„Еър Франс“ има 2-3 полета дотам дневно, което не е учудващо, тъй като страната е бивша френска колония. „Излетяхме от Париж и кацнахме в Абиджан, старата столица. По пътя се запознахме с български военен, който работи за тамошната авиация. Има доста чужденци, които помагат в по-квалифицираните индустрии, както и много чужди компании, които инвестират в образованието на местните.

Абиджан е пристанище за експорт с класическо сити и много хубава бира. Пренощувахме първата нощ тук в хотел с много звезди, а следващите нощи – в провинциални хотели с много цикади. Хората навсякъде са спокойни. Никой за никъде не бърза. Не страдат от тази болест на съвременния човек. Дори казват: „Тук само белият човек бърза“.

Като става дума за бързането, си представям грациозните походки на абаносови жени и Нели, сякаш уловила посоката на мисълта ми, започва да ми разказва за тях.

„Жените са изключително трудолюбиви. Всичко носят на главите си. Някои слагат под съда подложка от текстил, подобна на гнездо. Други не. Имат най-невероятно изправения гръб на света. Опитаха да ни научат на това умение, но безуспешно. И едната от жените, явно отегчена, просто вдигна огромната тенджера, пълна може би с десетина литра сготвена храна, сложи си я на главата и тръгна. Имат невероятна стойка дори когато копаят, понякога и с бебе на гръб. За тях е ценност да притежават парче земя, да насадят зеленчуци за изхранване на семейството и за продажба. Мъжът и жената са много партньорски свързани. Но усетих изключително силната роля на жената в това партньорство. Често тя е майка на 4, 6 или 10 деца, приготвя храната под открито небе, пере под открито небе, застава край планини от маниока или люти чушки, за да продава.“   

Виждам във фантазията си тези екзотични планини от зеленчуци – едните ярки, другите с цвят на корени. Както и къщите от кал и ламарини.

И жените, бъркащи в големи казани каша от маниока – „Прилича на нашия качамак, основа е за почти всяко ядене“, и размотаващите се насам-натам из прахоляка кози, свине и кокошки – „Чудя се как си ги разпознават, кои животни и птици на кое семейство са“, и метнатите да се сушат на слънцето изпрани дрехи – „Няма сред тях чаршафи или хавлиени кърпи“, и ходещата без чадър под дъжда майка, понесла огромен товар на главата, но може би не и в сърцето, и хванала за ръка детето си – „Малко хора имат чадъри там, една фермерска жена ни каза, че последното нещо, което е купила с парите от фондовете за отглеждане на устойчиво какао, са чадъри за децата. Трудно ми беше да го осъзная.“

И на мен ми беше трудно да го осъзная. Както и че какаото, нашата ежедневна доза допамин, тръгва оттам, че тези хора садят какаовите растения, подрязват, грижат се за тях, правят компост и ги наторяват, берат шушулките, пият сока с цвят на вода, не знаят изобщо вкуса на горещото мляко с какао, а парченцето шоколад е рядкост в живота им. Това несъмнено променя гледната ти точка. Дори и за малко, докато преживяваш разказа на Нели.

„Хем си шокиран, хем виждаш, че те са си щастливи – усмихва се тя. –  Това пътуване ме накара да погледна на живота по различен начин. Стоях 40 минути под душа, след като се върнах. И за първи път си давах сметка, че аз имам течаща топла вода и каква благодат е това. Че ние сме започнали да приемаме всичко за даденост. Но далеч не е така. Че и какаото не е даденост и ние носим отговорност за него. Че колкото и да е развита или да не е развита Африка, жената там е силна и многолика както навсякъде, дори и повече. А децата – децата са онова, което със сигурност никога няма да забравя.“