Последният „ритник“, с който новата екранизация се опитва да се оттласне от очевидно считания за леко досаден, скучен и овехтял литературен първообраз (но защо тогава въобще се позовава на него, прави му услуга или какво?), е музиката. Трудно е да се сравнява музиката на маестро Рюичи Сакамото в екранизацията от 1992 г. на Питър Космински и песничките, извинете – парчетата на Charli XCX от новата екранизация. Ако в инструментала на Сакамото сякаш чуваш тътена на вятъра, който обгръща зловещото имение, а звукът на панфлейтата (древен келтски звук) „бродира“ отгоре изпълнената със страст във всички смисли на тази дума любовна история на Кати и Хийтклиф, докато слушаш Charli XCX, се питаш нещо от типа: това Тейлър Суифт ли е и ако е тя, защо? Вероятно целта е чрез тази музика филмът да достигне по-лесно и безболезнено до младата аудитория. Дано е така!

Най-модерният и оригинален пласт във филма са сюрреалистичните елементи – счупените яйца, в които Кати с някаква необяснима, леко перверзна наслада бърка с ръце, странната огромна съвършена ягода, която отхапва, желираната риба, в чиято уста напъхва пръста си...

Тези няколко сцени всъщност създават текстурата на филма и ни карат да го почувстваме чрез сетивата си, макар и усещанията ни да са по-близо до отвращението, отколкото до удоволствието. И все пак това вече би могло да се приеме като нов прочит, като нова гледна точка. Още повече че подобни тенденции са особено актуални в киното напоследък („Клети създания“ на Йоргос Лантимос, „Веществото“ на Корали Фаржа). Истината е, че без това лепкаво сюрреалистично покритие наистина щяха да останат само костюмите.