Тя просто е нашата Биляна – артдиректор на списание EVA. Случаят ни събра преди близо 20 години, когато се появи списание EVA. Преплете съдбите ни, превърна ни в повече от колеги, в повече от приятели. Превърна ни в голямо семейство. И като семейство преминахме през всичко, което се случваше с всеки от нас. На Биляна се случиха като че ли най-много неща, при това все такива, за които казват, че ако не те убият, те правят по-силен. И тя мина през тях без страх, без да свали гарда и да загуби и частица от себе си. Под натиск графитът се превръща в диамант. Така се преобрази и Биляна – все по-светла, по-силна, по-мъдра. По-мъдра, тъй като осмисли това, което я връхлетя, и го превърна не в лична драма, а в доброта и милост за всички по пътя си напред. Вижте и чуйте Биляна, лицето на този брой на EVA.

Фотографският подарък – експеримент на EVA

Списанието. Моята любима EVA. Подариха ми корица. Два дни, четирима фотографи, асистенти, смяна на студиа и локации, стилисти, фризьори, грим… Всичко беше организирано така, както го правим всеки месец. За всяка корица. С тази разлика, че моето участие беше много различно. Отговорността, която ме съпътства всеки път, когато се работи корица, този път ме караше единствено да се съмнявам дали ще се справя. Дали ще успея да дам това, което фотографите ще искат от мен. Вечерта преди първия снимачен ден, заспивайки, си казах: „Стига с това притеснение! Просто се забавлявай.“ Така и стана. Забавлявахме се всички. Фотографите поеха задачата със сърцата си и направиха това, което искат. Всички останали също. Не казах нито дума. Не дадох нито един съвет. Не погледнах нито един кадър. Просто изпълнявах. Всеки от кадрите на различните фотографи можеше да бъде корица. Но трябваше да се избере само един. И изборът не беше лека задача. Тук аз пак не се намесих. Доверието е основното, което движи този процес, и винаги съм го казвала на хората, с които работим. Особено ако позирането пред фотообектив не им е най-любимото нещо на света. И ето че аз самата се оказах там – пред безмислостните обективи, в обсъжданията кой да е кадърът за корица и на екраните на дизайнерите и постпродукцията. Доверието беше най-важното, за да е успешен този проект. Да, наистина смятам, че е успешен. Защото имаше много любов. А когато любов и доверие работят заедно, се получава шедьовър. Не, не аз съм шедьовърът. Шедьовър е всичко, което правим заедно. В екип, в който всеки си знае работата и отговорността. Вече почти 20 години.

фотография Тихомир Рачев

Това не е заглавието на „моята книга“, но са части от нея, които избрах да събера в пет точки. Това не е книга, която можете да намерите по книжарниците. Това е книгата на моя живот. Ненаписана. Но знам основни неща от нея. И знам как ще изглежда. Знам как започва. И най-важното – знам как завършва. Сутринта, след като навърших юбилейните 50, след всички усмивки и пожелания, след цялата любов, с която бях засипана, когато посрещах слънцето, затворих очи и си зададох следния въпрос: „Какво искаш най-много да ти се случи от тук нататък?“ Без изобщо да мисля или да се двоумя, си поисках, когато дойде моментът да отлетя от този свят, да го направя спокойна, с усмивка и удовлетвореност. Мисля, че това е най-важното в живота на всеки. Това е нещото, към което е добре да се стремим. Защото ще определя думите и действията, които ще изпълнят със смисъл дните ни.

Книгата ми е разделена на глави. Някои от тях много кратки. Други празни. Но това, което виждам сега, е, че вече имам няколко глави, озаглавени „раждане“. Повече от няколко са. И ще има още. И всяка следваща е все по-изненадваща и интересна. Защо ви занимавам с това? Защото всеки си има книга. И сам я пише, оформя, пази. Опитайте се да видите вашите книги. Поспрете и се опитайте да разберете дълбокото време. Там, където се усеща това, което се нарича „просто да бъдеш“.

1 / Мандалата

На 25 август навърших 50. Колко е това? Половин живот?!? Не мисля. Математически да, може би за този, който е живял поне до 100. Не, не мисля, че е половин живот. Ами ако е повече? Ако утре животът ми приключи?
Не искам да става тъжно и драматично, но от известно време съм безкомпромисен реалист и не мога да ви спестя това свое усещане. Защо се фиксираме в цифрите? В годините? В часовете? Няма смисъл. Освен този, че въдворяват някакъв ред в съвременния хаос.
Личното измерване за време не е цифра. Личната организация не е сбор от цифри.