Село Българи, 3 юни, празникът на св. Константин и Елена по стар стил. 10 часа сутринта. Пред черквата „Св. Константин и Елена“ в очертан с преградни въжета кръг са струпани дървета, ще ги запалят в ранния следобед и до вечерта от тях ще се получи хубава жарава. В малките улички наоколо скарите вече са запалени, пушекът им е обвил селото в ароматна мъгла. Усеща се лека трескавост. Нещо ще се случи и хора прииждат да го видят.

Българи е сочено като последното нестинарско село у нас, въпреки че нестинари излизат и от други места в Странджа – Кости, Бродилово. Българи обаче е най-важното. Обредът винаги се прави на 3 юни. Преди години на два пъти преместили датата, за да се падне в празничен ден, но били наказани свише.

Първия път човек, хванал се на нестинарското хоро, се строполил мъртъв на земята. Втория път се извила ужасна буря и не могли да накладат огъня за танците. Истински фолклорен трилър, „престъпление и наказание“ по странджански.

Затова сега датата се спазва строго. Тази година тя се пада в събота и до вечерта стълпотворението ще е невъобразимо. Селото, в което иначе живеят за постоянно двайсетина жители, посреща 16–17, а може би и 20 хиляди души. Няма кой да ги преброи, освен ако не го стори небесният статистик от височайшия си офис. Първото струпване е около 10,30 пред „конака“.

В нестинарския обичай това е мястото, където празничните икони се обличат в „ризи“, ушити от червен плат и обшити със сребърни пари. В конака не се допускат случайни хора, защото вътре е Силата. Под ниския му покрив влизат само нестинарката на селото Мария, епитропът – церемониалмайсторът на обреда, момчетата, които ще се редуват да носят тежките икони, и още двама-трима души, пряко замесени в обреда. Отпред ги чакат музикантите. Писва гайдата и забумтява свещеният нестинарски тъпан. Малко като удар в стомаха е, за миг дъхът ти спира. Г

олемият странджански гайдар Петко Янгьозов подхваща първата от трите нестинарски мелодии, които се изпълняват само в този ден. В Българи ще ви разкажат как преди много години мъж засвирил нестинарската в кръчмата и дъщеря му едва не умряла.

Спасила я тогавашната нестинарка на селото, прочутата баба Злата Даскалова, която нещо „разхвърляла“, нещо баяла и момичето оцеляло. Жътварските песни се пеят по жътва, сватбарските – на сватба, нестинарските мелодии се свирят само в деня на свети Костадин, както наричат в Странджа свeтеца. Милият свети Костадин, който закриля семейството и добитъка, но и наказва за нарушаването на дошлия от дълбините на времето ред.

След освещаване на иконите и тъпаните в църквата шествието тръгва към язмата на свeти Костадин на петнайсетина минути от селото. Язми в Странджа наричат свещените извори, аязма, с каквито изобилстват околностите на тукашните села. Водата на извора, скрит под дървен капак в малък каменен параклис, този ден е по-лечебна от всякога и хората си наливат за здраве. Палят свещи, множеството казва молитвата „Отче наш“, гайдата на Петко Янгьозов отново свири, тъпанът на свети Костадин бие като сърце, нестинарката целува иконите и видимо изпада в транс.

Краката ѝ се подкосяват, присяда на стъпалата на „одърчето“ – издигната сред дърветата край аязмото платформа, на която временно са наредени иконите. Поднасят ѝ кадилница с тамян, тя вдишва дълбоко от дима и се съвзема. Или пък съвсем се замайва. В това време хората започват да сочат към небето – появил се е кръст, оформен от две тънки облачни нишки. Прелита самолет, който оставя кемтрейлс, разбира се. Кръстът постепенно се разсейва. Кемтрейлс също. Шествието се връща към селото и се разпръсква по посока на скарите. В двора на конака колят агне за курбан. Не гледаме.

Най-прочутата част от обреда настъпва към 21,30 часа, когато вече е притъмняло достатъчно. Огромното множество се осветява от абсолютно пълната луна и два дрона, в ритуалния кръг жаравата е разстлана, въглените проблясват. Хората, които досега са се карали за места и кой на кого пречи да вижда и снима, почти притихват, а тъпанът и гайдата сигурно подлудяват таралежите и лисиците по цяла Странджа. Край жаравата обикалят музикантите, нестинарите – три жени и трима мъже, и момчетата с иконите.

Ей сега ще се случи, ей сега. И после босите крака са върху въглените, влизат един, двама, шестима, траекториите на екстаза им просветват в червено. Държат иконите пред себе си с вярата, че свети Костадин ръси вода пред стъпките им и гаси въглените. Истинските нестинари се познават по това, че краката им не горят, ще ви кажат в Българи. Часове, понякога и дни преди танца крайниците им ставали студени като змия. И трябвало да влязат в огъня, за да се стоплят.

Шоу ли е всичко? Един свети Костадин знае. Факт е, че след нестинарите в жаравата влязоха и смелчаци от публиката, доста се опариха.

Никой не може да каже със сигурност откъде се е появило нестинарството в Странджа, тук ли се е родило по времето на траките, или е дошло с преселници гърци от Персия като отглас от зороастрийския култ към огъня. Според едно предание от Българи хората помолили Бога да им прати някой, който да ги води. Бог наклал огън и казал – който го прекоси, той ще е водач. Само двама се престрашили да влязат – Костадин от мъжете и Елена от жените. Те станали светци и измолвали от Бога здраве за хората. Проф. Валерия Фол не е толкова приказна в обясненията си. Според нея светите Константин и Елена са християнският вариант на Великата богиня майка и на сина ѝ, който се проявява като слънце и огън. Във всеки случай ритуалът в Българи е включен в Списъка на ЮНЕСКО за нематериалното културно наследство. Да го видят идват хора от цял свят, разбира се – и японци. Според едно описание от 1938-а за нестинарските танци в Българи и тогава били пристигнали чужденци, които снимали с „филмов апарат“.

На 3 юни и тази година в малкото странджанско село нещо беше дошло от древността и беше заговорило през тъпана и гайдата. Кръгът се затвори, слънцето беше почетено и щеше да изгрее на следващия ден, а животът щеше да продължи. След уикенда селото отново щеше да опустее, за да се възроди след година пред хиляди любителски и няколко професионални камери и под любезния поглед на ЮНЕСКО.