Търси ли информация в интернет на какво би могла да се дължи болката?

Не, макар че от професията си имам методика на търсене на информация. В първото си интервю, което дадох, решавайки да говоря за това, което ми се случва, споменах д-р Виолина Николова от Варна, която ми е много близка и на която се доверявам безапелационно. Тя направляваше стъпките ми. Аз бях рядък случай, труден за диагностициране. Жените с много по-елементарни методи могат да стигнат до диагноза. Аз се блъсках две години, докато възелът се втвърди... Извадени са ми три лимфни възела, от тях два с метастази.

Беше ли те страх от операцията?

Не. Предпочитам я пред неизвестността. Обичам нещата да са ясни, да са на масата. Та като ми каза лекарят режи, обадих се от колата на Виолина и на мъжа ми, разбира се. Тя абсолютно се съгласи да се оперирам. Но за зла врага майка ми точно тогава се разболя от двустранна бронхопневмония, цялото ми внимание се насочи към нея и се позабавих две-три седмици. Като се стабилизира мама, отидох при хирурга, той ме опипа и спря да се шегува. Излизайки от кабинета, звъннах на Светла (Светла Иванова, изпълнителен директор на “Междинна станция” – б. а.). Имахме някакви служебни ангажименти, трябваше да предупредя, че нещата са зле.

Паникьоса ли се?

Отначало се панирах. Колкото и да си подготвен, не очакваш да ти кажат страшни неща, които да ти объркат изцяло живота. Но тръгнах – скенери, изследвания... Преди това единствената ми сериозна операция беше секциото.

Има ли нещо, за което смяташ, че е погрешен ход?

Не. Напротив, аз съм човек, който за сериозни неща се обгражда със сериозни хора. Дори и да се поддавам на емоции, може да се видя със 100 човека, докато открия точния - независимо дали е за съпруг, приятел, хирург. Имам способността да вземам обмислени и за мен правилни решения. Осъзнати, не прибързани.

Как прие новината, че имаш карцином с метастази?

Хирургът д-р Цветан Минчев дойде при мен, застана прав до леглото ми и ми каза, че това, което са оперирали, са метастази. На тази дума съзнанието ми някак си не реагира, блокира. Като чух рак, станах от леглото и усетих как пропадам. Думите в момента на осъзнаването им носят такъв приток на адреналин...

Зададе ли си въпроса защо на мен?

Не тогава. Иначе много често си го задавам. То не е въпрос-отговор, то е процес. Подобна диагноза отключва сериозен процес на размисъл. Една тотална промяна на гледната точка, цялостно осъзнаване на живота. Отначало е яд. От една страна, ставаш добър, от друга – избива те на злоба и агресия. Моментни състояния, които впоследствие чистиш, като си задаваш въпроси и търсиш отговори. С открития, които правиш за себе си. В това заболяване има духовно израстване. То може да бъде и подарък. Въпреки всичкия страх и болка, които съдържа. Подарък, който ти носи позитивни осмислени неща, издига те на емоционално и съзнателно ниво, променя те. Никога не съм била много балансирана - нервак, сприхава на моменти, прекалено емоционална, страхлива... Да не се описвам. Последният ми балансьор е мъжът ми, който също за мен е един от подаръците на съдбата. Когато ми се случи всичко това, си дадох сметка, че на моменти и той самият изпитва затруднения да ме промени в степента, в която може би трябва. Исках твърде много, твърде на момента, ако трябва, няма да спим, няма да ядем, и тялото, и психиката, и емоциите трябва да се изстискат докрай. Няма да се съобразявам с другите, няма да чувам какво ми подсказват. Овен, ще се блъскам, трябва. Не е необходимо това трябва.

Ех, Нана, и аз живея така. С какво бихме могли да заменим това трябва?

За мен в момента формулата е „не е само днес“. Иска ми се да живея днес, вярвайки, че има утре. Не искам днес да изпия цялата бутилка с идеята, че утре ще умра. Да карам с 300 км/ч, защото утре ще ме няма. Ако вярваш, че ще срещнеш човека и утре, няма да си толкова нетърпелив и нервен, дори агресивен. В живота ми липсваше това осъзнаване на мига в спокойствието му, в баланса и пълнотата му. Когато човек е нервен, дори и да усеща мига, започва да го прецаква. Само когато си балансиран, има смисъл от този миг. Пренавиването води да загубата му, до липса на спокойното му осъзнаване и удоволствието от изживяването му. Не си ли даваш време, прибързваш, вземаш грешни решения. Аз искам да имам време.

Промени ли болестта връзката с мъжа ти Джонатан?

В живота съм минавала през различни връзки, но не съм ги задълбочавала - може би защото съм знаела, че това не са моите хора. Никога не съм водила друг при родителите ми освен Джонатан. Баща ми беше доста властен и силен характер. Но когато ги запознах, много се харесаха. От пръв поглед. Джонатан замени татко като централна фигура в семейството. Той е от мъжете, които са наясно със себе си. И не се налагат с тропане по масата, а с присъствие. Откакто го срещнах, нещата в живота ми започнаха да се случват много повече в моя полза. Той ми дава сигурност, любов, внимание, грижа, мога да си позволя да не правя компромиси, а да изработвам нещата както ми харесват.

Разказвала си ми как сте се запознали с Джон, но как сте разбрали, че сте сродни души и ще бъдете семейство не си... 

Като се запознахме, отидохме на фестивала в Албена, където осъзнахме, че сме сродни души. Живяхме седмица заедно, скачихме се като съдове. Няма да забравя как стояхме в лобито на хотела, когато той ми каза: „Много е хубаво това, което ни се случва, невероятно е, но въпреки всичко мисля, че трябва да помислим за раздяла.” Просто ме втрещи.

Дали не е било провокация?

Каза ми, че разликата от 17 години между нас може да се окаже проблем за мен. За секунда си поех въздух и той беше дотам. Още тогава осъзнах, че с този човек нито възраст, нито болести, нито трудности или пари могат да ме спрат да бъда. Впоследствие ми даде много други поводи да разбера, че именно него съм чакала. И че той също ще е до мен, както аз до него. Познавайки си мъжа, знам, че и сега ще направи всичко за мен, даже без да го поискам.

Как реагира той, когато му съобщи диагнозата си?

Отначало реши, че се шегувам. Вероятно новината е била толкова шокова, че си е представил как в следващата секунда ще кажа, че ми няма нищо. Но веднага дойде, погледнахме се и си казахме: борбата започва. Сестра ми също се появи и започнахме да съставяме план за действие. Първите 24 часа бяха кошмар. Важно е да овладееш психиката си в ситуации като тази. Сега, като общувам с други пострадали като мен жени, виждам, че са се сдобили и с диабет, и с други усложнения... Тогава изпих единствената четвъртинка лексотан през живота си. Не можех да заспя. Проблемът беше неизвестността за това къде ми е ракът. Това стресира и мен, и околните допълнително. Трябваше да ям, да лягам и да ставам, без да знам къде в тялото ми работи заболяването, дали изобщо ще се лекувам, колко ми остава... Бях като удавник, за когото нямаше сламка. Казвах си: умирам. И нищо няма смисъл. Не знаех откъде да се събера, разпиляна на парчета. Да продължа да функционирам като едно цяло.

Как преодоля това състояние?

Осъзнавайки, че тъй като в България липсва система, която да ме поеме от откриването на болестта до лекуването й физически и психически, трябва да започна сама. Започнах да обикалям от кабинет на кабинет. Бях като войник, заедно с мъжа ми и всички около мен. Първата ми сериозна битка продължи до от края на февруари до края на март, когато се върнах от Израел с потвърдена диагноза. Лекарите там не можаха да повярват, че съм направила толкова неща за такъв кратък период.

Защо избра да се лекуваш в Израел и свързано ли е по някакъв начин това с близостта на светите места?

Джон искаше да заминем там веднага. Той има бизнес партньори там и винаги, когато е пътувал, е искал да ме заведе и мен, а аз съм отказвала. Необяснимо. Когато започнах да търся клиника за потвърждение на диагнозата си в чужбина, много ме теглеше към Италия. Оттам обаче не само че забавиха отговора си, но и искаха да си комуникираме само на италиански, заради което се наложи да си взема преводач. А от Израел реагираха светкавично. Освен това трима лекари у нас, на които вярвам като на Светата Троица – д-р Александър Маринов, д-р Жасмина Михайлова и д-р Албена Факирова – ми подсказаха, че в Израел е моето място. Не само за лечение, а и за израстването ми. Там направих открития, които ме прекрояват като човек.

Въпреки че и в Израел не ти поставиха точна диагноза, а само вероятна. Каза, че по едно време си завиждала на хората, които си знаят къде им е ракът...

Абе не успях да загубя чувството си за хумор. Смехът е спасение. Казвам на моите колеги: „Ако знаех, че така ще ме глезите и обичате, отдавна да съм се разболяла от рак.“

Нана, не знам как успяваш да се държиш така, че да не будиш усещането, че си го закъсала... Защо реши да говориш за рака си?

Защото исках, имах потребност. Защото отказвам да се срамувам от това, че имам рак. За говоренето по телевизията майка ми беше “за”, сестра ми – “против”. Някои колеги също ми казаха, че ще последва развяване по вестниците. Но предпочитам да няма шушукане зад гърба ми и побутване с лакти. Шушукането ще ме вкара в депресия. Искам открита борба. Но има и нещо друго. Доста хора искат да говорят и не могат. Чакат на опашки от 6 часа сутринта. Оперирани брутално, рязани като животни... (Тук за първи път Нана се разплаква – б. а.)

Защо не могат да говорят? Всеки е свободен да го направи...

...Но медиите не се интересуват от тези неща. Други мълчат от страх от предразсъдъци. Или от отмъщението на системата. Искам да покажа, че не ми пука от това дали хората ще знаят, че имам рак. Че макар и с тази диагноза, не мисля за себе си като за болна и не живея като болна. Отказвам! По дяволите, трябва да разберем веднъж завинаги, че ако в България нещо ни обрича на смърт, то не е ракът, а системата. Искам да говоря, а не безсмислено да подсмърчам. За положителните примери. За тези, които оцеляват, оживяват. И не е въпросът да го кажа накрая. Искам да покажа, че докато минаваш през всичко това, не е необходимо да изглеждаш зле. Че можеш да работиш и да се смееш, да си гледаш детето, да ходиш на ресторант и в крайна сметка да живееш нормално. Наскоро четох книгата на Христо Мутафчиев и Яна Борисова. Там се казва, че един от сигурните начини да се излекуваш е да не живееш като болен.

Помага ли ти някой финансово?

До момента никой не ми е дал и един лев за лечение. Иван и Андрей на няколко пъти ми предлагаха заем, но отказах. Не че имаме с мъжа ми някакви пачки и само чакаме да отворим вратата и да платим колкото ни поискат. Но седнахме, поговорихме, винаги съм била отговорна към парите. Нямаше да тръгнем да правим лечение в чужбина, ако не можехме да си го позволим.