Този път мексиканският режисьор Гийермо дел Торо сякаш е решил да обърне гръб на любимите си чудовища и да се занимае само с човеците, но това е само на пръв поглед. В новия си филм „Улицата на кошмарите” той е слял двете в едно  и ни разказва историята на човек-чудовище или по-скоро – историята на човек, който се превръща в чудовище.

Действието се развива в края на 30-те години на миналия век, когато Голямата депресия все още върлува из Америка (пък и из Европа). Стан (Брадли Купър) е амбициозен и готов на всичко млад мъж, който, докато работи в един цирк, усвоява занаята (и най-вече простите психологически трикове) на панаиржийските менталисти и решава да превърне това в свой собствен бизнес – само че не сред дрипльовците на селските панаири, а сред по-отбраната и платежоспособна аудитория.

Цинизмът на измамата и алчността постепенно го завладяват отвътре, а след срещата си с още по-безскрупулната психотерапевтка Лилит (Кейт Бланшет), искрата на човешкото в него окончателно угасва. Процесът на тоталната морална деградация на едно човешко същество, грозна и страшна нравствена катастрофа, ужас отвъд ужаса – именно защото е с човешко лице.

На думи звучи добре. Филмът е създаден по едноименния роман на Уилям Линдзи Грешамот 1946 г. (издаден наскоро и у нас от ИК „Сиела”), екранизиран вече, при това само една година след излизането си. Във филма от 1947 г. актьорът Тайрън Пауър прави най-запомнящата роля в кариерата си или поне така твърдят филмовите критици, които са го гледали.

Лично аз през цялото време си мислех за шокиращия „Изроди” на Тод Браунинг от 1932 г., в който действието се развива в един цирк, участват истински хора, родени с увреждания от най-различно естество и в който също така се противопоставя вътрешната уродливост на външната, невинната. Гийермо дел Торо не е заложил на подобен натурализъм обаче.

За мен „Лабиринтът на фавна” и „Формата на водата” на Дел Торо са велики филмови приказки кошмари, в които прелестното и ужасяващото се впиват едно в друго в най-неочаквани моменти, точно както е в страшните сънища. Вторият е истински шедьовър, отново да кажа – за мен. Много харесвам и възхитително-смразяващата готик атмосфера  в „Пурпурният връх”. Постмодерното смесване на попкултурни архетипи и мотиви, нови технологии, и може би все още клокочещият в недрата на мексиканската култура вкус към фантастичното и мистичното, характерен за древното изкуство на ацтеките – всичко това живее в огромното щастливо тяло на този приказен великан Дел Торо и обитава и света на неговите филмови приказки. Е, няма да откриете нищо от това в „Улицата на кошмарите”.

Разбира се, всеки творец има правото и свободата да променя посоката си, стила си, както и когато намери за добре. Гийермо дел Торо, влюбеният в чудовищата (сам го казва), също има право да опита нещо различно. Но и ние – в случая аз – имам право да не почувствам онази хлад в кръвта си.

Да си призная още на 30-ата минута знаех, че накрая героят на Брадли Купър ще каже това, което казва и ще се превърне в това, в което се превърна. А това е непростимо за режисьор като Дел Торо. На него не му пука за финалите, той е майстор на самия разказ, на художественото въздействие, но най-вече – на образа. Във всички негови филми – поне от тези, които съм гледала – има образи, сцени или отделни композиции, които са се врязали завинаги в съзнанието ми. Във всички, без „Улицата на кошмарите”.

От този филм запомних Брадли Купър и Кейт Бланшет в най-баналните им роли – такива, каквито сякаш сме ги виждали вече сто пъти, особено Бланшет, фатална жена с фатална прическа. Същото важи и за безплътната Руни Мара, която обаче все пак остава своите следи във филма – като едва доловим спомен за парфюм, но я усещаш.

Филмът е добър, естествено – като сценография, костюми, операторска работа. Между другото, именно в тези категории е номиниран и за наградите БАФТА, а вероятно ще получи и подобни номинации за Оскар. Само че, когато говорим за филм на Дел Торо, няма как „добър” да е достатъчно. Особено след по-горе изброените му заглавия. Липсва му блясъка на острието, липсва му хъс, тяга, добър ритъм и дори... оригиналност. При това не толкова оригиналност в сюжета, а в образа, във визуалната концепция.

Ще запомня с добро две неща – брилянтната Тони Колет в ролята на жената от цирка, която първа усеща личната харизма на Стан и му дава идея да се възползва от нея и абсолютно гийермоделторовската сцена с инсценировката пред богатия нещастен грешник, платил на Стан хиляди, за да види отново починалата си съпруга. Нощта, бутафорията, кръвта, наистина призрачното лице на Руни Мара, чудовищната безсърдечност на обезумелия „факир” Стан... Това беше добро! Това беше наистина Дел Торо, а при него „наистина” означава да го усетиш в кръвта си.