Малко момиченце върви през полетата на Добруджа, а до него е Сава Сотиров, доскоро студент по право в Софийския университет, влюбен в красивата пианистка Елиза, сега войник на Добруджанския фронт по време на Първата световна война. Сава е ранен, но иска да доведе Ленчето, спасеното от него 4-годишно дете, до безопасно място. Накратко това е сюжетът на новия роман на Захари Карабашлиев „Рана“. Защо само отиваме и отиваме, и не стигаме, пита Ленчето и това е може би най-важният въпрос в романа. Кое в човека го кара да воюва пак и пак, и то за най-първичното, за земя, виждаме го и тези дни. Не знам, затова и пиша, отговаря Захари Карабашлиев в интервю за EVA.

Захари Карабашлиев („18% сиво“, „Хавра“, „Опашката“) вгражда в историята емоциите си на дете, отглеждано през ваканциите от баба и дядо в добруджанско село, което навремето е било разделено между България и Румъния. В едно от летата на гости им идва възрастна румънка, която се оказва братовчедка на баба му. През Първата световна война тя остава сираче, отведена е от румънски офицер и е отгледана от него.

Историята на сирачето Елена обаче е различна в романа „Рана“, който ни води не само в София от началото на века, но и в Одринска Тракия, където в 1913 г. се случва голямото „разорение“ на тамошните българи – етническото прочистване, извършено по ужасяващ начин от редовна турска войска и башибозук. Хиляди загиват, хиляди жени са изнасилени – в спомени на мъчениците убийствата са наричани „страшното“, а изнасилванията – „грозното“. Заглавието на романа напомня за тези национални рани, но и за раната от забравата на жертвите и героите.

Освен с великолепни батални сцени, в които усещаш с кожата си грохота и кръвта, и горчива романтика, напомняща Йовковите разкази „Белите рози“ и „Песента на Солвейг“, новият роман на Захари Карабашлиев печели с наистина неочакван финал, който преобръща всичко, хваща за гърлото и оставя продължителен послевкус. И един интересен детайл – писателят започва романа още през 2017 г., когато войната в Европа изглежда немислима.

В книгата си, в самия ѝ край, казвате – колко непроменима си остава, въпреки войни и бедствия, човешката душа. Но колко общо имаме ние, хората от 21. век – с Лувъра и Метрополитън, с духовни гурута и безглутенови храни, с нашите курсове по йога за лице и силиконови подплънки за навсякъде, с желанието ни да живеем век, два, а ако може и завинаги – с някакви типове от Средновековието, да речем, за които най-голямото забавление е била неделната екзекуция на площада? И които, ако доживеят 40, са били големите късметлии.

Лувърът е на около 220 години, Метрополитън на 150, пирамидите в Египет, да кажем – на около 4500. Хората в днешния си вид са на около 200 000, а може да приемем, че и тези преди тях – Хомо еректус, които са на над милион години – също са имали души. Искам да кажа, че човешката душа е далеч по-древна от човешката цивилизация. А и разговорът за колективната душа, който започва Юнг, продължава и днес, вече с методите на невронауката, и е повече от интересен.   

Войната, за която пишете, Първата световна, различна ли е от съвременните, или не толкова, колкото искаме да мислим?

Всяка война е болест. Тя избухва по различни поводи и има различни симптоми, но според мен първо отразява някакво патологично състояние у определени хора, което после при определени условия може да зарази хиляди и да убие милиони.  

Повлиян ли е образът на Ленчето от опита ви с вашите дъщери (Захари Карабашлиев има три дъщери, две от които са още малки)? Как обяснявате войната на децата си?

Повлиян е, и то в голяма степен. Децата осъзнават света на порции. Разбират толкова, колкото им трябва, и ако искат още да разберат – питат пак. И ние с майка им отговаряме просто и ясно. Не ги затрупваме с информация, нито ги лишаваме от такава. Ако питат – отговаряме. Даваме примери с книгите, които им четем, с филмчетата, които гледаме заедно.

От какви рани в живота бихте искали да ги предпазите? Можем ли да предпазим изобщо някого от нещо, като говорим?

Колкото и да искаш да предпазиш децата си, няма да успееш. От една рана ще ги пазиш, от друга няма да можеш – раните са неизбежни, всеки ги понася. Затова се моля раните им в бъдеще да са такива, каквито могат да понесат и от които могат да се излекуват. Раните често ни ги нанасят други, но начинът, по който се справяме с тях, зависи от нас.

Любовната история на Сава и Елиза е като на рицар и неговата дама. Наистина ли мъжете и жените са били толкова романтични?

Изцяло автентични са разговорите им, общуването им – те са събирателни образи на момче и момиче от епохата. Много писма изчетох, доста лични дневници, мемоари… такова е, така са се обичали, така са се разделяли, така са си писали.

И как са се чувствали жените в тези времена с уж чисти взаимоотношения, но и със смразяващата жестокост на войната?

Точно както и сега – безпомощни да я спрат.

„Прекалено много история“ за Балканите е клише. И е обидно за останалите. Да не би в Лотарингия да имат по-малко история? А историята на Шотландия и жестоката им вражда с бритите? А Близкият изток? Историята на повечето места по света е дълга и пълна с трагика, героизъм и низост. От това, че ние не знаем чуждата история, не следва, че нашата на Балканите е по-дълга. От това, че я забравяме, обаче тя не изчезва, а просто чака някой да я разкаже. Та, не съм решавал да помня и припомням историята на Балканите, по-скоро историята избра да се появи отново през моя роман в един конкретен разказ за едно конкретно момче – Сава.  

И как се пише за толкова ужасни неща, за „страшното“ и за „грозното“?

Отговорно. Заради паметта на предците ни. И трудно, когато децата ти спят в легълцата си в съседната стая.

Сава има метафизично изживяване. Само литературен похват ли е, вярвате ли, че сме нещо повече от случаен и временен набор от атоми? И че нещо остава, след като минем от другата страна на тревата?

Опитвам да живея и с двете възможности наум.

Да ви върна към съвременната, а всъщност и вечна „война“ – на завистта и очернянето. След „Букър“ за Георги Господинов и Анджела Родел социалните мрежи подгизнаха от хейт. Навремето Пенчо Славейков спъва Вазов за Нобелова награда. Докъде е правото на мнение и откъде започва „тровенето“?

Не съм запознат, честно казано, в детайли с този апокрифен сюжет, вероятно е някоя по вестникарски драматизирана полуистина. Пенчо не е обичал дядо си Вазов и толкова. Но нито единият е умрял от завист, нито другият от слава. Няма как да му е попречил да вземе „Нобел“, това не зависи от един човек, най-вероятно шведският му преводач не е помогнал. Голяма работа. Колко от Нобеловите лауреати имат това, което Вазов получава от народа ни приживе? И колко Нобелови лауреати са оставили отпечатък в националната си литература като този на Вазов.

Вижте, хората навсякъде по света се мразят, завиждат си, обиждат се един друг, но се и обичат, помагат си, успяват… и това е по-важното. Също така мисля, че човек обикновено обръща внимание на негативните емоции у другите, когато самият той изпитва такива.

Как вие се справяте с хейта? Писател сте, имате ясни политически позиции – идеален сте за мразене. При Хари Потър работи магията Протего за невидим щит срещу зли думи. Каква магия използвате вие?

Аз съм оставил омразата на тези, които я упражняват. Животът е кратък и прекалено интересен, за да мисля за кривотията по хората. Магията, която ме предпазва, намирам в отдавна отишли си философи и в децата си. Най-големите и най-малките не мразят.

Как се зареждате? Или разреждате?

С четене, работа и добра компания.