Стефка Костадинова: Ванга ми каза, че ще успявам от втори опит

Попадам също на анкети на читатели естети, оценили по достойнство впечатляващата й женственост: титулована е за най-красивата спортистка на България и за притежателка на най-прекрасните крака.

Мариана Антонова 03 юни 2003

Снимка: Енчо Найденов

През ръцете ми минават статии за раздялата на Стефка с Ники Петров - нейния съпруг и треньор, както и за новата й любов Николай Попвасилев, от когото в момента чака дете. Има и дописки за работата й като зам.-шеф на Комисията за младежта и спорта и като зам.-министър.

Живот, събран в една папка.

Мисля си какво ли е усещането 16 години да бъдеш на световния спортен връх, да знаеш, че си бил идол и продължаваш да бъдеш - наскоро чудестранен почитател купи от галерия "Ирида" портрета на Стефка за 1000 долара, че в буквалния смисъл си надскочил себе си - тя е висока 180 см, а е прелетяла над летва на 205 и 209 см.

Същевременно да имаш куража да се разделиш с двете неща, които са били твоя съдба и са ти дали всичко от себе си - леката атлетика и съпруга треньор и баща на детето ти, и да започнеш отново - с нова работа, с нова любов, с нови надежди.

Стефка Костадинова - примата на леката атлетика, жената с най-прекрасните крака в България, пред ЕВА с важните неща от живота й: спорта, любовта, успехите и разделите

Родена съм на 25 март 1965 г. в Пловдив. Родителите ми се разведоха още когато бях малка и основно ме гледаше майка ми с помощта на баба ми и дядо ми. Баща ми обаче също не ме забравяше. След това майка се омъжи повторно и от този брак имам доведена сестра със 7 години по-малка от мен. Вторият ми баща е уникален. Всъщност той беше до мен в най-трудните ми години през пубертета. Имах късмет откъм семейство. Винаги съм била обградена с много любов.

Моята съдба - спортът

Тъй като бях буйно дете, майка ми реши да насочи енергията ми към спорта. Започнах с плуване още във 2 клас, в 5-и влязох в спортното училище. Сега си давам сметка, че любимото нещо, което обичах да правя от малка повече, отколкото да правя бели, беше да бягам, да тичам, да скачам. Но който каже, че в 4-5 клас мечтае да стане нещо голямо, лъже. Още повече, че ме приеха седма по бал, което автоматично ме поставяше в графата на немного перспективните.

Обаче в 6 клас скочих 166 см, което си беше нещо като световен рекорд. Тогава ме насочиха към високия скок и започнаха да ми обръщат специално внимание. В 7 клас станах майстор на спорта, в 10-и скочих 190 см. Може би чак тогава започнах да мисля за големия спорт и че от мен може нещо да стане. Гледах всички големи спортистки и им се възхищавах. Изпитвах и някаква благородна завист. Спомням си, че си казвах: И аз мога, не са нещо повече от мен. Сигурно защото съм зодия Овен, т.е. винаги се стремя да побеждавам.

През пубертета връстничките ми се гримираха, носеха дънки, ходеха по дискотеки, пътуваха до морето с родители или сами, а в моята главичка имаше място само за училище и за спорт. Тъй като семейството ми не беше богато, никога не съм била капризна. Знаех възможностите на майка ми - една заплата и пенсиите на баба и дядо.

В 11 клас за първи път обух джинси, мама ми ги уши и бяха точно като червените завеси от кадифе, които имахме вкъщи. Това беше едва ли не най-щастливият ми миг. И до ден-днешен нямам безпределни претенции, а оценявам ситуацията.

Като се вгледам в големите спортисти от моето поколение, виждам, че почти всички: Сергей Бубка, Краси Балъков, Ицо Стоичков, не са живели в имане. Всичко сами сме постигнали. Може би затова е толкова сладко. Разбира се, държавата ни създаде като спортисти. А спортът ми даде прекрасни приятелства, които останаха във времето.

Нищо, че Краси живее в Германия, а Ицо в Америка. Дори да не се виждаме с години с тях, както и с Любо Ганев, Боби Михайлов, Емо Костадинов, Ицо Марков, знам, че когато им звънна, ако имам проблем, ще помогнат веднага. Както и аз ще го направя за тях.

В 10 клас, след като скочих 190 см, скъсах мускулни влакна. Много неприятна контузия. Не бях загряла добре, почувствах болка горе в бедрото, но не обърнах внимание и карах така доста време. Тази травма ме извади за 1 година от строя. През това време понапълнях, разделих се с Еньо Петров, треньора, който ми даде основата във високия скок - той вдигна ръце от мен заради някакви пубертетски истории, смятах, че всичко, което хвърчи, се яде, и през главата ми започнаха да минават мисли да се отказвам от спорта.

Тогава срещнах бъдещия си съпруг Ники Петров. Той - млад треньор, аз - в 12 клас. Разликата ни е само 6 години. Ники ми предложи да опитаме да работим двамата и аз се съгласих. Никой не вярваше, че ще постигнем нещо. Казваха: Стефка е талант, този млад треньор може да я съсипе. С Ники започнахме да се доказваме едновременно. И станахме световен тандем на висок скок.

Когато започнах да скачам и се видях с малко повече пари, имах възможност да се грижа за външния си вид и се стараех да изглеждам добре. Беше ми приятно да ме ухажва този, когото харесвам. Според мен всяка жена обича комплиментите. Имала съм моменти, в които съм изглеждала адски зле - болна или уморена, и съм виждала, че за нищо не ставам. Обаче като ми каже мъж: леле, колко добре изглеждаш, просто светвам.

Не съм имала много мъже, не искам да кажа колко, защото ще стана смешна. Някой ще реши, че съм луда. Но всеки един от тези мъже съм обичала от все сърце. По същия начин съм била обичана. Когато съм виждала, че не се получава, че връзката се е изчерпала и съм започвала нова, никога не съм правила сравнение. За мен това е най-голямата грешка. Единият не може да замести другия и обратно. Те може само да се допълват.

Като типичен представител на зодията Овен и аз си падам по дългите връзки. Едната беше с Ники Петров. Страхотно го обичам, защото е баща на сина ми Ники, защото ме създаде като спортист, жена и човек и защото винаги е бил до мен в най-тежките моменти.

Сега съм с друг Николай, когото също обичам и ме обича. Понякога мои познати казват за бившите си приятели: махни го тоя. Не бива. Така не се говори. След като си била с този мъж, значи сте изживели нещо заедно, нещо си взела от него, нещо той е взел от теб, двамата нещо сте създали. Дори да не е дете, дори да е само миг - той е бил ваш.

Ники Петров - първата ми истинска любов

Не беше от пръв поглед - познавахме се от преди, любовта дойде с времето. Той беше много строг с мен. Явно е виждал, че имам талант и не е искал да го съсипвам. Първо ме накара да сваля излишните килограми. Страхотно наказание. Обикалях стадиона като луда, сауни, какво ли не.

После ми пречупи характера. Защото аз се изживявах като звезда, нали бях скочила 190 см, а и той нямаше състезател от моя ранг. Затова си мислех, че ще става, каквото кажа. Да, ама не. Странното е, че го слушах и не се отказах. Даде ми да разбера, че мога да стана нещо и че това е шансът ми да го постигна.

Постепенно се сближихме по лагери и състезания. Свикнах с него, видях, че ми мисли доброто, че ме гледа като писано яйце. Между нас всичко беше много истинско. Помня как ми обясняваше, че с търпение лека-полека ще навляза в големия спорт. Как ме караше да гледам всички състезания по висок скок, за да се амбицирам и да го заобичам още повече.

Как ме учеше, че на стара слава не се живее. Ако днес примерно съм световна шампионка, ще направим една хубава вечеря, ще поканим приятели, ще купонясваме, но на следващия ден отново ще бъда на стадиона, защото непрекъснато трябва да се доказвам. Ники ме научи как трябва да се държа в големия спорт, за да печеля. Горе ветровете са много силни. Както, между другото, и в живота.

Година след като започнахме да работим заедно с Ники Петров, станахме семейство. Сватбата ни беше на 6 ноември 1989 г. Кум ни беше тогавашният министър на културата Георги Йорданов и макар че след 4 дни властта падна, аз и сега поддържам връзка с него и твърдя, че е свестен човек. Бях поканила и Тодор Живков. Той не дойде, но ми изпрати две красиви старинни чаши.

Тодор Живков често ни канеше в Бояна мен и другите големи спортисти и ни награждаваше. Някой сега се смее - ордени, звания. И това е нещо. Това е удовлетворение. Т.Ж. обичаше спорта и лично мен. Имаше страхотно чувство за хумор. Нищо лошо не съм видяла от него и нищо лошо не мога да кажа.

Сватбата ни с Ники Петров беше много хубава. Като всяко момиче мечтаех за голямо тържество с всичките ми роднини и приятели и за страхотна дълга бяла рокля. Мечтата ми се сбъдна. Поканихме много гости в Новотела в Пловдив, аз бях в уникална булчинска рокля, подариха ми я заедно с още 5 тоалета гръцки списания, в които се бях снимала. Този ден не мога да го забравя. Мисля, че всеки трябва да помни сватбата си.

Как се върнах в големия спорт 6 месеца, след като родих

През 1994 г. забременях със сина ми Ники, 1995 г. родих, а 6 месеца след това станах световна шампионка в Гьотеборг. Родих със секцио на 20 януари и бях като чувал с картофи - бях качила 20 кг, не можех да тичам, нямах коремна преса. Защото винаги бях пазила диети и като разбрах, че съм бременна, ме обзе вълчи глад.

Спомням си първия път, когато се появих отново на стадиона. Видях как колегите ме съжаляват, бях тромава като някакво меченце. 140 см ми се виждаха като 240. Опитах се да ги скоча, паднах върху летвата и я счупих. Можех да се откажа, вече бях ставала световна шампионка, имах световен рекорд и бях втора на олимпиада. Изглежда, съм имала страхотен хъс - нямах злато от олимпиада.

Два месеца свалях само килограми. След това скочих 160 см, после 161 и лека-полека продължих нагоре. Но чак когато на едно състезание преодолях 190 см, Ники ме увери, че можем да се готвим за световното. Въпреки че до последния момент се колебаехме, защото бях име, как да отида с тази височина. Накрая се решихме. Тогава казах на журналистите, че ще отида, защото дори да скоча 195 см, това ще значи, че съм се преборила със себе си.

Явно обаче съм била много добре подготвена. Помогна ми и това, че главата ми беше изчистена от амбиции за медал. Направих страхотна квалификация - 195 см с 20 см аванс. Но аз не се виждам, а Ники не ми казва. Само ме успокои, че мога да се боря за четвърто място. Дойде финалът. Отначало всички ми се радваха, че съм се върнала след раждането, но като видяха, че скачам по-добре от тях, настана ужас. Стигнах до 199 см без никакъв фал. После скочих и тази летва и край - станах световна шампионка. Беше уникално състезание.

От 1996 г. просто не давах на никого шанс от началото до края на състезанията. На олимпиадата в Атланта скочих 205 см и станах и олимпийска шампионка.

Точно в този момент в Поморие загинал при катастрофа най-добрият ми приятел Георги Дуков - шампион на България на висок скок. В колата с Георги били вторият ми баща и сестра ми. След катастрофата баща ми лежал целият изпотрошен в болница. Благодарна съм на всички наши журналисти, че ме съхраниха и не ми казаха. Ако знаех за тази трагедия, щях да се срутя.

Разбрах след 20 дни, като се върнах в България. Когато тръгнах за олимпиадата, ме изпратиха баща ми, майка ми, детето, Георги Дуков и сестра ми. Като се върнах, повечето от тези хора ги нямаше на летището. Тогава разбрах какво е станало и беше ужасно.

Обичам да съм сама и в хубави, и в лоши моменти. Тогава, оставайки насаме със себе си, си помислих: ето, това е балансът в живота. Не може във всичко да ти върви. Все има нещо, което няма да е наред и ще ти нарушава хармонията. За жалост е така.

Георги ми беше най-верният приятел. Според мен е по-добре жената да се доверява на мъж, отколкото на жена. Защото ние, жените, сме по-неискрени. С Георги тренирахме заедно и когато не бяхме по лагери, той живееше вкъщи в Пловдив. Година, дори две след смъртта му у дома, когато подреждахме масата за ядене, слагахме и за него чинийка, чашка и прибори. Въпреки че мина вече доста време, той продължава да ми липсва.

Раздялата с Ники Петров

С Ники се разделихме през 1998 г., без между нас да има мъж или жена. Просто дългата ни, силна и хубава връзка се изчерпа. Беше тежка раздяла. Защото свикваш с другия. Седнахме двамата, говорихме, беше ми мъчно. Целият ми съзнателен живот дотогава беше минал с него, всичките ни спортни успехи бяха общи.

Но стигнахме до извода, че е по-добре да сме разделени и приятели, отколкото семейни, но врагове. Познавам хора, които не се разбират, но са заедно и казват, че го правят заради детето. Не е така. Детето не може да расте в напрежение. По-добре е да вижда, че мама и тати са спокойни и продължават да държат един на друг, както е сега при нас. Отношенията ни даже са много по-добри от преди. Но беше адски трудно и болезнено.

Доста време след раздялата с Ники не бях готова за нова връзка. В един момент обаче, въпреки че майка ми и детето бяха около мен, се почувствах много самотна. Разбрах, че самотата е най-страшното нещо. Може би тя ме накара да опитам да се върна сред хората. В началото съвсем неангажиращо - да излизам, да вечерям с приятели, да позволявам да ме ухажват, за да се чувствам жена. Така станахме гаджета с Николай. Уж шеги и закачки, а ето че сме заедно вече 5 години. Този път беше любов от пръв поглед.

Какво нещо е животът. Навремето леля Ванга ми каза, че всичко при мен ще е от втори опит. Когато отидохме с Ники при нея, бяхме току-що женени и свързвах думите й само със спорта. Действително всичките си най-силни постижения в него съм направила от втори опит. Никога обаче не съм мислила, че мога да се разведа. Даже съм давала съвети на приятелки да си гледат мъжете, защото всяко семейство минава през трудни периоди, но те трябва да се изживяват. Явно обаче и на мен ми е било писано да направя втори опит и в живота.

Николай Попвасилев - моята нова надежда

С Николай, с когото живея в момента, сме в много добри отношения - по принцип аз съм гледана жена, не се е случвало мъже да ме нараняват. И той се грижи страхотно за мен, вече ми познава характера. За една жена е много важна обстановката вкъщи. Защото у дома си, каквато си. Ако ти е напрегнато, не ти върви и в работата. Николай усеща примерно кога трябва да ме заведе някъде, да покани вкъщи хора, които знае, че ме разтоварват, такива неща.

Като се замисля, има си един "недостатък": не обича да се гримирам, казва, че и без макияж съм си много хубава. В първия момент започнах да го лъжа. Излизам от къщи без грим, само с кремче и се гримирам в колата. Като се връщам от работа, почиствам лицето. Обаче той ме хвана. Въпреки това не се предавам. Защото когато имам среща, според мен трябва да съм с лек грим от уважение към хората, с които разговарям.

Жената трябва да си има своя въздух - своята женска компания примерно, в която веднъж или два пъти седмично да си изплаче душата. А с мъжа, ако не я пита, не трябва да говори, а ако я пита, трябва да помисли какво да каже. Най-малкото, защото не всичко, което я вълнува, ще му е интересно. Така разсъждавам, обаче и аз не спазвам това правило.

Отдавна не съм се събирала по женски с приятелки, сега като че ли нямам нужда. Предпочитам, когато съм свободна, да си стоя на вилата в Панчарево. Там имам много хубава градина, пълна с цветя, и обичам сутрин да ходя боса по росата. Така се разтоварвам.

Тъй като Ники не е бил женен и няма дете, а е вече на 41 г., от доста време иска да му родя. Аз все казвах, че не е дошъл моментът. Честно казано, не ми се искаше отново да бъда бременна. Когато спря да ми говори за това, узрях за идеята. Казах си: защо да не подаря едно дете на този мъж? То ще е дар и за мен, и за сина ми, не е хубаво да расте сам. И така, на 38 г. отново ще ставам майка тази година през септември.

Сега Николай е в абсолютна еуфория и ме гледа като крехко цвете. Викам му: недей, бе, човек. Аз съм бременна, не съм болна, успокой се. Много истински момент. Ако е момче, пак ще го кръстя Николай, такова е желанието му, ако е момиче - Никол. Между другото, леля Ванга навремето ми каза, че около мен ще има само Николаевци, че това име е моя карма.

Каза ми още, че първо ще имам момченце, което ще стане спортист, а после след доста години - момиченце, то пък ще е адски музикално. Божа работа. Важното е детето да се роди живо и здраво.

Когато разбра, че съм бременна, Ники поиска веднага да се оженим. Ще го направим, но след като родя, за да отслабна и да се чувствам пълноценен човек.

Сбогом спорт! здравей, нов живот!

През 1997 г. отново станах световна шампионка в Париж, а на следващата година се разделих със спорта. Имах пластина в крака след едно счупване, която трябваше да махна след година, а аз скачах с нея 7. Тя като че ли ме поотказа, но, няма какво да се лъжем: вече му се бях наситила, бях близо 16 г. в големия спорт. Стрес, напрежение, изчерпване. Дойде ми много. Доволна съм, че го направих, когато бях на върха.

Въпреки че ние спортистите много се лъжем и не знаем кога ни е пиковият момент. Мисля, че имах късмета да го уцеля.
Разделих се със спорта на 31 г. и той въобще не ми липсваше. Обърнах си живота на 180 градуса. Гледах да не се събирам със спортисти, за да не говорим за спорт. Намерих си нови приятели, Ники ме запозна с неговите. По това време си махнах и двете бенки - едната беше до лявото ми око, другата по диагонал на дясната буза.

Питали са ме защо го направих, след като леля Ванга ми е казала, че те са ми късметът. Не ми е казвала такова нещо и го направих, защото ми пречеха, разбира се, след като се консултирах с лекар. Направих всичките тези промени нарочно, за да не ме връща нищо към миналото.

Когато ме поканиха през 2000 г. да стана зам.-председател на Агенцията за младежта и спорта, в първия момент отказах, реших, че няма да мога да се справя. А ето че от началото на тази година станах зам.-министър на спорта.

Много пъти, като седна вкъщи, се чудя дали си върша работата, дали наистина помагам. Имам си съмненията примерно дали в този ден съм успяла да свърша всичко предвидено, или терзанията защо съм обещала нещо на някого, като не мога да му свърша работа. Не искам никаква благодарност. Иска ми се след година-две, когато вече не съм на този пост, моите колеги да кажат, че съм направила поне 20% от това, което са искали от мен и което наистина заслужават.

Борбена съм, максималистка съм, макар че не мога да кажа, че в сегашната си работа ще стана това, което съм била в спорта. Не го и гоня. Защото в спорта ти си талантът, бисерът, цветето, гледано в саксия, а около теб има екип от хора и ти мислиш само за скока. Сега трябва сама да вземам решения. Всеки ден се уча на нещо.

Признавам например, че ми липсва дипломатичност. В спорта не ми беше нужна, бях свикнала да мачкам, за да се наложа, но в живота трябва да правя компромиси. В началото ми беше трудно, сега почти успях да се справя.

Трябва ми също и човек, който да е коректив на поведението ми. Защото около мен има доста хора, които ми се подмазват. Каквото и да кажа, те ръкопляскат и ми викат браво. Дори да е глупост. Моят коректив е Ники. Той ми казва: чакай, какво правиш, ти си Стефка Костадинова, за някои си идол. И макар че на всеки, включително и на мен, ми харесва да ми казват колко съм велика, колко съм номер едно, приемам истината, въпреки че боли. Доверявам се. Знам, че Ники вижда и хубавото, и лошото в мен. И се ядосвам, но не на него, а на себе си.

Все още не съм решила какво ще правя с времето си по-нататък. Имах идея да отворя салон за красота, но прецених, че пазарът е запълнен. Смятах да правя Пловдивленд, но се оказа, че трябва страхотна инвестиция. Може би един ден ще организирам школа за висок скок на мое име и ще тренирам деца. Иска ми се не само да стоят пред компютъра, а да го съчетават със спорт.

Засега ще работя - обичам работата си, дори все още не съм излязла в отпуск по майчинство, защото ще се побъркам от стоене на едно място, и ще пътувам по света. Вкъщи и в кабинета си съм подредила подаръци - слончета, чаши, статуетки, снимки и т.н. Както и лъжички, имам повече от 200 - хоби ми е да ги събирам. Всеки сувенир ми напомня нещо за мястото, от където е. Иронията е, че почти не познавам местата, на които съм била.

Защото при състезания маршрутът е строго определен: от стадиона до хотела и обратно. Затова винаги съм мечтала, когато свърша спортната си кариера, да отида отново там. Догодина например искаме с Ники да заведем сина ми в Америка, за да види къде мама е станала олимпийски шампион.

И ще продължим да обикаляме.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР