Да бъдеш обичан е жизненоважно, защото е единственият начин да оцелееш. Буквално и без нищо общо с романтиката. Но човек никога не е сигурен колко любов му се полага. Ето това е въпросът.
Преди време в интернет попаднах на интервю с известна телевизионна водеща, озаглавено „Реших да открадна и за себе си малко любов”. В него пред списание EVA тя разказваше как след разпада на брака си се е осмелила да започне нова връзка. Онемях от изумление. Дамата е привлекателна, успешна, много харесвана, изглежда смислен човек. Защо такава жена би чувствала, че любовта, към която се стреми, е „открадната”, а не преживяване, което й се пада по право? Да бъдеш обичан е рождено право на всеки от нас, макар този факт да не е записан в никаква харта. Тогава защо толкова хора живеят с усещането, че трябва да крадат любов, да се стараят да я заработят, заслужат, изстрадат, да се извиняват, че я получават? „Крадената любов” има много лица и съвсем не се свежда до онзи вид, който според Графа е „половин живот”, т.е. връзка с обвързан човек. Не, тя е всяка получена любов, която човек – някъде дълбоко в себе си или съвсем осъзнато - преживява като незаслужена. Или като нещо, за което трябва да се старае до престараване, да се поти, за да заслужи.

Ако някоя от четящите тук може с ръка на сърцето да каже, че никога не е имала връзка, в която се е чувствала неуверена, в която не се е питала дали е „достатъчно привлекателна за него”, достатъчно умна, забавна, успешна, женствена, в която не е стояла на диета или висяла по болезнени козметични процедури, получава моето искрено възхищение. Същото се отнася и за жени, които никога не са се въздържали да направят първата крачка към мъж, който им харесва, защото са преценили, че „не са от неговата лига”. Сигурно има и такива дами, но аз не познавам нито една. В замяна на това имам в обкръжението си десетки „крадци”, които все не успяват да се насладят на любовта като полагаща им се по право просто защото те са те. И бачкат ли, бачкат, за да я заслужат.

Крадецът на любов – профил
„Крадящата любов” се познава най-видимо по това, че у нея липсва усещане, че чувствата й са значими и има право те да бъдат зачетени. А ако по-ежедневните й чувства са незаслужаващи зачитане, какво остава за най-висшето измежду тях – любовта. Веднага се сещам за приятелка, която беше красавицата на випуска и можеше да има всеки мъж, когото си пожелае. Беше единствената, която започна работа в престижна медия още от първия семестър. И е адски свястна жена. Тренирана от майка си да не смее да очаква много от живота обаче, моята приятелка се омъжи за човек, който драматично се отличаваше от тълпата й ухажори. Избра си единствения между тях, който не беше успешен, но пък притежаваше желанието и умението да я смачква по особено изобретателни начини. Един ден тя ми звънна, за да разкаже за поредния скандал. Той беше изпил/изпушил парите за наема и твърдеше, че тя е прекалено властна, затова прави проблем от ситуацията. Настояваше още, че печели достатъчно, за да си позволи да пие и да пуши колкото му харесва, което дори не беше вярно, защото тя беше и още е основният финансов генератор в дома им. „Ама имам ли право да се ядосвам, задето той постъпи така? Може би наистина прекалявам, прекалено властна съм и той се чувства притиснат? Може би затова не успявам да го накарам да ме обича достатъчно?” Дали човек е прекалено властен, ако очаква парите, които печели, да отиват по предназначение, за да не остане семейството му на улицата? Това и я попитах, но тя нямаше отговор. Тази дама съвсем не е изключение. Всеки, който се разрови дори за пет минути из женски форуми, ще види десетки теми, озаглавени „Имам ли право да се чувствам така?”, „Имах ли наистина причина да се засегна?”.

Другият основен признак, по който се познава „крадлата на любов”, е, че тя почти винаги поставя потребностите на значимите хора в живота си преди своите. Ако се случи да не го направи, изпитва силна вина. Например има жени, които стоят в скандално непоносими бракове „заради децата” или за да не разочароват родителите си. Или пък защото смятат, че мъжът им няма да се справи без тях, ако го изоставят. Чувствата на всички други са взети под внимание. На всички освен на самите тях. Дълбоко в себе си те усещат, че има нещо нередно в тази система и трупат гняв, който от време на време избухва и залива всички. Но понеже „знаят”, че нямат право да се гневят, после се извиняват по списък и се опитват избликът да не се повтори.

Крадците са много активни в отношенията си с хората, към които се стремят. Те организират комуникацията си с обектите на желание като военна операция – планомерно, изобретателно, конспиративно. Ако една жена “крадла” иска да покани мъж в среда, където могат да се опознаят, то тя не го кани, а го „изхитрява” и го „замъква”. Никога не е просто „хайде да пийнем по нещо след работа”, не. Трябва да има добра причина тя да отправи поканата и още по-добра причина да се съгласи той. Под „добра причина” “крадлата” няма предвид прекарване на време с нея, защото е интересна и приятна компания, а нещо, което истински вълнува Обекта. Изложба, концерт, мач, каквото там му е интересно на него, без значение дали е интересно и на нея. Между уговорката и самото излизане заедно тя праща няколко съобщения просто за да напомни ей така, елегантно и между другото, да се увери, че Обектът не е забравил. И всичко това, защото няма усещане, че е жена, която не се забравя лесно.

Крайната форма на „крадли на любов”
са така наречените златотърсачки. За тях популярно се смята, че общуването им с мъжете се свежда до комерсиални мотиви. Всъщност тези жени имат потребността от видим и опредметен израз на тяхната стойност и ценност, нуждаят се някой да прави неща за тях. Нужно им е да получават жестове на внимание под формата на предмети, които после могат да покажат на света, за да го убедят с неопровержимите доказателства (кола, бижу, апартамент), че са значими в очите на някого. Толкова значими, че той е готов да плати огромни суми за компанията им. Почти в този край на спектъра, макар и по привидно противоположен начин, са онези жени, които винаги се оказват въвлечени във връзка с обвързан мъж. Когато човек направи преглед на личния им живот, често забелязва как единственото общо между всички мъже в живота им е, че са женени или със сериозна приятелка. Дамите, които все са третият ъгъл в триъгълника, нерядко живеят с усещането, че трябва да се борят, да се съревновават за нечия любов, да положат свръхусилия, за да спечелят обекта на чувствата си изцяло за себе си. Въпросът тук не е толкова в самия мъж, колкото в болезнената потребност на „крадящата” от състезаване, старание, напрежение от неизясненото положение. Парадоксално, с мъж, който им е изцяло посветен, те биха се чувствали напрегнати и несигурни.
Крадците на любов се чувстват необичани, недостатъчно обичани, обичани не така, както им е нужно. От съпрузите си, децата си, любовниците си, шефа си. И няма как да е по друг начин, защото те не умеят да „направят заявка” за любов по подходящ начин.
Крадецът на любов е същият като този, който я получава по право, само че не го знае.

Защо се получава така? Защо някои от нас отпуснато и със задоволство се наслаждават на любов, внимание и комплименти, докато други се съсипват да се стараят и пак остават с усещането, че не са направили достатъчно, за да заслужат любов и зачитане?

Безобразно клише, но е истина: Всичко започва в семейството
„Крадящите” любов обикновено са отгледани от родители, които са поставяли прекалено много условия, за да дадат одобрение, признание и любов на децата си. И досега чувам по детските площадки: „Ако не си изядеш сандвича, няма да те обичам” или „...няма да ти говоря” – реплики, които винаги ме оставят онемяла. Още едно клише от психологията на реалността – здравата себеоценка се формира от преживяването да бъдеш обичан безусловно от родителите си. Разбира се, не да ти се позволява да правиш всичко, което ти харесва, и към теб да няма никакви изисквания. А просто да не ти се налага да извършиш чудеса от храброст, да трябва винаги да си първият и най-добрият, за да чуеш от родителите си „браво”, „справи се добре”, „изглеждаш чудесно”, „гордея се с теб”. Да не трябва да си пробиваш със зъби и нокти път към любовта им. Ако като дете чувстваш, че трябва „яко бачкане”, за да изтръгнеш одобрително потупване по рамото от баща си, най-вероятно ще повториш този модел и във връзките си по-късно Ако пък например се е налагало да се конкурираш непрекъснато със сестра си за родителско внимание и възхищение и все тя е била фаворизираната, като нищо да се състезаваш с „титулярките” (приятелки, съпруги) на любимия мъж ще стане редовно занимание.

Интересното е, че тъкмо неполучилите безусловна любов като деца са най-готови да я раздават с шепи в зрелите си връзки. Пак се сещам за моята приятелка, която не беше сигурна дали има право да се ядосва, задето мъжът й е изпил парите за наема. Тя и досега продължава да го обгрижва, да се стреми всичките му потребности да бъдат удовлетворени и никога, ама никога не наложи някаква санкция на нито едно от безобразията, които той й сервира редовно. Та би било хубаво повече жени да не забравяме, че безусловната любов е само за децата ни, а любовта без ясно очертана граница, която не бива да се преминава – за партньорските ни връзки. Защото безусловната любов към възрастни ражда ужасно нездрави отношения.

Да, формирането на „крадящата любов” тип личност започва в детството, но какво значение има това? Нали вече сме пораснали и онзи период е зад гърба ни! Да позволим на някого да ни обича наистина, ама наистина много, да свикнем с това, да го приемаме нормално и да не подскачаме всеки път, в който той ни предложи да свърши нещо вместо нас. Лесно е да се каже, по-трудно е да се направи, но все има надежда, не може да няма!