Тя е пресаташе на Френския културен институт и една от най-забележителните жени в София. Животът на Мария Конакчиева е като роман или филм. 

На богатството от събития, на изборите ù, на срещите ù със забележителни личности, на важните житейски уроци, които е получавала през годините, на бунтарството и решителността ù, на нейната версия на изкуството да живееш можем да се насладим в мемоарната ù книга.    

Финес, класа, елегантност – това е усещането за Мария Конакчиева, дори когато случайно се разминаваш с нея по софийските улици. А отдалечавайки се, си задаваш въпроса, който вълнува и нея самата  – къде са онези забележителни българки, които са превръщали навремето столицата ни в истински европейски град, давали са тон и в светските събития, и в интелектуалните разговори, и в артистичните бохемски среди. Ароматът на онези години се усеща още в първите страници на мемоарната книга на Мария Конакчиева – „Влюбена в живота“ (издателство „Книгомания“). Тя е връщане назад във времето, още в детските ѝ години в град Елена, където предците ѝ проправят пътя на предприемачеството, духовността и родолюбието.

Техен достоен наследник е самата Мария, която в търсене на своя собствен път се премества в столицата. Носталгия и романтизъм бележат годините, прекарани в центъра на града, където тя самата става част от най-ярките бохемски компании навремето. Подобно на героиня в наситен с неочаквани обрати роман, Мария елегантно танцува със съдбата. А тя щедро я среща с разнообразни предизвикателства, за да тества силата, бунтарството и духовните ѝ ценности. Водена от тях, гордата еленчанка не прави нито една погрешна стъпка, докато следва изборите на сърцето си. 

На страниците на мемоарната книга Мария се връща към две белязали пътя ѝ любовни истории – тази със съпруга ѝ, алжирския дипломат Хамза бен Амран, и с неговия италиански съперник в битката за сърцето ѝ – Енцо ди Викарио. Досущ като в спиращо дъха рали се движи надпреварата между двамата, завършила, разбира се, в полза на Хамза бен Амран, който е баща и на двамата ѝ синове – Софиян и Ясин. 

Не само любовта обаче е главно действащо лице на страниците на книгата, а и дипломацията, и културата. Благодарение на контактите си от Алжир, където придружава съпруга си по време на изпълнение на служебните му задължения, вече завърнала се в София, Мария започва работа в административна структура, която подкрепя бизнес отношенията между Франция и България.

Именно от този период са най-горчивите ѝ спомени за откровено престъпните намерения и действия на някои български бизнесмени, които буквално ограбват щедрите си френски партньори. Грубото присвояване и злоупотреби я отвращават и тя намира спасение в позиция, която сякаш е създадена точно за нея и става кауза на живота и сърцето ѝ – като пресаташе на Френския културен институт работи за развитието на културните отношения на нейните две любими страни – Франция и България. 

Пътят ѝ е богат на интересни срещи, забележителни разговори с дипломати и политици, спомени за белязали новата българска история събития. Сред тях и освобождаването и завръщането на медицинските ни сестри от Либия, благодарение на намесата на тогавашната съпруга на френския президент Никола Саркози – Сесилия. И до днес Мария Конакчиева говори с възхищение за нея като за изключителна жена, която притежава неповторима магия.  
С много характерно присъствие, харизма и изказ, мадам Конакчиева рядко си позволява да навлиза в излишни детайли на страниците на книгата и по-скоро оставя читателите да интерпретират нюансите в разказите ѝ за важните събития, срещи и уроци, вплетени в историите на хората, които пресичат картата на живота ѝ. 

Вълнуваща книга сте написали, госпожо Конакчиева. Докато я четях, имах усещането, че всяка страница е напоена с ваша любима френска песен. На финалната страница ми се стори, че правите някакъв мост с Едит Пиаф и нейната „Не съжалявам за нищо“. След като се гмурнахте назад в спомените си, има ли нещо, за което съжалявате?

Защо да съжалявам, когато не мога да върна нещата назад и да ги поправя?! Аз съм човек, който има за какво да съжалява като всеки жив човек, но никога не съжалявам, защото знам, че връщане назад няма. Грешката, която съм направила, нещата, които съм вършила – всичко е част от мен. Всичко произхожда от моята личност, която невинаги е била перфектна, за щастие, защото перфектни хора няма. Аз предпочитам да се помиря с моята автобиография и с всичко, което не съм направила както трябва. 

Много достоен отговор, който ме връща към рода, от който произхождате – Камбуровия род от Елена – хора, които са строили, създавали, поддържали българщината в този район. За тях разказвате в книгата си, но като че ли, за разлика от тях, вие се откроявате като истински бунтар. Винаги сякаш следвате повика на сърцето си?

Явно съм такава, да. Големите личности от рода ми са напуснали този свят, преди аз да се родя, но те ми бяха като светлина, като посока как да живея, как да продължа, защото, благодарение на запазените архиви на фамилията ми, видях, че още през 19. век те вече са учили в университети в чужбина и са се връщали, за да предадат тук наученото. За мен това винаги е било невероятен пример и винаги ме е подкрепяло тяхното верую – „Никога не предавай своите!“. Както и да съхраня тяхната любов към България, която са обичали повече от всичко друго на света. Винаги съм искала не да бъда като тях, а моят път да наподобява техния – по какъв начин, не съм знаела, но съм изследвала архиви, спомени, снимки. Били са изключителни хора наистина – строили са църкви, училища, помагали са на другите.