За снимките на новия си филм „Воевода” (в кината от петък, 13 януари), режисьорът Зорница София („Мила от Марс”, „Прогноза”, сериалите „Дървото на живота”, „Секс, лъжи и телевизия” и др.) се подготвя в продължение на почти три години. Още като дете се влюбва в разказа на Николай Хайтов „Румена воевода”, а когато почуква на вратата на Жени Божилова, покойната вече вдовица на големия ни писател, и й обяснява, че се интересува от правата на произведението, получава следния отговор: „Знаеш ли откога те чакаме!”

За първи път чух за проекта „Воевода” преди около две години, когато се срещнах със Зорница, за да ми разкаже за страстта си към летенето с парапланери и самолети, която я бе завладяла в онзи момент. Всъщност се оказа обаче, че не по екстремните спортове беше толкова луда тя, а по филма си за Румена воевода, върху който още тогава работеше, изцяло погълната от историята, героинята, хайдушките времена... Имаше планове за тренировъчния лагер, през който ще трябва да премине „четата” й, т.е. екипът на филма. Все още не знаеше обаче, че с времето и с приближаването на първия снимачен ден ситуацията около избора на актриса за главната роля така ще се нажежи, че ще се наложи тя самата да стане Румена воевода.

Зорница или Зо, както я наричат всички, е във фантастична форма – екшънът около подготовката, тренировъчния лагер и снимките, по време на които тя е и актриса, и режисьор, я е превърнал в истинска амазонка. Как точно – ще разберете по-нататък, засега ще ви дам един жокер – не е с обикновен фитнес. Така или иначе – със смуглата си красота, високите си екзотични скули и бадемовидни очи тя изглежда така, сякаш е родена да играе алфа жени, каквато е и нейната Румена.

По-интересното е, че Зорница се хвърля във всеки филм без предварително направени сметки и хладно премислени схеми. Не знам дали печели или губи от това, но истински харесвам нейната малко хулиганска несъобразителност. Тя не прави нито „филми за фестивали“, нито филми за публиката, рисков играч е, не се страхува от грешки и умее да скача в непознати води, пък каквото сабя покаже...

Стискам палци на филма й за Румена воевода, защото в новото българското кино остро липсват такъв тип филми – исторически епоси, с вплетени в тях национални митове, със специални костюми, с величествени природни пейзажи - като „Козият рог”, „Мъжки времена”, „Време разделно”. Така наречените филми в епоха, известно е, са много скъпи, изключително трудни за организация и подготовка и въобще – дяволски рисковано начинание. Между другото - трите изброени заглавия са режисирани все от мъже.

Как Зорница София скочи в едно от най-дръзките приключения в живота си, ще ни разкаже самата тя – от първо лице, пред EVA.

Защо се насочи точно към хайдушкия епос? С какво толкова те привлече историята за Румена Воевода?

Румена е много съвременна по дух героиня. Жена в диви мъжки времена, която до такава степен е притисната до стената, че пренебрегва и женската си природа, и майчиния си инстинкт и поема по път, по който няма цветя и рози. Не е нейният път, но тя просто няма избор и трябва да стигне до края. Фактът, че в България е имало много жени хайдути и повечето от тях са ставали воеводи, е много интересен. Още повече че това се случва във времена, в които жената е имала строго определена функция, свързана предимно с дома и семейството.

Не се ли изплаши от идеята да правиш исторически филм? В България не е правен такъв от...

... от може би 30 години. Изключение прави „Дякон Левски“ на Максим Генчев, който обаче беше частен проект. В началото въобще не мислех да правя исторически филм, а просто следвах историята на едни изумителни хора. Но когато започнах да проучвам епохата, направо се влюбих в нея. После изпаднах в паника, защото колкото повече потъвах в детайлите, толкова повече ми ставаше ясно, че не знам ужасно много неща, а за да ги науча, ми трябва поне още един живот. По-късно компенсирах с привличането на безценни съратници (Зорница през цялото време нарича екипа си „съратници“ или „чета“ – б.р.) – историци, любители, колекционери, които разбират от оръжия или различни практики и обичаи. Най-важното за мен бе да постигна максимална автентичност, да не изглежда всичко битово или бутафорно.

Кои са тези твои съратници?

Първа беше Жени Божилова, вдовицата на Хайтов, която за съжаление не можа да види филма, почина през 2014 г. Не мога да говоря за нея в минало време обаче. Тя е изключителен боец – лекарите не разбираха как продължава да живее с четири операции на сърцето. Жени ме наричаше „сестро“, а после и „Румено“, даваше ми кураж за всичко, понякога сме разговаряли по седем часа. Каза ми, че Хайтов толкова е обичал точно тази своя героиня, че дори самата тя ревнувала от нея. Друг съратник по отношение на сценария е Петър Делчев, автор на страхотните „Трънски разкази“, който работи върху различните диалекти. Много важен съратник е и Петър Минчев – Гущера (мъжът до Зорница София – бивш командос и настоящ инструктор по парапланеризъм, б.р.), който съчетаваше много функции, включително организатор на тренировъчния лагер, координатор каскади и изпълнителен продуцент. И най-вече двете ми десни ръце - монтажистката Виктория Радославова и операторът Крум Родригес, и разбира се, моят ментор и учител Людмил Стайков, който, когато му споделих, че искам да направя този филм, ми каза само: „Кой, ако не ти!“

Какъв беше този тренировъчен лагер?

Организира го Петър за основната група актьори. Лагерът се проведе на мястото, където след това снимахме – край Жеравна - за да попият те атмосферата и когато започнем снимките да имат усещането, че се завръщат у дома. Някои тренировки ги правихме с костюмите и оръжията, които често тежаха над 10 килограма и в 40-градусова жега определено не е приятното. Целта на лагера бе да изградим чета, общност, а актьорите да бъдат посветени в хайдушкия начин на живот, доколкото може. Имахме уникални инструктори. Мирослав Лисичков и Милен Петров ни обучаваха в т.нар. историческа фехтовка - работа с ятагани и каракулаци. Имахме учители по езда - със и без седло – Димитър Труканов – Трукан, който изигра и бащата на Румена, и Горан Гънчев от прабългарска школа за оцеляване „Багатур“, който изигра третата главна роля във филма – на Амит Ага. А нашите съратнитници от сдружение „Хайдути“ Данаил Димитров и шихан Георги Попов (шихан означава „майстор учител“ и така се нарича всеки, който е с над шести дан в айкидо, киокушинкай и др. бойни изкуства) ни научиха да стреляме с преднопълнещо оръжие.