Представете си английска градина. Приглушена светлина на залязващи слънчеви лъчи и звън на фин порцелан. Розов, с рисунки на котки. С плавен жест една красива жена с рокля от 30-те сипва ароматен чай. И с широко отворени очи невинно пита - ще й оставите ли послание? Така си представям сцената, в която актрисата Ирмена Чичикова ще изиграе самата себе си. Или поне така я виждам сега. Защото Ирмена далеч не е от хората, за които можеш да предвидиш финала на историята...„

Ирмена е родена в Пловдив. Преди да завърши актьорския клас на Маргарита Младенова и Иван Добчев в НАТФИЗ, изучава цяла година новогръцка филология. Отличена е с „Аскеер“ за главна женска роля за пиесата „Изкуството да смиташ боклука под килима” с режисьор Деси Шпатова. А скоро се очаква и премиерата на последния й филм – „Аз съм ти”, с режисьор Петър Попзлатев. Предстоят й още два кинопроекта, които все още пази в тайна, но до края си годината й се очертава такава – филмова. Всъщност, колкото и да ни е приятно, не поканихме Ирмена на чай, за да си говорим за кино. А за мода.
„В интерес на истината стилът ми е леко... ретро – заявява през смях Ирмена. - Имам приятели, с които често се шегуваме на тази тема, но не мога да не отбележа моето особено влечение към дрехи от отминали епохи. Успокоява ме фактът, че те малко или много винаги са актуални. Освен това стилът ми е леко... романтичен, може би. И рокендрол на моменти. И като че ли някак... по-момичешки!” Ирмена дълго време не успява да се пребори с ненавистта си към дънките. Джинси – да, дънки – категорично не. Залага на поли и рокли, докато в един момент не преоткрива денима и тишъртите с принтове, превръщайки последните в своя малка мания.
Очевидно противоположностите я привличат и това донякъде обяснява контраста между последните й „възхити”, когато стигаме до въпроса за иконите на стила: „Напоследък съм обсебена от Одри Хепбърн - и като актриса, и като жена. Тя съчетава в себе си някакво изключително достойнство и женственост, а същевременно остава напълно естествена, открита и усмихната. Ако трябва да посоча съвременна актриса, то много харесвам момчешкия стил на Кийра Найтли - линия, която все още не съм прокарала в моя гардероб, но някой ден ще се случи. Тя носи Лондон в себе си, а аз още със стъпването си там промених кардинално част от възприятията си за стил. Харесвам тази свобода – да можеш да носиш каквото и както си искаш, без условия и правила.” 
Ирмена от малка мрази неписаните правила на обличане и бързо се специализира в търсенето на дрехи-уникати още в първите секъндхенд и индийски магазини. А когато пътят й се пресича с дизайнерката Нели Митева, страстта й към различното минава на друго ниво – към смелите творения на младите дизайнери, събиращи се в шоурума „Иван Асен 22”, обособил се като място за съвременни изкуства и дизайн. „Явно там се проявява другото ми аз. Покрай срещите си с Нели видях друг тип дрехи, неща, които, без да знам, винаги съм търсила. Като малка отричах всякакви залитания по модата, не исках „да се нося модерна”. Сега си мисля че това е било вследствие на желанието ми да открия неща, които да не са толкова конвенционални и които не всеки има смелостта да носи. Нели отвори за мен страхотен нов свят за дизайнерски дрехи и започнах за собственото си удоволствие да заделям по някой и друг лев за тях. Мисля че е много важно да откриеш „твоите” дрехи. Без значение дали ти си ги намерил, или те са те намерили”. 
Е, все пак правила съществуват. Но в разумно количество и с добър резултат: „Мама е един от най-добрите ми съветници за дрехи и в много отношения дължа на нея начина, по който се е оформил стилът ми. Например много обичам да съчетавам дрехите цветово - това ми е от нея. Дори скоро й казах: „Мамо, как си могла да ме научиш на толкова стриктно усещане за цветове!” Много ми се иска да можех да ги комбинирам някак по-лежерно, без да се замислям... Но не ми се получава много. Имам и няколко нейни дрехи от младостта й. Много са ми скъпи.” Те са и сред малкото неща, които имат късмета да останат в гардероба й след Голямото разчистване преди година и половина: „Имах един такъв „преломен” момент, в който реших, че трябва да пречистя гардероба си. Не ми се беше случвало от много отдавна. Направих го страшно рязко и крайно – с размах! И изведнъж дрехите ми се оказаха в куфар и половина. Което за мен беше някак много хубаво и много пречистващо. Защото останаха само най-любимите ми, успях да концентрирам една особена специалност в тези, които имам сега.”
За Ирмена можем да кажем още, че никога няма да я видите в дрехи, имитиращи животни. Въодушевява се от вещи с история – особено когато образът й на сцената или екрана налага да ги носи. Сутрин обикновено подбира дрехите си с лекота (без да броим редките случаи на терзания и драматични двоумения) и с леко примирение признава: „Да, подредена съм.” Никога нищо не забравя, защото вечно прави списъци и записва всичко, което следва да се прави. „Стягането на багажа напоследък ми отнема все по-малко време. Супергорда съм! Преди беше някакъв ад – следене на прогнозата, комбиниране, пресмятане на количеството и след покъртителни мъки отново се тръгва с половината гардероб! В последно време много бързо се стягам, може би защото все по-често ми се налага да пътувам.”
„Със сигурност има много неща, които бих искала да променя. И се опитвам да ги променям. Едно от тях е да бъда по-спокойна, защото понякога има някакъв прекомерен драматизъм в мен и често се притеснявам и вълнувам много повече, отколкото е необходимо. По отношение на работата ми ми се иска да съм още по-търпелива. И да гледам на нещата по-светло, по-позитивно. Много е важно усещането, че нещата са се наредили - вътрешно в теб, с хората около теб... Това, заедно с окриляващото чувство, когато снимам, ме кара да се събуждам с лекота и усмивка и да нямам търпение денят да започне.”

Розовото
Това е темата ми за този сезон! Във всичките му нюанси – включително и цикламеното. Приятно ми е, защото като малка мразех розово. Обичах синьо и зелено и направо презирах момиченцата, облечени в розово – ама че клише!
Спомените
Малко съм сантиментална към вещите. Обичам да се ровя в спомените си, а и поизначало имам някакъв такъв плюшкински елемент в себе си - събиране, прибиране и пазене на неща. Например тази червена рокля я имам повече от 10 години. Купих я в Пловдив заедно с майка ми. Много ми е любима и все още ми стои страхотно.
Котките
Суперстранно е. Като животинки не се разбирам с тях. Дали защото по много трагичен начин изгубих единствената котка, която имах, или се привързах твърде много към кучето ми след нея... А като видя котка - нарисувана или керамична, принтирана на дреха, като бижу, – страшно ми харесва. Сигурно имам в себе си нещо котешко, неосъзнато, няма друго обяснение за тази ми лудост.
Тишъртите
Харесва ми, че можеш сам да ги създаваш. Имам няколко тишърта, чиито щампи правих специално за някакви концерти или събития. И това е готиното – можеш да имаш личен почерк. Тази с Малкия принц е последната ми придобивка. Тениската с Боно е спомен от първия ми концерт на U2. Щампата с Одри Хепбърн е следствие на увлечението ми към нея – купих я от Лондон. Оттам е и тишъртът с ученическия клас – няколко часа обикалях, докато намеря магазинчето, в което я открих при предното си пътуване. А Supergirl е подарък от приятелката ми Гергана Плетньова, правена е специално за мен и цитира едно наше любимо парче на Reamonn.
Сладката мания
Историята с колекционирането на чаени опаковки започна през 2000 година с писането на бележки върху чаени опаковки между мен и двете ми най-най-близки приятелки Тони и Милена. И се разрастна неимоверно. Много обичам да пия чай и стана традиция да приканвам хората около мен да надписват хартиените опаковки. Събрах толкова много, че замисляме да изведем от цялата тази дългогодишна история някакъв конкретен проект-изложба. Сега сме почти на ръба на приключването с четенето на чайовете и класифицирането им. А после ще видим...