Всеки, познаващ онзи копнеж, който се загнездва в душата ти, докато седиш в тъмния киносалон и гледаш филми, ще се качи с лекота на крилете на този филм и ще полети заедно с него. Дори и да е на 15, дори и никога да не се е влюбвал, борил, разочаровал. Защото „La La Land” не е само филм за големите надежди и изгубените илюзии, но е и филм за киното, а значи и за мечтите. Който казва „кино”, казва мечта, нали?

Предполагам, че режисьорът на филма Деймиън Чазел пръв ще се подпише под това за киното и мечтите. Той е едва на 28 години, когато през 2013 г. прави филма си „Камшичен удар” (Whiplash) по собствената си едноименна късометражка и получава за него номинация за Оскар за адаптиран сценарий, а самият филм печели цели три статуетки. Вероятно през изминалите оттогава три години, прекарани сред А-отбора на холивудските звезди, Деймиън е видял и разбрал в какво се превръщат мечтите и резултатът е „La La Land”. 

Толкова много се изписа и изговори за този филм – че е един от най-добрите филми на годината (а според някои – и най-добрият), че е номиниран за цели 7 Златни глобуса (колко ще вземе ще разберем точно след седмица, на 8 януари), че отдавна не се е появявал толкова силен филм мюзикъл и т.н. Ще припомня, че сюжетът разказва за млади мъж и жена, които стъпват на холивудска земя, изпълнени с мечти и надежди за приказно бъдеще, опиянени от копнежи, вяра и всевъзможни илюзии и преживяват болезнено събуждане от захаросания сън, в който са потънали. Холивуд се оказва място като всяко друго – за да получиш трябва да дадеш, успехът се храни с жертвите, които правиш в негово име, а мечтите се сбъдват, но на определена цена. И това е.

Ема Стоун в ролята на Миа и Райън Гослинг като Себастиан приличат на изящната порцеланова балерина и храбрият оловен войник от едноименната Андерсенова приказка. Любовта на балерината и войничето в приказката, знаете, завършва в огъня, но и от двамата остава по нещо. От нея – звезда, почерняла като въглен, а от него – малко сърчице от олово. Вихърът на страстите и желанията, на амбициите и мечтите, на живота въобще, отнася и любовта на Миа и Себастиан от „La La Land”. Между Стоун и Райън Гослинг, които за трети път снимат заедно и за които е известно, че са стари приятели, в годините очевидно се е създала много специфична връзка и те с изключителна актьорска чувствителност я разкриват във филма. Това не е страстната, плътска мъжко-женска любов, ами е идеална любов, „филмова”, ефирна, ефимерна, в която битът не присъства, само мечтите, сънищата. От онези любови, които нямат никакъв шанс да оцелеят – като любовта между балерината и оловното войниче.

„La La Land”  е пропит с красива тъга, която и сега – доста време след като го гледах – усещам, дори само като си помисля за него или си пусна отново трейлъра му. Тази тъга постепенно те завладява още с началния епизод, когато виждаш колко безнадеждно е задръстването по магистралата, водеща към успеха и славата. Не те напуска дори през следващите двайсетина минути, в които филмът е леко разфокусиран и дори скучноват. И после – точно след първия танц на Миа и Себастиан в нощта, когато се влюбват– изведнъж те грабва и без да те пита те понася със себе си.

Светът във филма е деликатно и ненатрапчиво стилизиран и цветовете напомнят онези в старите ретуширани пощенски картички – преувеличени, форсирани, нереални. Костюмите на Ема Стоун и Райън Гослинг също са рафинирани, елегантни, далеч от делничното и баналното облекло и сякаш се опитват да ни напомнят за вечния, „златния” Холивуд от 30-те години. Без крещящи препратки обаче, без претенции за изключителност, а нежно, изискано, с финес.

Ако първият филм на Чазел наистина въздейства като камшичен удар, то този е докосване със сатенена ръкавица. Или копринена. Искрено ме респектира смелостта на 31-годишния режисьор да рискува и да направи втория си голям филм в съвсем, съвсем различна емоционална гама.