Пресата обаче настървено следеше личния й живот - от срещата и бляскавата сватба с маркиз Пиеро Жиларди тя изтъка приказката за Пепеляшка и принца. Когато приказката завърши внезапно със смъртта на съпруга й, слуховете не я пожалиха - драматичната съдба на една звезда се оказа твърде вкусна хапка за родните папараци.

Първото интервю на Лили Игнатова е за EVA. Говорим в нейния апартамент - двустайно жилище в обикновен софийски квартал. Обикновени, но стилни български мебели. Изключителна чистота, много картини, икони, зеленина на балкона. Знаците на един спокоен, хармоничен живот.

Лили е запазила детинската си усмивка, сега примесена с капка горчивина, грациозната походка (доколкото може, натоварена с количка и бебе), темперамента, познат от експлозивната й изява на подиума.

Два пъти абсолютна европейска шампионка, два пъти носителка на световната купа, 19 златни медала от отделни уреди на световни и европейски първенства , абсолютната любимка на нашата публика… Признава, че и до днес сънува кошмари, свързани с гимнастиката: "Качвам се на кантара и виждам с ужас, че съм качила тегло. Затова не искам да чувам за диети…"

Дългото мълчание

Защо изчезнахте от обществената сцена, защо отказвате интервюта и дори информации за живота си?

 

Желанието да изчезна от обществения фокус се дължи най-вече на пресата, която започна да се интересува от неща, които нямат никаква стойност.
Започна да ми се струва глупаво да занимавам хората с това къде съм отишла, какво съм яла, какво съм казала, след като искрено ме болеше - и ме боли, - че българинът живее толкова тежко, че хората ровят в кофите за боклук. Каква стойност има фактът, че някой може да си позволи да иде на виенска сладкарница във Виена?

 

Пресата се интересува от пикантерии около личния живот на звездите, което на мен не ми допадаше. И другото, което искам да ви кажа, че след определени събития от моя живот, които са обществена тайна, аз просто трябваше да се приземя. Не исках да бъда повече звезда във фокуса на обективите. Исках да стана обикновен човек и го направих съвсем съзнателно. Поне се опитвам.
Драматичните промени в живота на човека или го смазват, или го пречистват. Зависи от посоката, в която поема. Промяната може и да те озлоби, но може и да те накара да премислиш нещата. Да направиш своята равносметка, да видиш докъде е твоята вина за случилото се.

Истината

Каква е вашата равносметка?

 

Смъртта на първия ми съпруг за мен беше огромен шок. Оказах се в една житейска ситуация, за която не бях подготвена. Живеех насън, казвах си: това не може да се е случило. Защо точно на мен? Измина време, докато разбера простата истина, че след като си изгубил някого, имаш два пътя: или да живееш с миналото си, или да вървиш напред. Тази истина беше разтърсваща за мен.
Разбрах и още нещо: грешката, която правим всички, е, че се мислим за безсмъртни. Трупаме пари, коли, вещи, отлагаме човещината за утре, като че ли ще живеем безкрайно. Осъзнах и простата истина, че трябва да съм благодарна и да се радвам на това, което имам, защото не знам утре какво ме чака.

 

Амбициите, особено материалните, унищожават човека. Увлечени в кариера, майките нямат време за децата си. Оставят ги на чужди жени и се мъчат да компенсират отсъствието си със скъпи подаръци. Огромна грешка! Децата нямат нужда от подаръци, а от майка. (Лили сутрин изпраща четиригодишната си дъщеря Йоана на детска градина и се заема с петмесечния Павел и с домакинство.
Строга майка е, не харесва бабешкия тип гледане на децата, което ги поставя в центъра на света. В същото време не пропуска да покаже обичта на децата си. Малката Йоана по време на интервюто танцуваше с прозрачен шал и лъчезарна усмивка наоколо.)

Та равносметката, която направих за себе си, ме накара да се приземя, да се опитам да живея като обикновен човек. Много е трудно, след като си бил на върха и са те носили на ръце. Бих казала, че това е най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Но за щастие, имам до себе си човека, с когото за пръв път откривам щастието в обикновените, делнични неща. (Лили говори за съпруга си, който е бил до нея в най-трудните моменти от живота й.

 

Не е истина тиражираната от пресата тяхна ученическа любов -той е пет години по-голям от нея. Познават се отдавна, но връзката им започва, когато Лили е смазана от шока. Женят се три месеца по-късно. "Нека пръв хвърли камък този, който се смята за по-малко грешен", пише в Библията.)

Не виждам медалите и купите, които печелехте с такава лекота през годините…

 

Те са при майка ми. Съвсем умишлено не съм ги сложила в новото си жилище. Исках да започна наново, без сенките от миналото.Това не значи ,че се отказвам от него. Знам цената на успеха. Особено цената на големия успех - тя е страшна. Всяко нещо в нашия живот си има цена. И човек трябва да си прави сметката дали може да я плати. Не искам миналото да се натрапва във всекидневието ми. Дори и малката ми дъщеря почти няма представа каква е била майка й.

Говори се, че имате частни фирми и наследство, което ви прави богата жена…

 

Една от причините, които ме накараха да млъкна, са и тези слухове. "Лили кейтъринг сървисиз" (фирмата, която приготвя храната за самолетите на БГА Балкан) няма нищо общо с мен. Нямам банкови сметки, нямам наследство от Швейцария. Живеем със съпруга ми - икономист - от нашите заплати. Правя си сметка кога мога да си позволя да си карам колата, за съжаление рядко. Не се оплаквам. Просто това е реалността.
Ако бях опровергала тези легенди, кой щеше да ми повярва? Виждах, че хората затъват все повече, независимо от таланта и работата си. Усещах, че ще възприемат слуховете така: щом пишат, значи има нещо. Затова млъкнах.

Но сега се съгласихте. Защо?

 

Чета обширни интервюта за това, че България е една бездуховна държава, за бездуховността на българина, включително и във вашето списание. Честно казано, се дразня, чувствам се лично засегната. Убедена съм, особено ако правим сравнение с други държави, че българинът е много духовен и талантлив човек. Нямаме самочувствието да си повярваме, още повече ,че се опитват да ни обезверят. А имаме силата да преодолеем всичко. Има ли някъде по света народ, който да оцелява с достойнство с по 30 долара на месец?

 

 

На инат можеш да издържиш известно време, но как се издържа няколко поколения? Много е лесно там, в "белите" страни, да се усмихваш и да правиш благородни жестове. Нас ни критикуват, че сме зли, намръщени и завистливи. Може ли злото да се затвори в държавни граници? Или завистта? Винаги съм се дразнила, когато приписват качества като злоба и завист само на българина.

Добре, ето един проблем, по който може да се спори. Ако на един швейцарец например му намалят средната заплата с 200 долара, той ще тръгне да си търси правата и ще преобърне света, за да получи това, което смята, че му се полага. Ние се примиряваме с подобни неща.

 

Така e, ние сме народ, който от самото начало на нашата история е мачкан по различни начини, въпреки златните си периоди, векове и т.н. Един швейцарец, такъв пример дадохте, живее от поколения спокойно, той знае какво ще получава и никога не е докарван до такива състояния, до каквито е докарван българинът.
Помислете само за последните десет години: то вода ли нямаше, ток ли, брашно, жито, месо... Българинът до такава степен е невротизиран, че вече не може да реагира така, както един добре нахранен и спокоен почти до заспиване западноевропеец.

А не е ли българинът виновен сам за дереджето си?

 

Доколко българинът сам управлява съдбата си, е спорен въпрос. Много мачкан е този народ! И продължават да го мачкат, като назидателно му говорят за прекрасния живот в другите европейски страни. Понеже критериите за просперитет са материални, българинът почва да си мисли: значи аз съм никой, нищо не струвам, аз съм бездуховен. Не е така.

Сега си обяснявам защо не отидохте на работа в чужбина като Диляна Георгиева, Анелия Раленкова…

 

Никога не съм искала да работя в чужбина. Исках и искам да направя нещо тук, в България. Ако някога замина, то ще е за кратко и единствено за да подпомогна материално семейството си.

Поддържате ли връзка с Диляна, Анелия?

 

Рядко се чуваме, Диляна има три деца и семеен ресторант в Нова Зеландия. Предполагам, че не може да си позволи чести идвания в България. Но ми се обади от там, за да ми честити сина.

Защо напуснахте работата си на стадион Герена? Говори се за разногласия с Нешка Робева.

 

Нешка Робева беспорно е едно от големите имена в художествената ни гимнастика. На нея и на първата ми треньорка Златка Бончева дължа успехите си в спорта. Но напуснах стадион Герена, защото с нея имахме сериозни, и то не само професионални различия. Смятам, че вече съм достатъчно зряла, за да решавам сама своя начин на работа, да правя своя избор. Когато отгледам децата си до известна възраст, ще се заема с треньорска работа - това е моето призвание.

А опитва ли някоя от политическите ни сили да яхне вашата слава?

 

Имах предложение, но категорично отказах. Аз знам възможностите си и мисля, че няма да е честно към избирателите в парламента да работят хора, които не разбират нищо от икономика или от закони, поне докато по улиците ходят гладни хора.

Когато си бил на върха и си определян за талант, за изключителен в една област, не те ли съпровожда цял живот амбицията да си пръв? Да си изключителен?

 

Нека да направим разликата. Обикновен човек не значи посредствен човек. Обикновеният човек живее без излишно самомнение и самочувствие, но може да бъде много по-духовен от тези, които се мислят за необикновени. Има много хора, които са професионалисти на световно ниво в своята област, но нямат славата и признанието на звездите, живеят обикновено и незабележимо. Значи ли, че са посредствени? Такива хора има много сред нас, измежду обявените за корумпирани лекари, полицаи, учители. За изключително ниските си заплати, те проявяват много висок морал и професионализъм, без да търсят слава и всеобщо признание. Искам пак да дам пример с първата си треньорка Златка Бончева, която даде цялата си любов и професионализъм на мен и на други момичета от златното поколение български гимнастички - Илиана, Анелия, Юлия Байчева.
Без нагласата, която тя създаде у нас, и без основата, която ни даде, Нешка Робева не би реализирала своя талант. Но Златка Бончева не получи признание и слава и сега живее изключително трудно като всички пенсионери. Това обаче не я прави посредствена.

 

Лесно е да си благороден и да правиш жестове, когато си на върха, но когато си втори, трети? Когато си обикновен човек и трябва да се бориш с комарите (Бебето на Лили е изпохапано от комарите, които се развъждат в мазетата на 19-етажния блок.) или с бюрокрацията, която във всички страни е еднакво страшна, е много трудно да си благороден, да даваш, да си щастлив. А българинът го може: той умее да се радва на живота, той ходи и дава дори ако има само една консерва.
Това е най-малкият пример. Та шапка свалям на всички хора, които могат да оцеляват при тези условия и въпреки всичко да запазят човешките си качества. Ето това е духовност. Някои не издържат и се озлобяват. Но като цяло оцеляваме с достойнство.
Ще ви кажа още нещо, сега, когато съм на по-ниско стъпало в социалната йерархия, срещнах много повече истински хора.