Кристина Тужарова e автор на постоянната ни рубрика „История на изкуството“ и води лекции по темата за любители. В навечерието на 140-ата годишнина на Владимир Димитров-Майстора тя издаде илюстрираната от нея детска книга „За майстора на цветовете“.

Кристина, според вас адекватно ли се отбелязва годишнината на Майстора, имайки предвид и изложбата с портрети на транссексуални българки като негови модели?

Тази изложба се появява съвсем навреме, но не мисля, че е свързана с честването на Владимир Димитров-Майстора, което е достойно отбелязано в галерията в Кюстендил с голяма изложба с непоказвани досега картини и в Градската галерия в София с творби на Майстора от войната. Изложбата, за която говорите, насочва вниманието не към Майстора, а в съвсем друга посока.

В съвременното изкуство реакцията на публиката често е важната част от произведението, а този проект насочва погледа точно към нас, неговите зрители. Изкуството не е изолирано явление, или както казва Василий Кандински: „Всяко изкуство е дете на своето време“. В случая – време, в което национализъм и хомофобия са ежедневие в контраст със свят, който се опитва да е толерантен към всяко различие, за да се обедини и да оцелее, поставен пред съвсем нови предизвикателства. Друг е въпросът каква е целта на тази провокация, или по-скоро сензация. Ако концепцията е да бъдат защитени правата на транссексуалните, с начина си на представяне авторът обрича каузата си на неуспех. Вероятно единствената й роля, без това да е цел, е на лакмусова хартия. А Майстора си е Майстор, на него никой не може да му отнеме нито изкуството, нито честта, нито благородството на характера. Освен това той е обичал хубавия смях, мисля, че би се посмял добре на суетнята около тази изложба.

Има различни версии защо го наричат Майстора. Едната е, че той сам се е обръщал с „майсторе“ към хората. Другата е, че състудентите му го наричат така, защото спечелва всичките студентски конкурси. Каква е истината?

В този случай мисля, че и двете твърдения може да са истина. За Майстора се разказват много легендарни истории, или така наречените анекдоти. Верни или не, те устояват на времето, следователно са важни, когато оформяме образа му. Наистина Майстора наричал всеки „майсторе“, но писмата и картичките си подписвал като „Владимир Димитров, рисувач“ или „Рисувачо“, понякога „Он“. Никога не е подписвал картините си, не смятал, че личността на художника е важна. И да, вярно е, че печели конкурси в Рисувалното училище и така може да си позволи да издържа майка си и сестра си и да пътува до различни европейски столици, за да види изкуството на другите „майстори“, или както той казва – „тези чудесии“.

През 1923 г. Владимир Димитров сключва договор с американския меценат д-р Джон О. Крейн. Разкажете повече за тази сделка. Знае ли се съдбата на картините, откупени от Крейн?

През 1922 г. Майстора заминава за Рим. Един българин, който е завършил Харвард заедно с брата на Джон Крейн и работи като американски кореспондент в Рим, запознава Майстора с Крейн. Семейство Крейн е със славянски корени и с традиции в патронажа на изкуство. Подкрепят например чешкия художник Алфонс Муха.

Когато Майстора среща Крейн, американецът е консул в Прага, по-късно, през 30-те, се премества в Италия, а началото на Втората световна война го заварва в Рим. Следите на картините на Майстора се губят между Прага, Рим и Ню Йорк. В началото на 70-те Людмила Живкова започва издирването им. В държавния архив има кореспонденция от 1972 г. по този повод. Там четем, че за голямо съжаление, Крейн няма нищо запазено от Майстора – освен автопортрет на художника, който е предаден на нашето правителство.  Когато Крейн напуска Прага, складира работите там, но според него нищо не е запазено. Той казва, че може би има картини в Рим, които ще се опита да издири. Крейн смята, че е възможно да има и 1–2 картини в Съединените щати и ако ги намери, ще ги изпрати в България. В кореспонденцията пише, че се правят усилия да се издирят картините в Прага. Крейн и Майстора се срещат за последен път през 1930 г. Когато през 1974 г. Джон Крейн посещава България, Майстора вече не е между живите. В интервю за вестник „Пулс“ от същата година Крейн казва, че в Рим е открил няколко картини и скици, които е смятал за загубени и които подарява на нашата държава. Що се отнася до картините, които са в България, имаме късмет, че Майстора е бил нает на синекурна длъжност от държавата след 1930 г. и абсолютно честно е предавал всички картини, освен тези, които е подарявал на съселяните и приятелите си. Например „Портрет на дарителите Андон и Стойна Виячеви“ дълго време е съхраняван в училището в село Шишковци. Днес училището е развалина, портретът е бил откраднат, но по-късно намерен и днес се съхранява в ГХГ – Кюстендил.
Четох все пак, че две негови платна има в Белия дом.

Чувала съм за тези картини от много хора, но моята визита в Белия дом предстои, ако видя картините, обещавам да споделя новината първо с вас.

Бил ли е толстоист Майстора?

Толстоизъм, марксизъм, анархизъм са част от идеите на времето. Майстора по своеобразен начин смесва елементи от трите учения в своя самоделна религия. В по-ранните му години толстоизмът е най-близо до неговата нагласа към света. Един от най-добрите му приятели Никола Венетов е сред основателите на прочутата толстоистка комуна в Ясна поляна (тогава с. Айлан Кайряк) в Странджа. Има версия, че самият Толстой умира на път за българската Ясна поляна. За практическо приложение на толстоизъм при Майстора обаче не може да става дума. Той смята, че съвременните условия и устройството на човешката природа не позволяват строгото съблюдаване на раннохристиянските идеали и „етиката на несъпротивление“ на толстоизма. С идването на Сталин на власт в Русия анархисти и толстоисти са изпратени в Сибир, а толстоизмът постепенно избледнява в общественото съзнание. В края на живота си Майстора е все по-убеден комунист, дори спира да рисува през последните 8 години от живота си, защото не може да влезе в стилистиката на социалистическия реализъм. В крайна сметка той вярва в „съвършеното добро“ в „Христовото царство на земята“, в „Христовия анархизъм“.

Има ли толстоизмът му общо с почти отшелническото му битие и това, че не създава семейство?

Не, толстоистите нямат ограничение за брак. Майстора казва, че е женен за изкуството си, че не може да си позволи да отдели време за семейство. Мисля, че хората от Шишковци са станали неговото семейство.

Доколко е модерен за времето си като художник? Кое го прави толкова специален?

Майстора наистина е много специален, аз не бих отделила личността от изкуството му. Лично за мен неговата сила е в изключителните му умения на рисувач, в съчетание със силна чувствителност към цвета и усет за ритъм. В картините му има ритъм също както в шевица, черга или като в народната музика, която той много обича. Разбира се, това са само инструменти в ръцете на художника, с които умее да изрази неуловимото за сетивата, както той е казвал – „вечната красота“, която виждаме в иконите на зографите от миналото или в мадоните на Рафаел.

Къде можем да видим най-много картини на Майстора?

В галерията на Майстора в Кюстендил. Препоръчвам ви тази чудесно поддържана и подредена галерия. Къщата на майстора в село Шишковци е пример за една от най-хубавите къщи-музеи в страната. Картини на Майстора има в Националната галерия в София, в галериите в Сливен и във Велико Търново, почти всяка галерия в страната има картина на Майстора. Картината „Момиче с ябълки“ например е в Бургас, но куриозно я показват само през зимните месеци. На всички, които се интересуват от Майстора извън клишетата, препоръчвам книгата на Димитър Аврамов – „Майстора и неговото време“, можете да я намерите в библиотеките.

Ако можехте да откупите една от картините на Майстора, за да я гледате всеки ден, коя щеше да е тя?

Това ще бъде труден избор, може би картината с ябълките и крушите. Тук начинът на смесване на цветовете, които по принцип не могат да се смесват, като червено и зелено, е забележителен. Нашето зрение не може да възприема заедно цветове, които са противоположни в цветния спектър – като червеното и зеленото, това е причината, когато ги смесим, да виждаме кафяво. За да ви стане по-ясно – не съществува оранжево-син, червено-зелен или лилаво-жълт цвят. Аз мисля, че Майстора успява да съчетае тези противоположни цветове и така превъзмогва или пък използва недостатъците на нашето цветно зрение.

Откъде идва вашият специален интерес към Майстора?

Допреди 4–5 години не се интересувах от българско изкуство. В същото време смятах, че познавам Майстора, всеки познава Майстора. Едва през последните две години установих, че не знам нищо за него, както и за много други български художници. След като прочетох наличната литература, разгледах архивите в София и Кюстендил, бях в Свищов, Кюстендил и Шишковци, все още имам много въпроси и неясни моменти от биографията му.

Разбират ли децата вашата книга за Майстора?

Майстора е чест гост в ателието „История на изкуството + рисуване за деца“. Там се роди и идеята за книги за деца за български художници. Децата са естествени художници, те се вълнуват още като отворят книгата и видят подредената палитра с готовите за рисуване бои. Мисля, че са истински заинтригувани и от образа на този вдъхновен чудак с неговата неизменна брада и шапка. Обичат историите за това как Майстора си продал брадата и с парите платил вересиите на хората в селото, или ходил от Кюстендил до София пеша, за да изпълни мечтата си да учи в Рисувалното училище. Харесва им това, че е бил щедър, внимателен и мил с всички.

Имате ли любима мисъл на Майстора?

Книгата завършва с този негов цитат: „Едва стигнах до скиците, и животът си отиде. Трябват два живота, за да се дойде до истинското овладяване на занаята...“  А една малка читателка каза по този повод: „Такива хора като Майстора трябва да живеят два живота“.