Пиемонт, втората по големина италианска област след Сицилия, рядко е първо желание, когато кроим планове да посетим Ботуша. Там отиват или хора, които искат да учат инженерни науки в Торино, или фенове на „Ювентус“ – отново в Торино, или просветени фуудита като Нели Ангелова, мениджър комуникации в „Нестле“, заради кулинарните богатства. В главата на такива хора избухва истинска ода на радостта само като си помислят за белия трюфел, за джандуята, ориза арборио, за винените сортове Небиоло, Бароло, Барбареско. Култът към тях се практикува с посещение на семейни изби, фермерски пазари и сагри – фестивали на специфичните продукти.

Нели е пътувала в повечето от 28-те области на Италия, но Пиемонт има специално място в сърцето й и тя периодично се връща там. Последния път отсяда в Алба – малко градче на 65 км от Торино с обичайната забита на централния площад камбанария на катедралата, по която се ориентираш накъде да поемеш, с изобилието от остерии и тратории. Алба, която бихме могли да побългарим на Бяла, е известна като столицата на белия трюфел, дори според легендата е получила името си тъкмо от него. Наричат го „брилянтът на кухнята“, а и цените са му такива – около 5000 евро за килограм. Президентът Труман ще да е бил наистина доволен, когато през 1954 година получил като подарък от жителите на Алба трюфел рекордьор с тегло 540 г. Казват, че било като благодарност за хуманитарната помощ, която дошла от Америка в Италия по плана „Маршал“.

И така, щом човек е в Алба, значи ще яде трюфели. В Пиемонт това е някак задължително, както и пиенето на Небиоло, Бароло и Барбареско – според експерти това са най-аристократичните вина в Италия, като бароло се води по-елитното. Нели определя дегустацията му като „супершамар за сетивата“.

Тя посещава за дегустация на пет вина семейната изба Travaglini във винопроизводителния регион Гатинара. Още с основаването на избата през 50-те години на 20. век за вината се създава уникална асиметрична бутилка. При разливане по чашите издутата й част събира утайките, така че се елиминира нуждата от декантиране на виното. Тъмното стъкло пък не допуска проникването на слънчеви лъчи и гарантира запазването на качеството на великолепната напитка в него. Travaglini са първите, които изнасят Небиоло за САЩ, а оттогава характерните бутилки са комплимент за всяка изискана трапеза. Нели в типичния си експресивен стил разказва за изживяното в Travaglini така: „Казваш Небиоло, кръстиш се и започваш да пиеш“.

По пътя между Гатинара и градчето Арборио в долината на река По се виждат многобройни оризища, където се ражда най-добрият ориз за чудесното кремообразно ризото. Ето как стигаме до типичното ризото alla piemontese, обичайно поднасяно с твърдо сирене, индийско орехче и говежди бульон, с вино Бароло и гъби. Друго, което Нели поръчва с удоволствие в малките семейни ресторантчета, пазещи славата на долче вита, е Витело тонато. Вареното телешко се нарязва на тънки филии и се покрива – малко парадоксално – с късчета риба тон, консервирана с цаца и каперси, като накрая се залива с лека майонеза.

В Пиемонт не са най-големите почитатели на пастата, все пак в миналото тя се е смятала за храна на бедните, но се отсрамват с аньолоти – равиоли с плънка от месо, твърдо сварени яйца и сирене, и Таярин, Tajarin, известни още като Ангелски коси заради дължината си, и направени от яйчено тесто. Таяринът е коронно ястие на провинция Ланге и обикновено се поднася със соса, останал от печенето на месото.  

При колбасите и сирената най-известни са направените в областта на Асти. Пиемонт не е област за прошуто, казва Нели, но не като упрек. Със съпруга й никога, никога не пропускат възможност да обиколят фермерските пазари и да купят салами с трюфел или киснати в бароло – така, вече обратно у дома, могат да изпитат същата приятна „пиемонтска“ емоция. В северната част на областта популярни са дивечовите колбаси. От пиемонтските сирена световна известност има Бра – неслучайно в едноименния град от 1997 г.
се организира конгрес на производители на сирена от цял свят. Оттук е и твърдото Грана падано, както и познатото на ценителите Робиола от Рокаверано. Нели знае наизуст кога в кой град се провежда фермерският пазар. В Асти например е в четвъртък, в Алба е в събота. Огромно удоволствие е да минаваш от сергия на сергия и да дегустираш от десетките сирена и колбаси, които приказливите продавачи с удоволствие ти представят. Дори да не знаеш къде се организира пазарът – а понякога това е опразнен за случая паркинг, винаги можеш да се ориентираш по това накъде вървят възрастните дами с изправени гърбове, теглещи пазарски чанти на колелца.

Ако поръчвате десерт в Пиемонт, едва ли ще е без участието на шоколад в него. И няма как да е иначе. Защото именно тук, а не в Швейцария, майстор Сушар прави първия шоколад със захар. Тук е създаден и почутият лешников шоколад Джандуя. Джандуята освен тъмен шоколад, масло, сметана и захар, трябва да съдържа минимум 30% лешникова паста, и то само от сорта лешници Тонда джентиле деле Ланге, отличаващи се със силния си вкус. Пиемонт е лешниковата област на Италия. В Пиемонт всяка баба прави Джандуя, казва Нели. Тя е до такава степен визитна картичка на областта, че по време на Зимната олимпиада в Торино през 2006 година характерните с формата си на обърната лодка бонбони джандуйоти станаха вкусният символ на събитието. А да казваме ли, че от джандуята до нутелата крачката е съвсем малка. Прави я именно пиемонтският сладкар Пиетро Фереро, който с брат си Джовани разработва след Втората световна война версия на джандуята за намазване върху филия, с която учениците и работниците да си правят сандвичи.

Десертите, както и цялата кухня на Пиемонт, са силно повлияни от Франция. Исторически областта се е люшкала между Франция и Италия, обяснява спецификата Нели. В Пиемонт има един особен аристократизъм, все пак Торино е бил столица на Италия през втората половина на 19. век, оттук тръгва самата идея за обединение на политически разпокъсания Ботуш. Пиемонтци се славят с особен характер, с галантност, изисканост, перфекционизъм, който се отразява и на архитектурата в градовете, и на кухнята, дори на цените – не прекаляват с тях. Те ценят историята си, паркетът в прочутото кафене Fiorio в Торино може и да скърца ужасно, но пък е от основаването на кафенето през 18. век! Хората тук притежават естествена елегантност и ненатрапчивост, помпозността им е чужда, те не тръбят за качествата на трюфелите и вината си (забравихме да споменем и белите вина от Гави), просто знаят, че предлагат най-доброто. Ако искате да ги ядосате, поръчайте си просеко вместо тукашното пенливо вино асти спуманте. И очаквайте да чуете – мадам, не предлагаме просеко.

Посещението на Нели в Пиемонт завършва на брега на езерото Лаго Маджоре, близо до Стреза, малко градче, в което може да опитате крем брюле, но направено от сирена, и да вземете корабче до островите Боромео, носещи името на аристократично семейство, закупило ги през 16. век и превърнало ги в смайващ пример на градинското и интериорното изкуство.

Елена Костюкович, написала великолепната и преиздавана и в Италия книга „Храната – италианското щастие“ (у нас от ИК „Авлига“), твърди, че през есента Пиемонт е най-истински. Тогава се отварят бутилките с младо вино, от земята му се вади новата реколта трюфели, от хълмовете и планините му слизат мъгли – все пак името му идва от лат. Pedemontium или Pedemontis и означава „в подножието на планината“ заради близките Алпи и Апенини. Но за познавачите всеки сезон в Пиемонт е добър. Тук, край град Бра, се намира прочутият Университет на вкуса на движението „Слоу фууд“, борещо се за „бавна“ кулинария, основана на местни продукти. В Бра впрочем е роден Карло Петрини, основателят на „Слоу фууд“, което се превърна в световен феномен. А в пиемонтския град Алесандрия е роден друг велик италианец – Умберто Еко. В името на розата, виното и лешниците – едно пътешествие до Пиемонт може само да обогати вкуса и душата ни.