Има много топлота и уют в книгата, независимо че разказва и за тежки житейски периоди. Дали сте се изкушили да идеализирате, за да се получи тази приятно мека бленда? 

Виктор: В нашия разказ изобилстват личните спомени, предадени от самите творци или техните близки. Предполагам, че е нормално тези сведения да бъдат идеализирани, но не от нас, а от авторите им. Смятам, че повечето хора, връщайки се в уюта на миналото, естествено предпочитат да пресъздадат радостните моменти, останали в съзнанието ни. 

Никол: Не мисля, че съм търсила идеализация. Напротив, много ми се искаше да ги представя като сложни, понякога противоречиви личности. Например в историята на Борис Пожаров за мен беше важно да не се премълчава проблемът му с алкохола, но и да не бъде сведен само до него. Той е бил изключителен артист въпреки тази своя слабост.

Кое беше най-вълнуващото нещо, докато пишехте книгата? 

Виктор: За мен бе специален моментът, в който усетих, че изпълняваме завета на мнозина творци от миналото. Често в края на разказите си те изказват надежда, че някой ден спомените им ще бъдат полезни на „бъдещите изследователи“. Така че ние дължим огромна благодарност на нашите предци, които са осъзнавали значимостта на съществуването си и чрез своята животопис правят нашата работа възможна.

Никол: Най-вълнуващо за мен беше усещането, че в един момент тези хора започват да излизат от архивите и да звучат като живи. Понякога един цитат, една дребна подробност или нечий спомен променяха целия ми поглед към дадена личност. В същото време с Виктор имахме късмета да работим с Павлина Делчева-Вежинова, чиято роля не беше просто да редактира текстовете ни. Тя участваше в създаването на историите с много съвети, подкрепа и лични спомени. И тази част от работата беше изключително вълнуваща.

А кое беше най-изненадващото откритие? 

Виктор: Целият квартал на художниците бе откритие за мен, тъй като през 2021 г., когато започнах своето проучване по темата, обектите, до които бях стигнал, бяха по-малко от 10. Постепенно разказът стана пълноценен, намерих връзки между творците и техните домове, натъкнах се на неочаквани адреси и истории, отговорих си на много въпроси. Мога да призная, че през проучването за тази книга преоткрих родния си град.

Никол: Може би най-изненадващо за мен беше колко различно са усещали града тези хора. С риск да се повторя, места, които днес възприемаме като абсолютен център или като много престижни софийски квартали, за личностите в нашата книга често са били „краят на града“. Това много ме впечатли. Изведнъж осъзнах как моята София – такава, каквато я познавам днес – през техните очи изглежда толкова по-различна и толкова по-млада. 
Друг изненадващ факт за мен беше това, че Кръстьо Сарафов е имал свое малко стадо овце, което е водил на паша край дома си.

Не са много историите, в които главните герои са жени. Ако отделим мотива „жените и бохемска София“ как бихте го разказали?  

Виктор: Бих го разделил на два периода – преди и след Първата световна война. С малки изключения, изкуството не е било характерно за жените в София преди Освобождението. Още в края на XIX век се прочуват първите столични писателки, поетеси, художнички, артистки, които полагат основите. Периодът между двете световни войни е епоха на подем за жените в изкуството. В тези десетилетия те не само придобиват смелост за публична дейност, но и хиляди почитатели, които купуват техните книги и посещават техните изложби и представления. Създават се професионални организации, които затвърждават заслуженото място на жените в обществения живот на България.

Никол: Така е, жените не са много, но какви жени има в тези истории! Златина Недева е първата режисьорка в българския театър. Елена Снежина е толкова високо оценявана актриса, че получава признание дори от Станиславски, а след смъртта на мъжа си построява своя дом със заем, който изплаща единствено с актьорската си заплата. Адриана Будевска, наричана българската Сара Бернар, днес има дори кратер на Венера, кръстен на нейно име. За мен това са жени, които не просто присъстват в културната история, а пробиват пространство в нея с талант, характер и впечатляваща независимост.

Ще продължавате да правите тематични турове из Квартала на артистите и Квартала на художниците, нали? 

Виктор: Правим пешеходни обиколки в двата квартала от 2021 г. насам и нямаме намерение да спираме. Интересът е огромен и книгата ще допринесе още повече за това. Имам надежда, че някой ден четирите къщи музеи на български художници и скулптори около ул. „Любен Каравелов“ ще отворят врати. Това са домовете на Александър Божинов, Иван Лазаров, Андрей Николов и Никола Танев. Те са в основата на „Кварталът на художниците“ и тяхното откриване ще превърне тази част на София в прекрасно кътче за любителите на изкуството. Сигурен съм, че тогава много екскурзоводи биха водили своите групи в квартала. 

Как ви промени вас писането на тези истории? 

Виктор: Дадох си сметка, че градът, в който съм роден и живея, крие още много тайни. Вдъхновен съм да продължа да проучвам културния живот в столицата между Освобождението и Втората световна война, защото „онази София“ е сякаш друг град, до който обичам да пътувам, без значение от сезона.

Никол: Писането на тези истории ме направи по-внимателна към детайла. Започнах да разбирам, че понякога една уж малка подробност може да каже за човека повече от големите обобщения за таланта и значението му. А и ме накара да се замисля какво оставяме след себе си и дали умеем да го разказваме достатъчно добре, за да не бъде забравено от тези след нас.

Как очаквате да променяте читателите? 

Виктор: Надявам се, че книгата ще накара читателите да обърнат поглед към миналото. Да поговорят със своите родители, баби и дядовци, да съставят родословно дърво, да посетят кварталната библиотека, да започнат дневник, да разкажат за своя живот на децата си и да обичат родината. 

Никол: Надявам се книгата да накара читателите да вървят по-бавно, да се оглеждат повече и да усещат града като място с памет. И може би да припознаят тези големи имена като живи хора, които са обитавали същата София, през която минаваме и ние.