. Мен руснаците ме открояваха от останалите - не само защото ме познаваха от мачовете на българския национален отбор, а и защото знаех руски. Само на мен ми поднесоха хляб и сол и трябваше да обяснявам на италианките и на придружаващите ни спортни журналисти, че такава е славянската традиция.

Мачът с рускините започна с наше превъзходство, но може би защото ги подценихме, се обърна и завърши в тяхна полза. Аз се чувствах виновна за това - все пак бях на 30 години, останалите в отбора бяха по-неопитни. Смятах, че съм изтървала нещата тъкмо аз и не можех да спра сълзите си. Тогава при мен в съблекалнята дойде журналистът от "Гадзето делло спорт" Сандро, който пътуваше с нас.

Искаше да ме интервюира, а се наложи да ме успокоява. Тогава не му обърнах почти никакво внимание - преживявах си загубата, пък и не беше моят тип - хърбав, с мустаци, с интересни очи. Забелязах, че има красиви ръце. Всъщност аз на мъжете им гледам ръцете, очите и …обувките.
На връщане в автобуса, където аз винаги сядах най-отпред, Сандро дойде и седна на седалката успоредно с моята.

Протегна се през пътечката и хвана ръката ми. Без да каже нищо. После колежките ми разправяха как отзад са гледали тази няма сцена и са ми завиждали, защото всички харесвали Сандро.

Като се прибрах в Равена, започна едно денонощно звънене по телефона от Милано, там е редакцията на "Гадзето делло спорт". Тъй като аз нямах телефон в квартирата си, бях дала телефона на една приятелка и тя непрекъснато ме викаше да се обадя. През ден започнаха да пристигат по две рози - едната за мен, другата за нея.

Сандро ми призна, че е влюбен. Започна по два-три пъти на седмица да пътува по 300 км от Милано до Равена, за да ме вижда. Идва, носи подаръци, извежда ме, а аз си страдам по България. По-късно ми призна, че една от най-големите жертви, които е направил в името на любовта си към мен, е, че ял приготвените от мен макарони със захар, което за един италианец е равносилно на самоубийство.

На 13 юни, рождения ми ден, Сандро пристигна в Равена. Тогава се запозна и с родителите ми, които за първи път ми бяха на гости. Аз си знаех, че ще има подарък, и бях се настроила за марков тоалет. А той пусна в ръката ми нещо тежко - часовник. Аз се фръцнах. По това време за бял тоалет имах бял часовник, за червен - червен… Чак на другия ден в съблекалнята разбрах, че ми е подарил златен.
Сандро продължи да идва.

Вече бях свикнала с него, беше мъжът-опора, мечтата за всяка жена. Направи ми предложение за женитба, докато пътувахме към един приятел в Реджо Емилия. По време на цялото пътуване ме държа за безименния пръст на ръката. Като пристигнахме, нахлузи на същия този пръст годежен пръстен с диаманти и ме попита дали ще се омъжа за него. Някак си леко и естествено се отрони от устните ми отговорът.

Определихме дата за сватбата през юли и по мое настояване трябваше да я направим в България. Върнах се, а той дойде заедно с майка си, леля си и няколко приятелски семейства. Поканихме старите приятели - Иван Гарелов, Иван Славков, Марга и Петър Михневи (те ни бяха кумове), Боян Радев, Васил Цонев… Стана страхотен купон на кортовете на Пешо.
Като се върнахме, продължихме да живеем той в Милано, аз в Равена, после в Парма…Отношенията ни продължиха да са като на гаджета.

Сандро и досега е страшно изобретателен в изненадите и в ухажването. Качва ме в колата в навечерието на Коледа и ми казва, че трябва да мине през редакцията за малко и после се прибираме. Аз придрямвам на седалката до него и изведнъж се събуждам в предградията на Париж. Той ангажирал хотел, маса в ресторант за коледното празненство.

През пролетта на 1985 година ме заведе в Портофино - приказно място, няма такъв син цвят на небето и на морето никъде по света, а ние сме пътували много. И в един момент, както си лежа под слънцето в това приказно време, заедно с тишината сякаш вдишах името Сандро. И то попадна в сърцето ми. И остана там. Сякаш го открих отново този мъж, погледнах го с нови очи. И го заобичах, както никого другиго до този момент.

Съжалявам, че не можах да му родя дете. На 38 години забременях и точно когато трябваше да ми направят амниоцентеза, в четвъртия месец загубих бебето. После претърпях няколко операции, които окончателно ме лишиха от надеждата за свое дете. Бяхме приготвили всички документи за осиновяване, но аз не се реших. Замислих се, че вече си имам установен ритъм на живот, че съм станала мързелива… По програмата осиновяване от разстояние плащаме образованието вече на второ индийче.

В Куба, където всяка година ходим, помагаме на един куп малчугани на приятелски семейства… Децата на всичките ни приятели в България ми викат дзия и знаят, че за много неща могат да разчитат на мен и на Сандро.

Изборът между Sportiva и Casalinga
(спортистка или домакиня)

Сандро премина на работа в седмичната притурка на вестника и не е толкова натоварен. Аз прекратих треньорската си дейност, макар да имам най-високия клас в Италия. Дадох каквото можах на деца и на жени, научих ги да правят нещата с удоволствие, да ги превръщат в забавление. Но италианското общество е патриархално и за жените е много трудно да пробият в някои професии, сред които треньорската.

Затова преди десет години спрях. Останаха ми болките в коленете, лекото изкривяване на едното рамо от милионите забити топки. Никога не съм била изкушена специално да се занимавам със спортна журналистика, макар да го правя. Винаги, когато в Италия има спортно събитие, го следя и ако ми поискат информация от България, сътруднича на радио и телевизионни канали.

Сега съм си у дома. В паспорта ми пише sportiva, не пожелах да пише casalinga (домакиня), макар че на практика съм си такава.

Сега докато Сандро е на работа, помагам на една приятелка от баскетбола да отглежда близнаците си. Извеждаме ги на разходка заедно, храним ги - тя едното, аз другото, пазаруваме. Моите български приятелки не могат да разберат защо не искам да излизам вечер, но за мен е истинско удоволствие да посрещам мъжа си, да му приготвям вечеря.

Сега това е нещото, което знам добре да правя и искам да е наистина гот. Той продължава да е все така внимателен като в периода, когато ме ухажваше. Избира ми скъпи подаръци, глези ме с какво ли не. Благодарение на него имам един добър стандарт на живот, мога да си позволявам скъпи дрехи, бижута, пътувания. Всеки петък отиваме в Тренто в Алпите, където имаме къща. През лятото сме в Сардения, през зимата - по Карибските острови.

Сандро пее, когато шофира, представяш ли си италианец да не пее? Той е изключително широко скроен, благороден мъж. Не ми каза нищо, когато за броени дни успях да проиграя на борсата не само своите скромни волейболни спестявания, но и пари на свекърва ми. Случи се преди три години - изкарах курс по борсово посредничество, отворих си банкова сметка и започнах да играя он лайн.

По това време имаше бум във вдигането на цените на акциите и аз за кратко време от 6 хиляди стигнах до 46 хиляди евро. Имах попадения от по 2-3 хиляди евро на ден! Започнах да влагам пари в акции на нови холдинги, рискувах и с чужди спестявания. Обаче изведнъж започна един тотален спад - седях пред монитора и се потях от напрежение, направо усещах как сърцето ми спира. Загубих много, не зная дали някога ще мога да ги възстановя и не всичките ми финансови золуми Сандро ги знае.

По същия начин се "овътрих", когато през 1990 реших да си направя в ДЗИ застраховка живот. Внесох 2 000 долара и след всички инфлации и деноминации през 1998 ми изплатиха 400 марки.

Какво да правя, явно не ми е дадено да се оправям със сметки и финанси. Друго обаче мога и го правя - мои приятели казват, че поне на 20 хиляди италианци съм преобърнала представата и мнението за българите и България.

Освен с тези, с които контактувам на живо, използвам за целта телевизията - често ме канят в различни телевизионни програми, дори в кулинарни предавания съм готвила български ястия. Всеки ден съм готова да доказвам по най-различни начини колко е готина моята страна.