Разстоянието между София и Валенсия сякаш се стопи и не съществуваше по време на дистанционната ни среща с българския фотограф Ивайло Станев. С респектиращо портфолио и въздействащи проекти за български и чуждестранни издания, Ивайло впечатлява и прочутата агенция „Магнум“. През 2017 година негова работа е избрана за изложбата  в Лондон, която отбелязва седем декади триумф на агенцията, основана от Робърт Капа, Анри-Картие Бресон, Джордж Роджър, Уилям Вандиверт и Дейвид Сиймур. 

Може би не само защото живее в Испания, родината на Дон Кихот, в телефонния ни разговор Ивайло силно ми напомни за него. С откровеността, вярата в свободата и честността, които ме провокираха да си припомня едно завещание от знаменития идалго.

„За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът“, казва той на своя верен помощник Санчо Панса и сякаш в едно изречение описва артистичната мисия на Ивайло Станев, роден точно 371 години след първата публикация на романа в издание, илюстрирано от художника Гюстав Доре. Самият Ивайло от детските си години е подготвян за художник, докато в един момент не открива, че фотографията като че ли най-много го доближава до онова, в което вярва най-силно – честността. Тя го отвежда в един период от живота му и до Кастиля ла Манча, за да  снима Хесус – испански матадор, с когото днес са много близки. Дотолкова, че бащата на Хесус го нарича „моят трети син“. 

Нека започнем с разкодирането на твоя псевдоним Алварес. Откъде дойде?

Това е много интересна история. Псевдонимът сам ме откри, аз никога не съм търсил подобно нещо. Помещението, в което отворих  първата си галерия във Валенсия, е имало собственик назад във времето, който се  е казвал Алварес, и мястото е било известно като „магазина на Алварес“. Докато правехме ремонта, хората в квартала ме наричаха Алварес. Когато отворихме галерията, имаше стена с информация за това кой съм аз и какво съм правил. Много от посетителите се затрудняваха с произнасянето на името ми Ивайло Станев и когато видях, че това е масова реакция и наклонява везните към въпроси кой си, откъде си, а не към фотографията, в един момент добавих към името си с тире Алварес. Беше толкова естествена и спонтанна реакция. Тя промени много тона на срещите с посетители в галерията. Вече въпросите не бяха свързани с името ми и сложността на произнасянето му, а с работата ми. Но аз съм си Ивайло Станев, Алварес е псевдоним, който ме намери в Испания. 

Фотографията откриваш благодарение на един училищен кръжок, а пък покрай дядо ти за кратко се занимаваш и с дърворезба. Как човек открива, че вижда повече от другите интересните неща, хора и събития и как дръзва да сподели тази своя способност?

Още в ученическите си години имах щастието да попадна на невероятни преподаватели, авторитети в моето детство. Започвам с баща ми, след това с първия ми учител по рисуване Роман Цветков, после първия ми учител по фотография Пламен Мечкаров и след това Събо Димитров – страхотен художник, който ме изгради като личност и в тези предизвикателни тийнейджърски години ми даде толкова много. През цялото си детство рисувах, даже виждах себе си като художник, това беше моят свят.

Изброените имена по-горе бяха хора със силен характер и много изискващи от мен. Буквално ме натискаха да работя, да се стремя да бъда по-добър. Отделяха от времето си, което за мен значеше много. И когато започнах да виждам одобрението в техните очи след представянето ми на първите детски конкурси, първите междуучилищни състезания по фотография, първите потупвания по рамото – може би това са първите моменти, които ме накараха да повярвам, че това, което правя, има смисъл и аз мога да го покажа пред публика. Имаше ситуации, в които моите съученици ме намираха за странен, а после почнаха да харесват работата ми. Когато това, което създаваш, предизвиква някакви реакции у другите, дори в детска възраст, дава смисъл на човек да продължи. 

И все пак се изисква дързост, за да заявиш, че имаш какво да кажеш и да покажеш, нали?

По-скоро това да откриеш себе си, да си честен със себе си на първо място, защото, когато един автор показва своите работи, той всъщност показва всичко, което е преживял. Показва книгите, които е чел; хората, които е срещнал и с които общува и сега; музиката, която е слушал, любовите и разочарованията. И когато всичко това е съчетано с труд, с отдаденост и безсънни нощи, ти имаш куража да тропнеш на масата, да сложиш нещата там и да кажеш на висок глас: „Това съм аз“. 

Какви бяха първите ти фотографски обекти?

Най-вероятно хора на пазара, хора по улиците, мои приятели и съученици. В моята работа като фотограф, а и като художник в по-ранните години, аз винаги съм търсел човека. Нямам пейзажна фотография. За мен е интересно да изследвам, да търся, да експериментирам, да водя човека там, където аз искам, и когато накрая видим резултата, и двамата да кажем – аха, получи се добре. 

Как изглежда творческият ти процес? Как работиш?

Работата с мен е трудна. Подготовката ми за всяка сесия, за всеки снимачен ден е като за първите ми снимки. Не разчитам на рутина, изследвам, търся, чета, слушам неща, свързани с това, което правя. Истината е, че за мен отделеното време за подготовка е половината от свършената работа. Ако човек не ме познава и е на терен с мен, на моменти дори може да ме помисли за леко груб, но истината е, че единственото нещо, което целя, е да свърша работата по най-добрия начин, на който съм способен. 

Как се справяш с различните хора, как успяваш да извадиш душата им с памук?

През годините имах шанса да работя с почти всички печатни издания, излизащи на българския пазар. Успях да попадна на правилните редактори, усетихме се с тях. Ивайло Нойзи Цветков, Христо Запрянов. Те ми се довериха. По-късно съм работил на филмови площадки, в телевизията, на театрална сцена и това, че се сблъсквах всеки ден с различни хора, направи от мен и малко психолог. За да може да накараш човека срещу теб да ти се довери, да го отведеш там, където ти пожелаеш, да го извадиш извън комфорта му, за да се случат нещата такива, каквито си ги мислил и си ги подготвял, ти трябва да си честен. Честен в работата си, честен във взаимоотношенията си – само така нещата се случват, поне за мен.