Романтиката на старите, изоставени къщи с високи тавани, около които свири вятърът и в които те обгръща сковаващ студ, но на теб не ти пука особено, защото вътре разполагаш с хубава, огромна камина, в която гори цял един ей такъв дънер и старомодна вана на крачета в близост до нея, петгнезден свещник, поставен директно на пода, с ароматни восъчни сталактити, замръзнали, докато свещите се топят и се стичат надолу, а на най-много метър разстояние те чака голямо легло, отрупано с пухени завивки и мечи кожи...

А сега си представете зловещата версия на току-що описаната картинка, уютна до безобразие. Не е трудно, но ако не ви се занимава да си представяте, гледайте „Пурпурният връх“ на Гийермо дел Торо. Скоро не сме гледали филм с толкова добре направен страховит замък. Обикновено филмите на Тим Бъртън разполагат с чудесни плашещи замъци, но Бъртън винаги вкарва някаква иронична вметка в ужаса и не ни позволява да потънем докрай в него. Замъкът в „Пурпурният връх“ на Гийермо дел Торо обаче  е забележителен. Освен че старите му замъчни кости сякаш непрекъснато скърцат и скимтят, а на тавана му зее дупка от която вътре се сипят я есенни листа, я снежни парцали, зависи какво се сипе навън, той прилича на студенокръвна утроба, която не те приласкава, а те отхвърля, отблъсква. Хем е замък, хем е скелет на замък, оглозган от времето и от ветровете, а най-жестокото е, че е построен върху находище на кръвавочервена глина, която през зимата се просмуква през снега и целият замък сякаш лежи върху гигантска локва кръв... Ами впечатлих се, да.

Ако искате да се настроите на вълната на този филм, можете да си пуснете „Дракула“ на Франсис Форд Копола, или да прочетете „Гарванът“ на Едгар Алън По ("Лек, копринен шум донесе тежка пурпурна завеса/ Вля се, впи се в мене ужас, непочувстван досега...", превод Теменуга Маринова), „Брулени Хълмове“ на Емили Бронте, „Франкенщайн“ на Мери Шели или нещо друго мрачно, романтично, готическо, в което историите на неспокойни души от  отвъдното се преплитат с тези на неспокойни души от отсамното и всичко е покрито с паяжините на стари грехове, престъпления, любови, изкупления...

Едит (в ролята е Миа Вашиковска, която поразително прилича на младата Гуинет Полтроу) е млада жена, която е надарена с богато писателско въображение, силна интуиция и таланта да вижда духове на хора, загинали от насилствена смърт. Между другото, това са най-ужасните и най-зле направените духове, които съм виждала през последните години, особено онзи червеният е потресаващо бутафорен. Едит се омъжва и мъжът й я отвежда  във фамилния си замък, където тя на воля ще се среща с призраци и привидения и всъщност по-голямата част от филма са кадри, в които Вашиковска обикаля с разпуснати, вълнисти коси и наистина великолепни рокли за сън (като ги видите ще разберете защо не мога да ги нарека нощници), със свещник в ръка из замъка, а отвсякъде нещо скимти, свисти, хлипа и прочие. И изведнъж се появява досадното бутафорно привидение и разваля всичко. А всъщност то трябва да е кулминацията.

Филмът е превъзходен в детайлите – една изкусно подбрана предметна реалност (изящни порцеланови чаши за чай със стрихнин, великолепни ками, ножове и очарователни, големи сатъри, с които да посечеш нечия глава и т.н.) Джесика Частейн в ролята на демоничната и развратна етърва на Едит (нали сестрата на мъжа ти ти се пада етърва?) най-после лично мен ме спечели за каузата си „Аз наистина съм добра актриса!“ и мога да кажа, че злото така й отива, че ти се иска да я намушкаш с пиличката си за нокти, единственото „оръжие“ в чантата ти.

Майсторски изградена атмосфера, пълнокръвна, наситена, разработена в детайли, лоши специални ефекти, добри актьори и бъбрив, тавтологичен и доста износен от употреба сюжет – това е моята лична равносметка по повод „Пурпурният връх“.