Един мъдрец, един Учител идва тук преди 100 години и си отива преди 10. „Като че ли на планетата Земя беше кацнал за известно време космически кораб“, казва Николай Василев, един от най-интересните наши документалисти и автор на филма „Ваклуш“, чиято премиера беше част от програмата на София филм фест.

Във филма Ваклуш казва, че може да си бременен години с нещо – с идея, с мисъл, с познание, към което пътуваш в себе си, което расте и зрее в теб, за да го дадеш един ден на света. Създаването на филма е подобно пътуване и узряване за режисьора Николай Василев, продължило повече от четвърт век. Толкова време минава от първата му среща с Ваклуш до премиерата. Огромно количество събран материал, архивни записи, срещи, зададени въпроси, получени отговори, отваряне и затваряне на портата към къщата в село Поповица, където е живял Учителя, разлистване на книгите, написани от него, следването на стъпките му през калната от поливането градина, през планинските ливади, през множествата от хора, дошли на лекциите му.

Говорим с Николай Василев за Ваклуш, седнали в превърната в кафене някогашна зимна градина. Обичайно оживено място, сега сме само двамата. От външната страна на старите витрини в стил ар нуво се гонят бурни пролетни ветрове, отвяват и довяват, смесват, превръщат всичко в едно, както единно е всичко и според мъдростта на Учителя. „За него животът беше непрекъсваем, т.е. той не беше само тук и само сега. Гледаше на нашия свят като на оранжерия, в която едва покълналите растения са нашата духовност“, казва Николай.

Как се прави документален филм за човек, който твърди, че няма биография?

Биографията е нещо триизмерно, то е от материалния свят. Когато излезеш над него и започнеш да функционираш вече с духовните си измерения, ти вече не си подвластен на биографията. Тоест ти си това, което Духът пише в теб и в света. А това не е биографията от фактите, които виждат очите. За мен беше много трудно да направя документален филм за Духа. Все пак съм подал някои биографични елементи за ориентир, като табелите по планинска пътека, даващи материални съответствия на посоката, в която се движи Духът. Останалото са средствата на изкуството – използване на метафори, звуци, внушения.

На някои от тези биографични табели четем – богослов по образование; автор на религиозно-философски и културно- исторически трудове, на поезия, драми и есета; преживял години на репресии след 1944 година; сезирал Комисията за правата на човека към ООН за включване на допълнителна клауза в хартата, която да защитава правата на душата… Личният му живот не присъства на никоя от биографичните табели във филма. Защо?

Филмът разказва за личния му живот, обаче през идеите, които ни е оставил, за един човек, живял „легално в нелегално време“, както казваше самият той.

А самотата?

Говореше, че трябва да се научим на себедостатъчност. Но не в аспекта на Ибсеновия Пер Гюнт и идеята на себедостатъчния егоист, а точно обратно – идеята за този, който е събудил духовното в себе си и няма нужда от друго. Самотата е проблем, когато имаш нужда от външни енергии. Когато събудиш вътрешното перпетуум мобиле, собственото си гориво, ти вече можеш да даваш и на другите.

Успя ли в срещите си с Ваклуш да разбереш как знанието се превръща в мъдрост? Днес имаме океан от информация на една ръка разстояние, но той сякаш ни отдалечава от мъдростта.    

Мъдростта е нещо много особено, затова мъдреците са изключение на нашата планета, мистериозни герои, странници. Те виждат по-надалеч и по-надъл-боко. Мъдрецът е човек, който е положил изключително много усилия да преодолее себе си, да победи нещо в живота си. Това му създава друг душевен статут, дава му нектара на познанието. Ние живеем твърде външно, искаме много лесно да постигнем някакви неща, които да ни създадат удобства, наслади, приятен блясък. Но истината не е в плиткото. Тя е на върха или на дъното. Впускаш се до дъното, за да изведеш сам себе си после до върха. Мъдреците изминават този вътрешен път. Такъв е моят герой Ваклуш. Като политически затворник 12 години е бил поставен на дъното, в „ада“, но той не е протестирал, намерил е начин – както Дедал, който, затворен в лабиринта, ражда идеята за криле. И в полета си Вак-луш е успял да се издигне към духовното познание и духовните пространства.

Обикновено срещаме Учителя, когато сме подготвени за него. При теб в такъв момент ли се случи срещата с Ваклуш?

Винаги съм гледал с ирония и скептицизъм към духовните теми. По принцип съм човек, който се вторачва първо в недостатъка и после в положителното. (Макар че се опитвам да променям това, откакто срещнах Ваклуш.) Когато го видях, моите негативност, скептицизъм и ирония бяха обезоръжени. Това, което говореше, и това, което излъчваше на подсъзнателно ниво, беше много особено, отвъд- човешкото. Не можех да го поставя в категорията на никакви познати до този момент типажи. Беше някакъв архетипен, събирателен образ. Когато го срещнах, бях в период на търсене, задавах си въпроси, бях само на 21-22 години и недоволен от всичко това, което ми се предлагаше като концепция за смисъла на живота.

Каква концепция за смисъл ти даде той?

Неговите гледни точки са различни от всичко, което по-късно намирах в културните разбирания за философията, отношението към науката, изобщо към духовността. Той се базира на нещо много по-вътрешно, нещо преживяно, на някакъв свой духовен поглед. Не отрича нищо, а етажира нещата, отваря им перспективата за развитие. Той ми даде една безкрайна перспектива за смисъла. Човек не е роден, за да страда или да бъде наказван, а за да се развива. Смисълът за него е, че ние сме тук на тази планета, за да се обучаваме, идваме хиляди пъти и така разширяваме съзнанието си. Онази вътрешна пещера на душата, наречена в приказките Сезам. В нея има едно съкровище, което е нашата божественост. Но трябва да се научим да влизаме вътре.

Това би трябвало да носи утеха…

Много голяма утеха ми даде, защото аз видях, че нищо не е само тук и само сега, както сме свикнали да мислим като едни екстремни консуматори. По-скоро нещата са безкрайни. Също както и отговорността, която трябва да се научим да носим. Отговорността не само към себе си, а и към другия, и към цялата планета. Нещо, което не го осъзнаваме истински още. Все още сме в някакъв детски период, в който преживяваме радостта на безсмислието на преходността.

Разбирането на Ваклуш за човека е, че човекът е бог в еволюция. Какво прави това с гордостта и смиреността човешка?   

Това, че човекът е бог в еволюция, все още не значи, казваше Ваклуш, че е осъществен бог. Много път имаме още да извървим. Това със сигурност не значи подхранване на гордостта и себичността, напротив – това е нещо, което слага огледалото, в което да видиш свръхотговорността си. Ваклуш казва, че като бог в развитие човекът трябва да трансформира егото си, да се жертва за еволюцията на останалите в една общност от хора – развиващи се богове. Но всеки е на различен етап от пътя. Ние някак си живеем само в черно-бели краски и очакваме останалите да са едва ли не светци, и ако не са, ги определяме като дяволи. Но пропускаме най-важното – че те са също толкова божествени в същността си, колкото и самите ние. И наистина е въпрос на извървян път. Ако погледнем така света, това създава друга отговорност, друга нравствена система. Ваклуш често повтаряше: „Чуждата вина не е наша невинност“. Това е да си истински съпричастен, така отговорността променя своите хоризонти. А смирението е цялостна духовна култура, в която има не страх, а напротив – дързост и свобода.

Като че ли отива отвъд идеята за обичайното „положително мислене“ това?

Ваклуш поставя в центъра на своето Учение на мъдростта идеята, че „няма зло, има нееволюирало добро“. Това е алхимията на метаморфозирането. Когато не захранваме с негативна енергия, т.нар. зло, ние му помагаме да се трансформира. Това е повече от разпространеното положително мислене – това е мислене, в което въобще не изразходваш енергии в конфликт между плюса и минуса.

Звучи свободен от идеята за грях такъв човек.

Когато на едно дете му се внушава непрекъснато, че бърка и греши, какво става? То израства в несигурност, в неувереност в собствените си преценки и възможности. И наистина расте в страх да не направи грешки и не дръзва да върви напред. Така се създават примирените хора. Няма грях, според Ваклуш. Цялата теза за грехопадението и греховете е много добре лансирана и използвана от институциите, за да властват над хората. Да, ние правим грешки, но от тези грешки се учим, надграждаме своето познание за света. Те са част от нашия опит, който не бива да бъде отричан, заклеймяван и издиган като бент на пътя на собственото ни развитие. Затова Ваклуш често повтаряше, че „знаещият е повече от безгрешния дори“. Знаещият върви и се развива, а безгрешният стои и се страхува да не сбърка.

Какво беше Ева за Ваклуш?

Възхищаваше се на дързостта на Евината ръка – да посегне към плода на знанието и с това да направи най-големия ход на човешката еволюция. Ваклуш не признава зли сили, които са приписани на този акт на търсене на познание, а вижда в него първия импулс, който тласка човека по пътя на себепознанието и самоизграждането. За него Ева е желанието, без което не може да бъде задвижен Адам – умът в нас.

Познаваше ли страданието Ваклуш?

Той е минал през всички големи затвори на България и през лагера Белене дори... Бил е свидетел на неща, които не могат да се опишат с думи. Излизайки от затвора, той казва нещо много странно – че за него страданието не съществува. Определя това, което ние наричаме страдание, като импулс, който ни развива и обожествява, разрушавайки нещо, за да изгради друго. Като болка, която създава будност, с която да потърсим по-дълбоките пластове на своята божественост.

А за щастието говорехте ли си, толкова жадуваното от нас щастие?

Той често говореше не за щастието, а за радостта. Радостта като усмивка на мъдростта. Може би в усмивката на мъдреца се крие победата над света на илюзиите. Щастието е част от концепцията „да имаш“. То често се свързва с идеята за благоденствие. А пък Ваклуш учеше хората как „да бъдат“ нещо, което не могат да им вземат отвън. Щастието има винаги нужда от някакви външни дози и винаги може да бъде отнето. За Ваклуш важното беше човек да се научи „да бъде“, а не „да има“. Ние сме толкова далеч от това – все искаме да имаме, да имаме, да имаме… Болест на емоциите и болест на ума, някакво фалшиво чувство за сигурност, което е абсолютно измамно. И идеята за щастието се превръща в знаме на тази измамност.

Добре, но когато извървим този път, няма ли да загубим интереса да сме хора? А с това и много други прекрасни неща?  Или прекрасните неща ще ескалират на друго ниво, за което не подозираме в момента?!

В моя филм има реплика, че ние все още не живеем, а съществуваме. Ако започнем да живеем, тези очертания, които има в момента, най-вероятно ще изчезнат… Светът ще се променя. След време със сигурност други неща ще ни вдъхновяват, друго ще е изкуството, друга ще е науката, друг ще е човекът. Такъв разговор може да го водим на Сатурн например…

Има оптимизъм в тази визия… най-малкото защото изключва идеята за унищожение на човечеството.

Наистина, това се опитах и във филма да покажа, защото за мен с посланията си Ваклуш чертае най-оптимистичната тенденция на бъдещето. И не бива да се страхуваме нито от метеорит, нито от самоунищожение, нито от зло. Защото човекът няма да се затрие, докато не осъществи своята еволюция.

И на двете премиерни прожекции в София залата беше пълна. Филмът вече пътува из страната. След това ще поеме по пътища и в чужбина.

Много се радвам, че филмът вдъхновява хората и че има такъв духовен глад. За мен беше мисия да разкажа за този Учител и за неговите идеи. Така светлината се увеличава. Трябва да излезем от изключителната мътилка и мъгла, от ролята си на къртици, които са били учени да се пазят от светлината, защото тя е само за избрани. Всъщност светлината е вътре в нас и трябва да я събудим. Някои ходят в Индия, за да почерпят едно зърно познание, а тук в България имаме Учител, който не едно зърно, цяла нива с духовно познание е засял…

С какво да завършим този иначе безкраен разговор?

Може би с това, че ако се научим да живеем с безкрайността, тогава ще събираме най-ценното – не това, което сме имали, а това, което сме успели да бъдем. Защото само то остава в душата.