Студено е. Тъмно и някак тайно.

Срещу мен – голямо сърце с червени контури. Дебела прекъсната черна линия минава през средата и чертае граница. Между Нас (U.S.) и Тях (T.H.E.M.). Гледам го продължително. Струва ми се, че започва да се движи. Сякаш тупти. Освен топлата светлина на голямото червено сърце, всичко останало е тъмно и черно. В дъното на черното пространство стерилно свети квадрат. Правя няколкото крачки до него. Прозорец е. Зад него има стая със стени, облицовани с бели плочки, метални пейки и много обувки, разпилени по земята. Поглеждам и се дръпвам назад. Да вляза или не. Прозорчето е част от тежка метална врата. Преодолявам безпокойството си, натискам бравата и вратата се отваря. Влизам.

Студено е. Още повече. Разхождам се в стаята и оглеждам обувките по земята. Стари, разхвърляни. Мъжки, женски, детски. Между тях има и малки разкъсани чанти, детски ранички, играчки. На стената пише, че тези вещи са събирани в пустинята на границата между Аризона и Мексико. Пише още да събуя моите обувки и да ги оставя в ниша в стената. Сядам. Събувам се бавно и несигурно. Махам и шапката от главата си и тръгвам да поставя всичко в една от нишите. Отварям първата и виждам вътре нечии обувки. Настръхвам. Затварям и посягам към другата. Празна е. Слагам моите и сядам на пейката. Краката ми, боси и залепнали за ледения под, вече започват да замръзват. Продължавам да оглеждам стаята. Виждам втората врата и голямата червена лампа над нея. Втренчвам се в лампата. Цялата треперя. „Можех поне един шал да си взема“ – мисля си аз. Обгърнала с ръце тялото си, продължавам да гледам ту лампата, ту обувките по земята. Има нещо зловещо и адски тъжно. В един момент червената лампа започва да свети. Светлината е придружена със силен и вцепеняващ звук. Ставам. Краката ми вече са вкочанени. Отварям вратата и влизам.

Студено е. Влизам в просторно помещение с много малко светлина, под босите си крака усещам, че стъпвам по студен пясък, някъде в средата от тавана виси дълго въже, под него двама души стоят в центъра и гледат към мен. Чувствам ги като извънземни, те ме гледат все едно аз съм извънземното. Започват да ми дават инструкции, слагат ми раница, свързана с въжето, и ми казват, че ако се доближа до някоя от стените, ще ме дръпнат за раницата отзад, за да не се блъсна. Слагат ми очила, слушалки и рязко се озовавам в пустинята. Красиво е.

Самичка, подухва хладен вятър. Освен че виждам пустинята около мен, тялото ми я усеща – пясъкът под босите ми крака и вятърът около мен.
Завъртам се във всички посоки. Да. Насред пустинята съм. Развиделява се и виждам как светлината се опитва да пробие облаците. Предстои изгрев. След като оглеждам мястото още няколко пъти, се обръщам към мястото, където предстои да се покаже слънцето. Имам нужда от светлина и топлина. Вместо това започвам да чувам гласове. От същата посока. Взирам се и виждам група хора, които вървят точно към мен. Гласовете се усилват. Най-отпред на групата е едър мъж, който държи нещо в ръцете си. Секунди по-късно разбирам, че държи дете. Ясно виждам и останалите. Правя няколко крачки назад. Точно в този момент до мен пада жена. Започва да стене. Друга, по-млада, кляка до нея и започва нещо да й говори. Не разбирам какво си казват. Но виждам как жената страда, охка и плаче. Изпитвам непреодолимо желание да помогна. И тъкмо когато си мисля, че ще се осмеля да клекна и аз до тях и да помогна, чувам оглушаващ шум от хеликоптер. Цялото място се осветява ослепително от прожекторите на ниско прелитащата машина. Привеждам се и се опитвам да се задържа въпреки силния вятър. Правя хаотични крачки напред-назад. Всичко е бяло и светло. И когато отново се връща картината, се оказвам права насред куп налягали по студения пясък хора. Ужасена и настръхнала отскачам назад. „Какво става? Така ли се случва всичко? Защо съм тук?“ Обръщам се на другата страна и виждам приближаващи фарове. На метри от нас спират джипове и от тях изскачат въоръжени мъже. Започват да крещят. „Ръцете горе! Легни на земята!“ И отново светлина. И тишина.

Суматохата рязко е прекъсната. Около себе си виждам само стени от плът и едно огромно сърце да тупти. Някой пее. Мърдам леко настрани и разбирам, че съм била в един от тези хора. Вътре в една от жените, в сърцето й. Отново минавам през нея, за да си подтвърдя, че съм видяла вътрешността на тялото й. Мястото е същото, но времето е друго. Или просто няма време.

След тези тихи секунди картината отново се прояснява и виждам маса. Насред нищото. И столове около нея. На тях седят част от хората. Една жена пее нещо на испански, друга жадно пие вода на големи глътки. На масата виждам малка лодка, пълна с хора, която потъва, хората падат от нея. Шокирана съм от промяната и изобщо не мога да видя всички детайли. Наблюдавам ги. Объркана съм. „Защо маса? Какво, по дяволите, става?“

Щрак. И внезапно става тъмно. Много тъмно. Черно тъмно. И секунди след това, пак в реалността – връща се старата история. Хората са по земята. Аз стоя зад тях. Обгърнала съм с ръце рамената си, гледам и треперя. Въоръжените мъже са много. Насочили автоматите към хората, продължават да крещят и да ги товарят в джиповете. Искам да стигна дотам, да видя къде отиват, как ще се съберат вътре, но пъпната връв, която ме свързва с реалността, ме спира. Пред мен има стена, въпреки че не я виждам. Оставам там и ги гледам. Последните моменти, в които съм невидима.