С мъжа ми и двамата му приятели - Стоянчо от казармата и Коджак гологлавия от кино „Одеон", играем белот. Аз - сама жена с трима мъже, съм като Анджелина Джоли в „Първороден грях". Всъщност се чувствам добре в изцяло мъжка компания само ако спя с някой от мъжете в нея, иначе непрекъснато съм леко нащрек, и аз не знам защо. „Добре, кажи ми поне една жена писател, която може да се сравнява с Толстой", казва ми Коджак и хвърля осмица спатия, която аз прибирам с поп. „Сестрите Бронте - отговарям му, - те са три, все правят заедно един Толстой" (всъщност не правят, но какво да отговориш на такъв въпрос?!) и хвърлям някаква дама спатия. В този момент сe случва същото, което и всеки път, когато играя белот с мъж, с мъже, с мъжа ми. Този, с когото играя (обикновено този, с когото спя), започва да ми крещи. В случая това беше мъжът ми: „Защо пак хвърляш спатия?! Не виждаш ли, че бягам на спатии?!" „Е, не виждам. Аз, ако виждах, не щях да хвърлям." А съм си облякла рокля на цветя, та да им е приятно! Сервирала съм им питиета - да им е още по-приятно! Мислейки за всичко това, а също така и по въпроса дали Стоянчо и Гологлавия ми гледат в деколтето и коя жена може да се мери с Толстой, пак не забелязах, че мъжът ми ми бяга на спатия. „Изобщо не разбирам какво означава това, че ми бягаш. Представа си нямам просто. Не знам за какво говориш, не ти ли стана ясно вече?" Той се ядосва, хвърля картите и ми казва: "Като не знаеш, гледай си работата!"

В този момент аз не издържах и му плиснах виното в панталона (защо в панталона, а не в лицето?) и с това сложих край на цялата изисканост, старателно изградена от рокли с деколтета, цветя и питиета. После казах, че си лягам и тряснах вратата. И чух Коджак да казва: "Да не говорим пък коя жена може да се мери с Толстой на карти!" Боже, какъв идиот! Първо на първо - известният комарджия от руснаците е Достоевски и второ на второ - той е играл на рулетка, не на карти, ама кво да им обясняваш. Легнах си, но после се сетих, че съм забравила да си сложа новия мъхест шал във фризера - Мира ми каза, че така нямало да му пада мъхът. Така че се върнах в дневната при тях, както си бях по пижама, и най-спокойно набутах двуметровия мохерен шал във фризера. „Бейби, другата вратичка е на пералнята", извика Коджи и избухнаха в смях. Нека се смеят! Дори мъжът ми помисли, че съм сгрешила - на сутринта видях, че е преместил шала в пералнята. Мислех, че ме познава по-добре.

И не защото се ядосах кой знае колко на случката с белота, не че и ми се случва за пръв път, но реших, че имам нужда от балансиране на енергиите. Прекалено много женска „ин" бях натрупала тази вечер. И тъй като отдавна разбрах, че обратното на женската „ин" не е мъжката „ян", а е неутралното, безполово, двуполово „аут" (In, т.е. вътре - Out, т.е. вън, нали се сещате), звъннах на моята вярна Мира, за да аутисаме нанякъде. За мой късмет точно тази вечер тя бе вярна и на мъжа си. Той пък бе толкова доволен от изключителния факт, че тя си е в къщи, че щастливо и съвсем неразумно бе заспал на дивана. Мира често ми казва "Когато се прибирам, той заспива, когато закъснея, той е буден. Защо тогава да се прибирам, а?". Виждала съм го много пъти този неин мъж да спи - красив като петел (аз така и му викам - Петела), хъркащ като магаре, с огромна адамова ябълка. Обожавам неговата адамова ябълка. Адамовите ябълки са моят фетиш от мъжкото тяло. Всъщност истината е, че аз заразих Мира с този фетиш и заради мен тя се омъжи за Петела.

Просто веднъж, преди две години, с нея измислихме една игра, докато таксито ни едва-едва креташе в брутално задръстване и ние искахме да се поразсеем от цифрите върху брояча. Играта беше: „Ако най-голямото ти желание в момента беше кратка обява във вестник, тя щеше да звучи така..." Мира каза: „Аз бих публикувала следното: „Търся влюбен в мен с цел секс." И след това ми дообясни: "Сещаш ли се - като в онази песен на Уитни Хюстън „Искам да танцувам с някой, който ме обича", само че за секс." "Сещам се, Мире, това всъщност беше моята кратка обява, сега трябва да измислям друга." И изтърсих: „Търся сериозна извънбрачна връзка с някой с голяма адамова ябълка." Мира щеше да се задави. „Това е метафора, нали?" „Не, наистина си падам по мъже с големи адамови ябълки", отвърнах й. „Защо - попита Мира делово. - Какво ти правят с нея?" „Нищо, секси е. А и какво биха могли да ми правят с адамовата си ябълка всъщност?!" „Ю ар крейзи", каза Мира, която ходеше на опреснителен по английски и понякога се правеше на интересна. Погледна ме обаче много особено и аз си представих следващата сцена от нашия филм: Мира прави секс с някой с голяма адамова ябълка. Никога не би си простила да изпусне нещо. На практика така и стана.

След две седмици Мира ме запозна с Петела (по чиято адамова ябълка аз хлътнах веднага - толкова беше изпъкнала!) и ми каза: „Мн-о-о-го грешиш като смяташ, че нищо не може да се прави с това нещо. Сач а мистейк, бейби, сач а мистейк!"( т.е. - каква грешка! Тогава тя пък учеше английски и пак се правеше на интересна). След два месеца се ожениха. Мира се беше зарекла, че ще се омъжи само ако срещне някой, който открие непозната до този момент за нея ерогенна зона и той го беше направил. „Задната горна част на бедрото... разказва ми задъхано Мира - не можеш да си представиш..." „А, да, там има една възглавничка...", опитвам се да се включа и аз. „Ти може и да имаш възглавнички, аз нямам - срязва ме както обикновено - та... това място там не реагира на всякакъв вид стимулация. На целувки - не, на одрасквания - също, обаче когато лекичко го захапеш..." „Ама как така, ти ли си го захапваш?!" „Не бе, Петела. Той го откри." „А-а, ясно!" И тогава разбрах, че моята Мира ще се омъжва. Тя винаги си изпълняваше само най-налудничавите обещания. Беше странен период и за двете ни. В момент, в който аз търсех „сериозна извънбрачна връзка", тя беше истерясала да се жени само заради някаква задна горна част на бедрото, която при лекичко захапване явно започваше да свири Менделсон. И, разбира се, за да ми покаже, че притежава най-голямата адамова ябълка в София. Убедена съм, че това няма да продължи дълго.

И ето че сега, когато й се обаждам, разстроена от факта, че ми бягат на спатия, а аз не разбирам, за да й предложа среща след половин час в Мароканския ресторант, тя не само си е в къщи (което е лоша поличба), но и шие. Мира шие! Това означава, че е пред самоубийство. „Мини да ме вземеш. Не мога да спра. Зле съм.", казва ми тя.

Отивам. Заварвам неописуема картинка - Мира по анцуг (готин, вярно, но анцуг) шие ожесточено на електрическата си шевна машина някакви безкрайно дълги... пердета може би, изкарва един напълно безсмислен тегел с полуизплезен език, после прави нещо като обратен завой и изкарва още един тегел в обратна посока. По телевизията тече някакво ожесточено порно, а на дивана ожесточено хърка Петела. Прелъстителната му адамова ябълка (кой казва, че само жените прелъстяват с ябълки?) се движи нагоре-надолу, нагоре-надолу... Хипнотизира ме просто... Едва се откъсвам от нея. Прегръщам Мира и изключвам шевната машина, а тя се разплаква. Няма нужда да ми обяснява защо, ясно ми е. Писнало й е да се разочарова. Писнало й е никога да не се получава така „както в песните". Мира си има диск с песни, които носят нейното разбиране за истинската любов. „Every breath you take" на Стинг и The Police, "Senza Una Donna" на Дзукеро и т.н. „Когато ми е кофти, си ги пускам и разбирам - да, голямата любов съществува, ама на парчета. Ето на тези парчета, дето са ми в диска. Това са моите парчета голяма любов. Знаеш ли колко пъти са ме спасявали? Знаеш ли колко пъти съм се опирала на тях?" Знам.

Не отиваме в Мароканския, а в нашата „обща" (плащаме я и двете, но засега я ползва само тя) „квартира за секс". Часът е горе-долу два след полунощ. Петела звъни и Мира му казва, че е тръгнала да си търси щастието. Мъжът ми не звъни. Сега сигурно гледат с онези двамата връчването на порно наградите. Нека гледат! Ние двете пием любимия ни китайски чай пу ерх с аромат на ърл грей и после изпадаме в една от нашите велколепни нощни нирвани. Дневните красавици в нас заспиват веднага след чая, а самите ние оставаме да блуждаем из квартирата за секс като самотни призраци в бели халати. Всъщност винаги заспивам много след полунощ. Майка ми все ми се кара, че си лягам толкова късно и сигурно е права, обаче... Какъв покой! Каква тишина! Не трябва да правя нищо. Нищо. Не трябва да се гримирам, да се обличам, да се мажа със сто крема, да ходя на работа, да работя, да се правя, че работя, да ям, да не ям, да се ядосвам, да се натъжавам... Нищо! Как да проспя това свещено време, в което не трябва да правя нищо?! Защо да го правя? Само защото утре дневната красавица ще има сенки под очите? А-а не. И без това всичко правя заради нея. „Аз съм лунатичка, Мире." "И аз - казва ми Мира - Лунатиците, котките и сенките са все щастливи същества, да знаеш". Разбираме се с половин дума, винаги е било така. Не пием, не пушим. Чисти сме като... белите си халати. „Нали са чисти?", питам я аз. „О, да - махва с ръка Мира. Ти си с моя. Аз съм с... другия. Освен това в момента не се срещам с никого." „Откога?" „От днес. Днес се разделих с Крис с коженото яке (тя винаги ми ги описва така, че да ги свързвам с някакъв образ. В случая Крис = кожено яке). А ти знаеш, че бях готова да се разведа заради него. Той обаче е сваляч, студен сваляч, хладен. От онези, които не могат да си загубят ума в нито един момент. Непрекъснато мисли кога, къде, колко и докога, докъде, доколко.

Не е луд. Не може да оглупее от любов. Не е за мен. Разделихме се, а аз си сложих слушалките на айпода и си пуснах парчето "Killing me softly", подпрях се на него - ама ей така като на патерица - и куцукайки си се прибрах у дома. Петела, като видя, че съм се прибрала, моментално заспа. Нататък знаеш." Аз пък й разказах за картите, спатиите, Коджак (тя го познава) и Толстой. „Трябваше да му кажеш, че никоя жена никога няма да има нерви и време да пише четири тома „Война и мир" и два „Тихият Дон" (тук тя сгреши - никой ли не чете руска литература в днешно време?) и не знам какво още. За това ти трябва определен хормонален баланс, ю ноу? Няма жени с такъв баланс, поне не и сред пишещите. Жената е движение - заключва Мира Мъдрата и ме гледа с нашия лунатичен поглед. - Не искам да се уча от опита си, да се вроговявам. Искам да съм нежна, глупава, наивна и нищо друго." „Стига, ти си напаст божия, какво ти става!" „Сега не съм, утре може би. Кажи ми нещо хубаво." Решавам да я развеселя: „Виж какво измислих: Секс продава, секс купува, секс патки пасе. Това е всичко, което мога да кажа за секса." Мира сякаш се събужда и настроението й прави рязък обратен завой: „Като каза „секс патки пасе", та се сетих - разказвала ли съм ти за оная работа на Петела...". Откарахме до сутринта.