Когато утайката започне да пада към дъното, разклащам чашата, казва Мая Жалова-Канвар в опит да обясни живота си. Заминаването си за Индия преди 6 години да учи класическия танц Бхаратанатям. Омъжването си за човек от кастата на воините. Сина си. Новородената си дъщеричка и предстоящото преместване в САЩ. Спокойният живот, изглежда, не е за Мая. Ние като европейци бихме казали, че човек сам избира живота си. Индийците не се съмняват, че животът ни е предначертан...

Мая е в Южна Индия, в един от центровете на древната астрология, наречена Нади – храма Вайдишваран в щата Тамил Наду. От векове хората отиват там, за да научат съдбата си, написана върху палмови листа. Древни мъдреци, които познавали астрологията и хиромантията, записали върху листата хиляди житейски сценарии и един от тях е вашият - независимо кой сте като раса и родина. Някои листа са унищожени от времето. Други се разчитат трудно. Мая има късмет и още с първото й отиване намират нейния хороскоп. „Разпознаването“ става с датата на раждане и отпечатък от палеца. Казват й на колко години й е писано да се омъжи. За чужденец. Че ще има две деца – момче и момиче. Че се занимава с изкуство. И че в предишния си живот е била жена от тамилски произход от най-висшата каста на брамините. Казвала се Нармада, имала двама братя и две сестри. Омъжила се по любов въпреки волята на семейството си, с което доста разгневила близките си. Мъжът й бил аюрведически лекар. Помогнал на много хора, но правел и аборти. А малко неща скапват кармата така, както абортите. Мая, тогава Нармада, няма как да не е знаела за заниманията на мъжа си, което влошило и нейната карма. Нармада тръгнала по храмовете, които са нещо като химическо чистене за замърсена карма. Но дали успяла да изчисти всичко? За всеки случай съвременните Нади астролози препоръчват на Мая да направи определени ритуали, за да се доизчисти. За да се отворят запушените канали и затворените врати. След втория ритуал Мая забременява с второто си дете, първото й е момче...

катастрофата да си без каста
Не мислете, че Мая е склонна да вярва на всеки с малко по-дълга брада и крака в поза лотос. Тя не е от хората, които говорят с „ох“ и „ах“. Завършила е културология в Софийския университет. Занимавала се е любителски със сценични изкуства и оперно пеене, публикувала е два сборника с поезия, преди да открие красотата на Бхаратанатям. Първата й учителка по класическия индийски стил танци е Вивиана Джентили, една българска снаха в София. После идва стипендията в Индия. Мая заминава за Делхи с един брой рокля и чаршаф, купени от индийски магазин. Индия я връхлита като влак. Още на летището парещият, пълен с всевъзможни и донякъде невъзможни миризми въздух я затиска физически. В крачка й се налага да разбере, че индийското понятие за кавалерство е различно. Човекът, който я посреща, тръгва пред нея и я оставя да мъкне сама куфарите и чантите си. Но това е Индия и който иска да оцелее в нея, трябва да съблече европейските дрехи на душата си. Там дори времето и пространството са различни. Мая казва, че индийското време е разтегливо понятие, което винаги ти позволява да стигнеш навреме дори когато безутешно си закъснял по европейските мерки. Когато индиецът казва „утре“, той има предвид само, че няма да свърши нещото сега, а някъде по-нататък във вечността. Разстоянията не се измерват в километри, а в часове. Но най-сложно е обществото с неговата безумно разклонена кастова система. Кастите в Индия са забранени със закон, но все едно – всички се съобразяват с тях. Дори по името хората се ориентират кой към коя прослойка принадлежи. Например съпругът на Мая се казва Вишал Канвар. Опитният индиец веднага ще се ориентира, че става дума за човек от висшата каста на воините – Кшатрия, най-вероятно професионален военен, едър земевладелец или банкер. Кшатрия са месоядни, от тях се очаква да са силни и властни. И ще е прав... донякъде. В рода на Вишал наистина преобладават споменатите професии, но самият той е фотограф, графичен дизайнер, художник и професионален диджей. Родът му е от Пенджаб, а фамилията му принадлежи към кастата на Раджпутите – потомствени владетели на Раджастан. По всички правила - индийски, разбира се - бракът между него и Мая би трябвало да е невъзможен. Мая е чужденка, т.е. родила се е без каста, което би я приравнило към най-долната каста в Индия, тази на Недосегаемите. Но точно понеже е чужденка, при това бяла и хубава, индийците я гледат благосклонно. Там дори е тренди да имаш чужденец сред приятелите си. Истинската причина обаче Мая и Вишал да се съберат е любовта им. И демократичното семейство на мъжа й, пръснато по света, предимно в САЩ, което не е настояло за уговорен брак. А такива са повечето в Индия. Масовият случай е семействата да се договорят помежду си и младоженците да се срещнат на самата сватба. Мая си спомня как е присъствала на следната сцена. На сватбата до колата на младоженеца паркира колата на бащата на булката и багажът на момичето просто се прехвърля от едно място на друго. Самата булка се скъсва да плаче, защото не познава нито бъдещия си мъж, нито семейството му и просто не знае къде ще прекара остатъка от живота си.

нейният воин Вишал
Мая се запознава с Вишал в момент, когато си докарва допълнителен доход като модел за рекламни фотосесии. Тя продължава да учи при гуруто си в школата за танци, но стипендията й е мизерна. Получава 6600 рупии на месец, като само наемът за стаята й изяжда половината. Една супа във възможно най-непретенциозно заведение е между 20 и 30 рупии. „Оттогава съм се научила да се пазаря. В началото ме лъжеха страшно, там се чувстват направо длъжни да се пробват да те излъжат в цената, но после така захитрях, че сега никой в Делхи не може да ме измами.“ Чуждестранните студенти нямат право да работят. Мая получава понякога пари от участие на школата й в различни фестивали и чествания, но тези пари са рядкост. Неин познат й помага да си направи професионален бук и понеже е бяла, и понеже има фигура и осанка, започват да я канят за снимки. На една от сесиите снимат дрехи на голяма индийска компания за интернет продажба на висша мода. Там е Вишал, който е един от основателите и творчески директор на компанията. „Двамата веднага се познахме. На мен ми струваше много усилия да остана в Индия, на него също. След като почти цял живот е живял в чужбина, той беше зарязал средата си в Щатите, за да се върне и да работи в Индия като местен. Семейството му ме прие добре, защото бях живяла достатъчно дълго в страната, за да зная как да се държа и да изразявам уважението си към по-възрастните. Познавам историята, културата и религиозната традиция на Индия и мога да водя разговори по темата. Плюс беше фактът, че учех класически танци, при това при една от най-известните и уважавани гуру - д-р Сароджа Вайдянатан. В семейството вече беше имало бракове с чужденци. Родата е космополитна, пръсната по света. Вишал например е напуснал Индия с майка си и баща си съвсем малък и са живели в Африка, където бащата работел като инженер, после се местят в Щатите.“

моята малка и тиха индийска сватба
Малка сватба в Индия е почти неприлично събитие. Хората са склонни да се разорят, но да не се посрамят. Разходите се поемат от бащата на булката и това впрочем е една от причините в бедните слоеве на раждането на момиче да не се гледа с добро око. Някъде дори убиват новородените момиченца, вярно – в най-бедните и затънтени райони.
В деня на сватбата младоженецът тръгва от дома си, качен на бял кон и окичен с банкноти (Мая казва, че в сезона на сватбите, който обикновено се пада декември-януари, Делхи е пълен с препускащи бели, изкъпани, вчесани и нагиздени коне). Пред себе си е сложил момченце – за да му се раждат синове. В шествието са включени два оркестъра. Най-отпред е подгряващата банда. След тях - същинският оркестър – мъже, облечени в парадни униформи. В процесията се включват роднини, приятели и който си иска, като тази група час по час спира и му удря вихрени половинчасови танци. Това, разбира се, забавя процесията, но на кого му пука. Самото тържество се прави на специално пригодени за сватби зелени площи, върху които се опъват огромни палатки, украсени до откат. Младоженците сядат на два трона и не мърдат оттам, докато трае празненството, дори до тоалетна е проблем да се отиде. Мая познава българка, която се е омъжвала по този екзалтиращ начин. Сватбата на самата Мая е скромна дори по българските разбирания – само четирима души. Родителите на съпруга й били починали, а нейните не успели да дойдат до Индия. По-тържествен бил годежът, когато тя получава дарове от роднините на мъжа си – пищни платове и бижута. Сватбата е по хинду обичай, извършва я пандит – индуистки духовник. Мая е православна християнка и не е ставало и дума да променя религията си. Тя и без това не може да стане хинду, такъв се раждаш, не ставаш. Затова пък като жена на мъж от индийски произход вече и тя се води от такъв произход.
Сега Мая  отново е на път да разтърси чашата на живота си. През май в София се роди второто й дете - Дия-Жасмина (момиченце, точно както бяха предсказали Нади астролозите). След раждането цялото семейство планира да се пресели за известно време във Вашингтон – града, където Вишал е живял доста време. Но и двамата знаят, че ще се върнат в Индия, защото „Никой не си тръгва от Индия завинаги“ *.

*„Никой не си тръгва от Индия завинаги“ е проект на артдиректора на EVA Биляна Иванова, Румяна Николова и Николай Генов в Артцентър „Фотосинтезис“, който мина при голям интерес сред публиката. Мая Жалова-Канвар беше един от лекторите по проекта. Тя представи албум „Танцувайки Индия”, който са направили двамата със съпруга й. Негови са снимките, текстът – неин. Книгата ще излезе първоначално в лимитирана серия от 25 бройки, търси се спонсор за по-голям тираж.