За седмица съм в източната част на Франция и нейните провинции Елзас и Лотарингия. Те са христоматийният пример за това какво войните и преразпределенията на територии, области и хора означават. Пръстите на двете ми ръце не са достатъчни, за да преброя колко пъти тук Франция се е „сменяла“ с Германия, а после Германия, след пораженията, принудително е отстъп-
вала тези области обратно на Франция, само за да ги присвои отново след години. И пак. И отново.

Архитектурата на градчета с имена като Рикевир, Колмар, Рибовил, Унавир, Епинал, Лабарош... Сякаш с постоянната смяна на териториалното притежание тук са се прегърнали приказките на Братя Грим с приказките на Шарл Перо! Безчет къщички, като направени от марципан и бишкоти, с цветове на хрупкави macarons. Улици и цели живописни до сълзи квартали, недокоснати от 16. век насам, крепостни кули на по 900 години, калдъръмени пътечки, сякаш от посипани трошици.

Времето е заспало дълбоко, сгушено край комините с гнезда на щъркели. Хитрооки котки зад ъгъла като че ли ей сега ще намъкнат чизми, а от една теменужка скришом надзърта Палечко. Колко Пепеляшки с препъване тичат в полунощ към къщи след бала в двореца на хълма, колко убодени от вещерско вретено принцеси потрепват с клепачи насън? Все така нецелунати. Несъбудени. Като тези градчета и селца. Доброта е това, което на пръсти ме приближава. Оцелялата във войните. Нежността на вековен шепот за неизгубеното, за непредаденото. По каналите се стичат отраженията на облаци и сгради и очакват лебедите, които скоро  белокрило ще се завърнат и с горда осанка ще се поклонят. Знам, с това се оказвам във владенията на датчанина Андерсен. Но... тук вярвам в приказки. В неговите и в своите. Знам, във всяка приказка има и беди, зад тишините в тези места са стаени столетни викове,  дъната на кладенците са почернели от сенки. Дори под благородната патина войните оставят белези, невидими за зеници и фотоапарати.

Ho по водата на каналите времето тихо тананика прaстapите си песни, a  слънчевите лъчи раздиплят спектрални воали. И за миг на света няма нищо по- нелепо от думата войнa! Някъде наблизо се смее дете. Сякаш току-що е открило цялата човешка радост. И ехото отнася смеха му по калдъръмените улички с къщичките от бисквити, заграбвани, плячкосвани, подхвърляни като милостини. Помнещи войни и войни, и войни, и войни. Разбрали са отдавна как искаме покой и копнеем за мир, просто защото търсим затишие и гориво преди следващите си войни. Храним лебедите с трохите си, а после ги убиваме с камъни. И пак. И отново.

И не се научаваме. Между войните си. Кога ли лебедите, смехът, цветята и пролетта ще се научат да НЕ се връщат?

Светлин Иванов-Лаубер е актьор и музикант, посветил живота си на пътешествията и съприкосновението с непознати места и култури, споделящ в есета своите преживявания на стената си във Фейсбук.