В началото били едни дънки. Стефан Командарев си ги купил от магазин в някакъв мол. Не били никак евтини. На етикета пишело Made in EU, а с дребни букви по-долу – че са шити в България. Ето така от един етикет се ражда историята на един филм. 

Седмият филм на режисьора Стефан Командарев „Made in EU“ бе аплодиран в продължение на 8 минути от публиката в зала „Джардино“, където на 31 август т.г. се състоя световната му премиера в рамките на селекцията Venezia Spotlight, част от официалната програма на тазгодишния кинофестивал във Венеция.  Български филм (в случая копродукция с мажоритарно българско участие) да попадне в която и да е програма на най-стария филмов фестивал в света си е огромен успех, а да е част от официалната програма е истинско събитие. 

Действието в „Made in EU“ се развива по време на ковид пандемията. Ива (в ролята – Гергана Плетньова) е шивачка в цех за производство на ишлеме на световни модни марки в малък провинциален град, която сама издържа себе си и сина си Мишо (младият актьор Тодор Коцев) и е принудена, както и всичките ѝ колежки, да работи при почти робски условия и унизително заплащане. Когато пандемията избухва, Ива се разболява, но продължава да ходи на работа от страх, че ще я загуби. Скоро заразата плъзва навсякъде и Ива е обявена за т.нар. нулев пациент в града – този, който е в началото на епидемичната верига. Тя е подложена на тормоз, обвинявана, заплашвана и игнорирана от целия град, изведнъж превърнал се като че ли в дивашко племе, движено от инстинктите и страха си. 

Предишните три филма на Командарев („Посоки“, „В кръг“, „Уроците на Блага“) носят в себе си същия социален заряд и същата, бих я нарекла публицистична енергия, която откроява моралните драми, или по-точно моралните кризи на обществото. В този смисъл „Made in EU“ продължава започнатото от „предшествениците“ си. Продуценти на филма са Стефан Командарев и Катя Тричкова, съсценарист заедно с Командарев е Симеон Венциславов, оператор е Веселин Христов, а в основните роли, освен Гергана Плетньова и Тодор Коцев, участват Герасим Георгиев-Геро, Ивайло Христов, Анастасия Ингилизова и Иван Бърнев.

Преди киното да открадне сърцето му, Стефан Командарев завършва медицина, специализира психиатрия и практикува 4 години като лекар. Едно дарение на снимачна техника в отделението, в което работи, обаче променя съдбата му. През 1999 г. завършва кинорежисура в Нов български университет. Късометражният му филм от втори курс „Балонът“ е селектиран на престижни фестивали. Пълнометражният му филм „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008) е единственият български игрален филм, влязъл в краткия списък на Оскарите и държи националния рекорд за комерсиално разпространение извън територията на България. Филмите на Стефан Командарев са селектирани и са печелили награди на най-големите световни кинофестивали – Кан, Берлин, Карлови Вари, Торонто, а сега и Венеция. 

Стефане, умори ли те Венеция? За повечето хора филмовите фестивали се изчерпват с червените килими, смокингите и дългите рокли, но всъщност това са много сериозни и напрегнати работни форуми.

Ще ти дам пример само с графика в деня на премиерата. Започнахме с официална фотосесия, т.нар. photocall, в 9 ч., като за Гергана (Плетньова – б.р.) денят започна дори по-рано, тъй като за нея имаше гримьор и фризьор. След снимките започнаха интервютата – едно след друго буквално до вечерта. След това – червен килим, отново фотосесии, посрещна ни директорът на фестивала Алберто Барбера, след това прожекцията на филма, 8-минутните аплодисменти на публиката, после 40 минути въпроси и отговори… Така че червеният килим е само едно от нещата. Ние сме там, за да предизвикаме интерес към филма ни, това да доведе до добри ревюта в специализираните издания и в крайна сметка – до продажби. Български филм не може да си намери дистрибутори в чужбина по друг начин, освен чрез фестивалните пазари. 

Как успя да заведеш толкова много хора от екипа на фестивала? 

Принципно на Венецианския фестивал допускат до 10 души от един екип. Ние бяхме 7 от България, макар че исках да са повече, плюс немските и чешките копродуценти, плюс световния дистрибутор. Общо бяхме около 11-12 души. Успяхме да отидем с подкрепата на Министерството на културата, Министерството на туризма и програма „Мобилност“ към дирекция „Култура“ на Столична община, за което сме изключително благодарни.