Посред нощ е, когато се приземяваме. Огромният самолет бавно се освобождава от пътници и багаж. На изхода ни посрещат с най-лъчезарните си усмивки двама младежи с телосложение на спагети. Ще са с нас по време на цялото пътуване, безценни, както се оказва по-късно. Нощ е, но въздухът е горещ и много влажен. За миг дрехите се намокрят и така ще бъде през следващите дни на острова.

Предупредени сме, че разстоянията се изминават бавно и мъчително. Е, колко да е бавно? Ами, много бавно. По предварителна информация ще пътуваме 3-4 часа с кола (за 250 км) и ще пристигнем към 5 часа в хотела. Да, ама не. Пътуваме 7 часа и краят му не се вижда. Аз съм изнервена до краен предел. Чувствам се зле, защото идеята за пътуването след два полета е моя. В безумен среднощен разговор в микробуса, ядна и нервна, отричам Буда, Шива, Христос, Йехова и всички останали богове, защото са се съюзили, то е ясно, срещу нас и не можем да стигнем до целта си.

Зазоряване. Мастиленото синьо на нощта се прошарва с циклама, оранж и жълто. Цветовете са ярки, наситени, искрящи. В момента, в който огненият диск се подава над хоризонта, сме точно край приказно езеро с нацъфтели лотоси. За това си заслужаваше цялото будуване. Правя кадър след кадър, един от друг по-красиви. Светът наоколо се събужда изведнъж. Всички са на крак. Учениците – в бели униформи, спретнати, чисти, прилежно вчесани, са тръгнали на училище. Мъже са поели към работата си.

Хората са с много тъмна кожа, дребни и слаби, всички с гъста като четина коса. Момчетата са с модна подстрижка – почти обръсната коса по слепоочията и грижливо подреден перчем. Момичетата са предимно с тежки дълги плитки. Хитът на возилата са коли на 3 колела – тук-тук, някои дори тунинговани! Тротоари почти няма и всички са на шосето. Въпреки интензивното движение и постоянните клаксони хората са спокойни.

Сигирия. Слънцето е напекло сериозно, когато пристигаме в хотела. Посрещат ни на мостче с ваза с хибискуси, качват ни на бъги и се отправяме към заветното място за отмора – Jetwing Vil Uyana, дървени къщички сред джунглата. Веднъж стъпила на земята, забравям умората. Закусваме разкошно на теферич в ресторанта, разположен на езеро с водни лилии, златни рибки и крокодил. Всъщност ние сме в джунглата, в резерват, където са запазени и буйстват на воля флората и фауната от тези географски ширини. Прочутият геко пее, паун флиртува, разтворил красивата си опашка, игуани дефилират по алеите, маймунки дебнат за изоставена храна. Всичко е навън: ресторант, библиотека, приемна, бар. Току свърнали от алеята, попадаме в истинска зелена вакханалия от пищна тропическа растителност, която е дала пълна воля на страстта си към слънцето. По-зелено място на планетата трудно може да се открие. „Стаята“ е една възголяма къща с басейнче за разтуха на отеклите нозе. В прохладата на затъмнената стая с аромат на сладък плод миг покой буквално и отново навън – при яркото слънце, гласовитите птици, оризища и палми.

Нощта пада рано и изведнъж. Насред джунглата вечерята е гурме и е истинска наслада. Най-сетне идва ред на бленуваното легло с балдахин! Закуската е ранна. Предстоят много места за посещение.

Лъвската скала. Едно от чудесата на света. Бодряшки подхождаме към нея. Какво са 1000 стъпала при 34 градуса температура и влажност 100% (ако се съди по напълно мокрите дрехи на гърба)? Древен град с добре запазени останки. По метални стълби в компанията на миролюбиви ситни маймунки започва пътят към крепостта, бивала през вековете и манастир, и дворец. Скалното плато е на 7000 години. Потим се ведно с безкрайна върволица от хора. Но как иначе да се видят прекрасните фрески на небесните нимфи Апсари, запазени толкова добре, сякаш са рисувани вчера? Селфи с тях не може да се прави. Продължаваме нагоре към лапите на лъва. Само те са останали от него. Правим серия кадри. От върха на скалата гледката е пленителна. На длан лежат останките на древния град, съвършено организиран, езеро с цъфнали лотоси, будистки храм на хоризонта. Час-два из руините действа успокоително за всички сетива.