Нася Ненова

На 24 юли 2007 г. точно в 9:51 ч. самолет на френското президентство върна в България Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова, д-р Здравко Георгиев и приелия българско гражданство палестинец Ашраф ал Хаджудж, които прекараха осем години и половина в либийски затвори по обвинение, че умишлено са заразили със СПИН 426 либийски деца.

Ирина Иванова 30 August 2008

Срещам се с една от сестрите - Нася Ненова, за да ми разкаже за първата „различна“ една година в живота й от доста време насам. Всъщност от края на 1998 г., когато са арестите в Либия. „Събуди се, Нася! Беше само кошмар“ - това тя копнее да чуе през всичките тези години, прекарани в непрекъсната, ужасяваща несигурност, от която не можеш да намериш покой. Казва ми, че още не се е събудила напълно. Казва ми, че е сама. Понякога очите й се насълзяват. Понякога плаче.

Говорим дълго, почти до полунощ. В един момент отнякъде се появява голямо черно куче. Идва и ляга до нас. Нася го гали. Нямаме представа чие е това куче, седим на дървени пейки в пусто заведение навън в Студентски град (Нася живее на общежитие, докато стане готов апартаментът, който й дадоха в сграда зад хотел „Амбасадор“ на Околовръстното. „Знаеш ли какво казаха за нас като ни дадоха тези апартаменти: „Добре че са на Околовръстното – да не забравят занаята“. Нася се смее, смее се на повечето подобни безумия.) Не изпитва страх от кучетата. Въпреки онези в затвора, полицейските, за разпити. „Преди да замина за Либия имахме доберман – Арон. Беше шампион, медалист. Но умря. В затвора имаше много кучета, но либийците не се грижеха за тях. Крадяха им храната и те залиняваха, а бяха хубави немски овчарки.“ Така Нася говори за кучетата.
Как си, Нася?
Казах ти още по телефона – нямам с какво да се похваля. Това изречение е моята равносметка за изминалата година. Уча рехабилитация в Медицински колеж „Йорданка Филаретова“. Завърших първата година. Явявах се на изпити с деца на възрастта на сина ми. Сега ходя на летен стаж във Военномедицинска академия. Питам се обаче има ли някакъв смисъл във всичко това.
Какво си отговаряш?
Има. Важни са тези изпити, защото чрез тях се проверявам – дали още ставам. Двете с Кристияна учим заедно. Една нейна позната ни даде идеята за тази специалност - била перспективна, имало работа в СПА центровете, масажните студиа. От време на време обаче губя смисъла на всяка крачка, която правя. Не изпитвам нищо. Нищо не може истински да ме зарадва, истински да ме ядоса. Просто не живея истински. Първите дни след прибирането ни психолози ни казаха: „Трябва да си дадете време – и на себе си, и на близките си. Ще са ви нужни около три години.“ Е, една вече мина, ще изчакам още две.
Разкажи ми по-подробно какво се случи с теб след като се прибрахте в България след осем години и половина, прекарани из либийски затвори, след обвинение, че сте заразили над 400 либийски деца със СПИН, след смъртна присъда, потвърдена на всички инстанции и впоследствие заменена с доживотна, след като съдбите ви бяха замесени в световни политически процеси...
Измъкнаха ни от затвора така, както и ни вкараха там – по тъмно и тайно. Живяхме осем години и половина затворени на различни места, последните три прекарахме във ВИП затвор – построиха го специално за нас. И съд ни построиха специален – близо до затвора. За да може като идват чужди наблюдатели от различни институции, да казват, че сме затворени при идеални условия. Имахме всичко, особено накрая – и телевизия, и право на телефонни разговори, и вестници, и списания от България. Между другото, редовно ни изпращаха ЕВА, не го казвам от любезност. Така че имахме наистина всичко, освен свобода. Сега имаме свобода, но... аз вече го казах някъде - тя дойде твърде късно. Сто пъти си тръгвахме от онзи затвор. Куп хора идваха, снимаха се с нас и ни казваха: заминавате си, спокойно. А ние все не си тръгвахме. Едва когато Сесилия Саркози се срещна с нас и ни каза: „Дойдох тук, за да ви отведа”, това наистина се случи.
А синът ти? Съпругът ти? Как те приеха след всичко това и как ти ги прие?
Когато се върнах, всичките ми близки ме следяха непрекъснато и тези погледи много ми тежаха. Всъщност вече мога да отговарям на всички въпроси – за затвора, изтезанията, обвиненията. Това съм го преживяла и надживяла. Въпросите, които ме смазват, са тези, които ти ми зададе сега – за семейството ми. Мисълта, че детето ми е израснало без майка и че тези години никога няма да бъдат наваксани, що се отнася до нашите отношения. Той е пораснал преждевременно, станал е много самостоятелен и се справя с живота, но тези години са изгубени, разбираш ли? Прах, хвърлен на вятъра. И непрекъснато си мисля – и тогава, и сега: защо ми се случи всичко това? След разпитите с часове си задавах само един въпрос – защо ме питат мен за тези болни деца, какво общо имам аз с тях. Колкото до съпруга ми... С него в момента не живеем заедно.
Защо?
Защото той и до сега все още не може да приме факта, че съм се върнала и съм развалила така добре подредения му живот. След 2004 г. мъжът ми престана да ме посещава в затвора. Разбирах, че нещата не вървят добре, но си мислех, че когато се върна, постепенно ще се наредят или най-малкото, че ще седнем да си кажем всичко. Това не се случи и не защото аз не го искам. Той просто ме е прежалил и за него беше по-добре да не се връщам – така си мисля. През тези години в затвора бях сама и все си мислех, че поне като се върна в България, няма да съм сама. Но ето че съм. Имам нужда от подкрепа, внимание и любов, но...Въпреки всичко, когато мога се прибирам в Сливен, където живеех и работех, преди да замина за Либия. Лошото е, че е малък град, всички те коментират.
Как си обясняваш всичко, което ви се случи - обвинението, присъдите, затвора?
Зависи за какъв тип обяснение ме питаш. Според мен всичко това е карма. Изплащам някакви неща от минали прераждания, няма как да си го обясня по друг начин. Може би някога в предишни животи съм се срещала с хората, с които бяхме в затвора през тези години, има нещо... Иначе имам обяснение на всичко. Трябваше да бъдат намерени виновни за заразата и най-лесни бяхме ние, българките. Избраха ни на абсолютно случаен принцип. Там е много лесно да подразниш някого – с това, че много се смееш, че изобщо не се усмихваш, изобщо с всяко нещо, което малко те откроява. И когато им потрябваха виновни, си намериха лесно. Всъщност в болницата в Бенгази има СПИН от 1990 г., но всичко се е покривало.

Причината изобщо не е, че са липсвали санитарни материали. Напротив, имат всичко – отлична апаратура, спринцовки, най-скъпи лекарства. Проблемът е, че там работят либийци. Те са невежи и немарливи. Не стерилизират както трябва и колкото трябва. В Либия е пълно с хепатит В и С, в тази болница – също. Много от децата, заразени със СПИН, имаха и хепатит В и С. Защото там, като откриеха, че някой има този хепатит, си го пращаха у дома. Тук ще го закарат с полиция, ако трябва, в Инфекциозно, но там – не. И този човек заразява всички около себе си. Между другото в Либия наркотиците са много разпространени. Странна държава. На пръв поглед имат много строги закони – например забранена е употребата на алкохол. В същото време обаче съвсем спокойно можеш да шофираш и да си пил, защото никой не те проверява за алкохол, тъй като той принципно е забранен. И в затвора уж са много строги, но истината е, че всичко могат да ти вкарат – мобилни телефони, наркотици – срещу известна сума.

Пълна глупост е, че са много морални, чисти, нямат любовници... Напротив. Просто се крият и го правят в храстите или където сварят. Мъжете имат по няколко жени. Но в крайна сметка всичко е въпрос на пари. Ето, въпреки всичко, което се случи с нас, Кадафи опъна ли си палатката в Париж? Да, направи го. И в момента е в отлични отношения с целия Европейски съюз. Нашите политици обаче не си изиграха добре картите и сега България е в неизгодна позиция спрямо Либия. А Кадафи на нас дължи част от популярността си - на нас, дето лежахме в затворите му. Знаеш ли какво направиха родителите на заразените деца с този един милион либийски динара, които всяко семейство получи – купиха си нови къщи, наркотици и жени. А ние какво получихме? Осем години и половина затвор и нещастен, разбит живот. Либия е много богата държава и мисля, че Кадафи може да си позволи да ни компенсира за това, което направи с нас.
Имаше ли момент, в който мислеше, че нещата няма да се оправят и че ще изпълнят смъртните присъди? Или пък, че ще останете в затвора.
Ами когато кажат, че днес са изпълнили смъртните присъди на еди колко си души, някак ти минава през ума, че могат да изпълнят и твоята. Често казвах на Кристияна (двете бяхме в една стая): „Ще ни убият“. Тя е оптимист, винаги се държи. И все ме успокояваше: „Не, няма“, един ден обаче й писна и ми заяви: „Е, добре, и да ни убият, какво – няма да се свърши светът.“ Оттогава спрях да й го повтарям.
Наистина ли искаше да се самоубиеш в затвора?
Не, исках да изляза от затвора и да кажа, че сме невинни и ни измъчват. Прерязах си вените на двете ръце и започнаха да ме разкарват от болница в болница. Бях в много окаяно състояние, но една от сестрите, които беше около мен, беше българка и аз успях набързо да й кажа, че имаме нужда от помощ. Тя успя само да ми прошепне, че ще види какво може да направи за нас. После ме преместиха в отделение за интензивно лечение, където ме обслужваха либийски сестри. Една вечер чух, че извън стаята някой говори арабски с български акцент. Помолих да отида до тоалетната и извиках: Има ли българи тук? Има, отговориха ми. Обясних надве - натри, хората разбраха всичко и обещаха, че ще направят каквото могат.

Впоследствие по много неща разбрах, че тези хора наистина са ходили в българското посолство в Триполи и са казали всичко, но не само никой не им е обърнал внимание, но са ги заплашили, че ако не си мълчат, и те ще дойдат при нас. И това се случва през април 1999 г. Седмица след като ме изписаха от болницата, имахме среща с временно управляващия посолството ни в Триполи Румен Петров (той и в момента е икономическото ни аташе в Либия). Той ми каза: „Животът ни е даден от Господ и нямаме право сами да си го отнемаме“, което ми показа, че той е бил информиран за опита ми за самоубийство. Само че нищо не последва от това, че той знае. А преводачът от либийска страна го подкрепи: „И аз това й казвам.” Копелета! Не мислех, че ще умра, но и да бях умряла... просто знаех, че нищо добро не ме чака. Поне в близко време. Оказах се права.
Нася, чувстваш ли се оправдана по обвиненията, по които бяхте осъдени?
Около месец преди да се приберем английският посланик в Либия ни предупреди, че за да си тръгнем е необходимо да подпишем документ, в който изрично е упоменато, че ние и нашите семейства се отказваме от всякакви претенции към Либия и нейни граждани – ставаше въпрос най-вече за това, че е имало насилие над нас. Обясниха ни, че документът е поискан от Либия. Десет дни преди да си тръгнем подписахме този документ. И бяхме много изненадани, защото, освен всичко друго, документът включваше молба за милост. Беше много неприятно, но нямахме избор. Просто трябваше да го подпишем, един да беше отказал, нещата се проваляха. Молба за милост! Не, не се чувствам реабилитирана, не се чувствам оправдана някак. Не си тръгнахме така, както трябваше да си тръгнем.

Всички ние искаме да бъдем официално оправдани в Либия и да бъдем парично компенсирани. Защото така или иначе никаква друга компенсация не можем да получим. Всичко друго е необратимо променено или изгубено.
Имам много хубави спомени от Либия, ако не се беше случило това, още щях да работя там. Животът е много по-лесен. Заминах през 1998 г., защото бяхме в безизходица - спомняш си какво беше през Жан Виденовата зима. Не че сега заплатите на медицинските сестри са по-големи. Истината е, че сега съм  в същото положение, в което бях преди да замина за Либия – много трудно се се справям финансово, като повечето българи всъщност. Само дето тогава бях на 31, сега съм на 42. Десет години, които са най-хубавите, най-осъзнатите години в живота на една жена, ги прекарах в затвора.
Какво правиш сега, освен че учиш?
Вечер гледам телевизия, говоря със сина ми, който учи във Франция, по скайпа, всяка вечер се чувам и с родителите ми. Най-често се срещам с Кристияна. С другите също сме в добри отношения. Нямам какво да деля с тези хора, а и всичко, което преживяхме заедно, ни свързва по някакъв начин.
Когато си дойдохме, разбрах, че на хората тук малко им е писнало от нас. Станахме като героите от риалититата. Много смешна случка имахме. Качваме се с Кристияна в един автобус и искаме билети от шофьора, а той вика: абе аз от някъде ви познавам... да не сте контрольорки. Ние се разсмяхме и му казахме, той взе да се извинява.
Докога ще живееш в общежитие?
Чакам да пуснат водата в кооперацията, в която ни дадоха апартаменти. В общи линии ми е доста трудно, но не искам да звучи като оплакване. Знам, че много хора ни подкрепяха, докато бяхме в затвора. Сега, когато сме на свобода, са значително по-малко, започнаха да ни завиждат, въпреки че няма за какво. Знам, че всеки заслужава съдбата си,  включително и аз. Но не желая някой да обвинява нас за състоянието си. Ние просто си търсим правата. Отгоре на всичко някои хора не бяха почтени в писанията си за нас, изключвам книгите на Кристияна и Снежана. Но например в „Либийската връзка“ на Григор Лилов всички ние фигурираме с по две имена, а авторът й никога не се е срещал с нито един от нас. Пълни измислици е писал и глупости. Чувствам се употребена. И от писачи, и от медии, и от политици.
Какво ще правиш сега? Ще ходиш ли на почивка някъде?
На почивка? Не искам да почивам, достатъчно почивах осем години и половина. Сега искам хората около мен да усетят, че аз съм вече тук. Мисля, че това важи и за другите, с които бяхме в затвора. Искам да живея, да започна да живея. И може би да замина някъде. Отново.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР