Дебютният роман на Мира Добрева – „Светулки зад решетките“, е като кадифена песен, изпята от Ленард Коен. В нея има мрак, трептения и пролука, която е от голямо значение. Защото, пак според Коен, всички имаме пукнатини и само така светлината може да проникне в нас.

В живота на Мира Добрева доскоро телевизията присъстваше като постоянна величина, но от известно време е изцяло изместена от предизвикателството на думите. Четири години след като представи своята книга за срещи със столетници – „Столетниците – благословия или орисия“ (издателство „Книгомания“), една от най-красивите жени на малкия екран потапя перо в противоречивите истории на живота. Осем месеца след близката ѝ среща със смъртта (вследствие на сложна и спешна коремна операция) Мира Добрева се изправя лице в лице с друго чудовище – алкохолизма, в дебютния си роман „Светулки зад решетките“.

Помня, че когато се срещнахме преди години, за да говорим за столетниците и техните истории, Мира сякаш беше на дистанция от самата себе си. Поставяше на фокус своите вековни вдъхновения, преживяното от тях, съветите им, мъдростта на годините им. Все още подхождаше с любопитството на телевизионер, който задава въпроси и получава отговори. Сега, когато разлиствам романа, запознавам се с героите и необичайната история, в която се забъркват, усещам, че въпросите и отговорите са само знаци по пътя, който върви осъзнато и спокойно.

Силен, честен и вълнуващ роман е „Светулки зад решетките“. Разбирам, че покрай него Мира е направила много и важни промени в живота си. За тях си говорим в един топъл, почти филмов следобед.

Мира, поздравления за книгата и куража, с който се впускаш в света на литературата.  Лично на мен романът ми напомни за магическия реализъм на Исабел Алиенде и Лаура Ескивел. Със сигурност всеки, който потъне в света на светулките ти, ще се запита доколко автобиографична е тази книга?

Може би читателите ще са разочаровани да открият, че не съм аз главната героиня в този роман, но онова, което казваш, не ме изненадва, защото много хора ми пишат, че имат усещането, че разказвам лична история, което е причина да вярвам, че мога да влизам в душите и да преживявам техните истории все едно че са мои. Всъщност книгата се роди от разговорите ми с четирима близки до сърцето ми хора – трима мъже и една жена, които ми разказаха с какво се сблъскват, когато се изправят срещу чудовището алкохолизъм.

В началото признанията им ме изненадаха и смутиха толкова силно, бях убедена, че това, което ми разказват, не е възможно да се случи. Преди си мислех, че всеки алкохолик преживява нещо свое и че няма общ показател, но чувайки историите им, разбрах, че това чудовище унищожава всички хора по един и същ начин – „изяжда ги“. Първоначалната ми идея бе да разкажа историите на тези четирима герои, но се оказа, че до голяма степен се припокриват, и реших да обединя споделеното и да го слея в два образа.

Защо от всички теми на света ти избра точно алкохолизма?

Защото един от т.нар. информатори е много, много мой близък човек, човек от семейството. Всъщност в моето семейство имам двама алкохолици.

Знам, че се твърди, че понякога това се предава по наследство. Била съм свидетел на сцени, предизвикани от въздействието на алкохола, и ми стана интересно да тръгна по тази следа. Освен това след излизането на моята книга, посветена на столетниците, която се появи на бял свят благодарение на издателство „Книгомания“, хората в екипа на издателството все ме подпитваха дали работя върху нещо ново, дали няма да напиша продължение на книгата. Имах такава идея, защото съм събрала разговорите си със столетници – двойки в живота, но те не са достатъчни за цяла книга. Та точно в този момент узря идеята, след споделеното от моите приятели – информатори, и така започнах да пиша.

Увлякох се, пишех страница след страница и когато събрах достатъчно, за да се вникне в историята, дадох написаното на моята дъщеря Лори. Трябва да ти призная, че с нея се чуваме доста често, понякога по три-четири пъти на ден. Изненадах се, че не ми върна някакъв обратен знак или коментар на написаното. След четири дни ми се обади и каза, че книгата я докоснала толкова силно и съм успяла да предам историите на героите си толкова откровено и с усещане за характера и заобикалящата ги среда. В една от сцените има  момент, в който описвам потрепването на пижамата. Лори ми каза, че докато е чела сцената, усетила вятъра, който е разбутал въздуха, за да създаде трептението, и няма да крия, че това ме накара да вярвам, че съм в правилната посока.

Терапевтично ли беше за теб това преживяване – и писането, и предварителната работа върху книгата?

Слушах вътрешния си глас. Всъщност, мисля си, че ако един алкохолик беше написал тази книга, тя нямаше да звучи по този начин, както и ако я беше написал бивш алкохолик. Но когато не си в този ад, можеш да поемеш върху плещите си болестта, да я преживееш, докато алкохоликът е склонен винаги да се оправдае с нея. Не ме изненадва въпросът ти доколко това е терапевтично, защото преди дни ми го зададе и мой много близък приятел, етнолог, който също присъства като вдъхновение в един от образите, без въобще да има някакъв проблем с алкохола.

Казах му, че една голяма част от историите в романа са хиперболизирани, но въпреки това не вярвам, че има терапевтичен ефект. Аз нямам досег с това, с тази болка, за да имам нужда да я извадя на бял свят. И като цяло не писането има терапевтичен ефект, а четенето.

Преди време ми се обади един от моите информатори, който беше и един от първите читатели на книгата, още когато не бях много сигурна в каква посока отивам.

Та, обади ми се и ми каза: „Знаеш ли, четох и плаках, плаках и четох и така три дни и вече съм готов да ти благодаря, че ме накара да се видя отстрани и да разбера, че имам нужда от лечение“. Ще се радвам, ако книгата въздейства така и на други хора с подобен проблем. Ако им помогна с нея.

Ти си телевизионер по душа, не ти ли липсва телевизията, след като си толкова отдадена на писането?

Напуснах екрана с такава категоричност, че няма връщане назад и не съжалявам нито за годините, прекарани в телевизията, нито за онези, в които я няма в живота ми така активно, както преди. Защото все пак още работя и правя документални филми, но през ум не ми минава да се върна отново на екран. Може би само най-близките ми хора, както и издателите ми знаят, че докато работех върху романа, където има и религиозен елемент, исках да усетя това познание.