Казват, че родените в последния ден на годината са специална порода и отмерват живота си в ритъм, непознат за другите. Такава е 23-годишната актриса Радина Боршош, позната от филмите „Маймуна“ и „Раят на Данте“, сериала „Ягодова луна“, както и от нашумялата постановка в Народния театър „Лисичета“.

Радина сега се е впуснала в приключение, наподобяващо атракционите за най-смелите в „Дисниленд“. Приключението се нарича да срещнеш Робърт Уилсън. Театралният режисьор, който в последните години работи активно с Уилям Дефо, Изабел Юпер, Михаил Баришников и Марина Абрамович, е известен с нестандартната си гледна точка и изумителните сценични решения. „Светлината – пише вестник „Ню Йорк таймс“ по повод премиерата на спектакъла „Старата дама“ с Михаил Баришников и Уилям Дефо – е третият главен герой в спектакъла, който изправи публиката в Ню Йорк на крака за цели 20 минути.“

80-годишният режисьор, който вече шест декади поддържа моста между реалността и въображението, подкрепя млади таланти в създадената от него творческа фабрика „Воденицата“ в околностите на Ню Йорк, а когато графикът му позволява, приема и покани от чуждестранни театри за съвместна работа. Такъв е и случаят с най-очакваната театрална премиера на сезона – спектакъла „Бурята“ по Уилям Шекспир в Народния театър. Интересът към гастрола на Робърт Уилсън е огромен, а ние успяхме да открехнем вратата към репетиционната с Радина Боршош.

Радина, как стигна до срещата с един от най-интересните съвременни артисти?

Екипът на този гениален режисьор подготвя проекта в Народния театър от две години. Минахме през тежки кастинги, първоначално беше селектирана по-голяма група, последва втора селекция и до пристигането му през юни все още не знаехме – избрани ли сме и кои са нашите роли. Пристигането на Робърт Уилсън в България е безспорното театрално събитие на годината, а вярвам, че „Бурята“ ще е и спектакълът на 2022 година като зрителски интерес.

Как резонира в теб срещата с титан от ранга на Робърт Уилсън?

Преди лично да се срещна и работя с него, доста четох за работата му с актьорите, за постановките, за творческия му път. Често коментират, че когато човек си купува билет за негово представление, взима билет за неизвестното и изненадващото. Актьори споделят, че да работиш с Боб Уилсън е все едно да сънуваш прекрасен сън. Седмици наред след това не може да се събудиш и да се върнеш в реалността. И вече от мое име също мога да потвърдя това след първия етап от репетициите на „Бурята“. Всеки ден научавах нещо ново, изпитвах себе си до ръба на физическите си сили.

Беше ли изненадан от нещо в работата си с българските актьори?

Той не слага актьорите си в клише, не ги огъва до формата, която иска да заемат. Вижда ни, преценява ни – физика, глас, музикални умения, танц, артистичен талант, и по всеки от нас мисли образите.  Каза ни – аз ви давам рамката, но вие свободно може да се разполагате в нея. Често пишат, че за Робърт Уилсън най-важната част на спектакъла е последната секунда. И винаги започва оттам, но този път с „Бурята“ започна с началото, той вижда в главата си целия спектакъл – картина по картина. А светлината е основата, върху която строи действието. Светлината е отделен сюжет във всеки негов проект, в „Бурята“ също.

Как протичаха репетициите с този рицар на светлината?

Първият етап на репетициите през юни беше като уъркшоп с екипа му. Изтощителен всекидневен режим и безкомпромисен професионализъм, няма закъснения, почивките са лукс. Невероятна личност е Боб Уилсън и възможността да съм част от този проект е повече от сбъдната мечта за мен.

Промени ли се нещо в собствения ти артистичен свят след срещата с Уилсън?

Определено видях нова посока. Колко е важна тишината, защото тишината може да говори, на моменти тишината крещи и това се оказва много по-въздействащо от всяка реч или емоционален диалог на героите. Робърт Уилсън казва, че понякога, когато сме напълно неподвижни, всъщност сме в много по-истинско движение, отколкото всяко друго действие или активност на сцената. За него важното в театъра е не да правим заключения и изявления, не ние да определяме нещо, а най-важното е да попитаме какво е то.

Какво си „открадна“ от Робърт Уилсън?

Още при първата ни среща разговаря дълго с нас. Говори мотивиращо, емоционално за театъра и за себе си и своя път на сцената. И едно нещо, което ще помня винаги – разказа ни, че когато гледа представления, стои на първи балкон и често остава с усещането, че актьорите играят за 3-ти и 4-ти ред на партера – „на първи балкон нищо не достига до мен“. Тогава поиска от нас да владеем цялото пространство, до последния човек в салона. Каза ни – винаги помнете, че на втори балкон една дребна възрастна жена си е взела билет и е дошла да ви гледа. Играйте и за нея!

Каква е твоята роля?

„Бурята“ се счита за последната и може би най-вълшебната пиеса на Шекспир. Историята преплита семейни отношения, магия, сън, любов, омраза, отмъщение, прошка. Това е такава драматургия, която е отвъд време и пространство, няма исторически и географски факти, има търсене и намиране на истини, които са вечни. Кога омразата се превръща в любов, и обратно – любовта в омраза? Представете си всичко това, разказано от Робърт Уилсън – ще е като да сънуваш с отворени очи или да скочиш като Алиса в заешката дупка.

Моята роля е на Миранда, тя е дъщеря на Просперо и е единственият женски образ, който се появява на сцената. Както знаем, женските образи в пиесите на Шекспир не са особено много – но Жулиета, Лейди Макбет, Офелия, Миранда са емблематични героини за творчеството му. Миранда представлява чистотата. Тя е невинна, неопитна. Една душа, отгледана в изолация, която приема всеки нов човек и събитие с искреност и любопитство. Така среща и любовта. И тръгва към нея с цялото сърце и без задна мисъл. Миранда е като глътка чиста вода.

От няколко години си в трупата на Народния театър. По-силен ли е вятърът нависоко?

Всъщност всичко започна преди 4 години с постановката „Лисичета“. Бях втори курс студентка в НАТФИЗ и ролята ми на младата Александра сред този звезден актьорски състав беше първата ми голяма крачка на сцената. Всяка театрална трупа е едно семейство и мисля, че аз открих своето.

Много ми харесват едни думи на Мариус Куркински, който призова хората на изкуството „дa нe ce oбяcнявaт, дa нe ce oплaквaт публичнo. Зaщoтo aкo имa нeщo, кoeтo трябвa дa ce cвърши и изпълни в прoфecиятa или изкуcтвoтo, нямa кoй дa тe cпрe дa гo нaпрaвиш“. Така и аз усещам ситуацията. Пораснах, вече влизам с една нова зрялост в професията. Сещам се за думите на Мастера, че това е маратон и за да го издържиш докрай, е нужно да разпределиш силите си, да щадиш себе си в определени ситуации и да не се отказваш.