Tя е срещуположният на обувките полюс по вертикалната ос на нашата земно-небесна същност, в която краката стъпват по калните пътища, а главата се рее из облаците. Разбира се, това е доведен до крайност образ – краката могат да стъпват и по злачни треви, меки килими, хладни мрамори, мокри от есенния дъжд тротоари, а главата далеч невинаги стига до облаците.

Така или иначе шапката, защото за нея става дума, сякаш е противотежестта на обувките. Но като че ли не е фетишизирана колкото тях. Не е ли всъщност? И ако не е, коя ли е причината? Дали това, че от шапката трудно би се пило шампанско? Или това, че краката са по-секси от главата? Така или иначе шапката притежава едно безценно свойство – да бъде отвята, да бъде изгубена, което една небезизвестна приказка се опитва да припише и на обувките. Всъщност играта между двете – шапката и обувките, е изключително интересна, но за нея ще стане дума по-нататък.   

Да, през различните времена привързаността ни към този удивителен аксесоар, е различна. Коприненият или кашмирен шал се опитва понякога да измести шапката, а после, сякаш уморен от очакванията, с които е бил натоварен, се предава и ляга обратно върху раменете. Винаги е имало и ще има някакъв магнетизъм в това мигновено преобразяване и скулптиране на главата, което се постига с шапката. Безкрайна игра, понякога сериозна, много сериозна, понякога забавна и лека, безкрайно влизане и излизане от роля, спомени за минали роли, прастари и договорени взаимоотношения – всичко това е кодирано в слагането или свалянето на една шапка, в докосването й или в лекото й повдигане от мъжка ръка, в това, че остава върху главата на жената дори в храма.   

Помните ли Химе? Химе с голямата шапка. Майка й, преди да отлети завинаги, поставя ковчеже със скъпоценности на главата на красивата си дъщеря и й нахлупва огромна шапка, стигаща почти до брадичката. Тази шапка я пази, пази и ковчежето под нея, и я крие дотогава, докогато трябва. Какъв по-добър образ за смисъла на шапката. На илюстрациите в книгата с японски приказки Химе с голямата шапка беше като изящно растение, сънуващо, че е красиво момиче. Каква по-добра причина да се влюбиш в шапките.  
Преди време се подготвях за интервю с Лора Хак, асистентката на Слим Ааронс, който по неговите собствени думи снима „атрактивни хора, които правят атрактивни неща на атрактивни места“, и се бях заровила из неговите иконични фотографии. Сред тях беше и тази на няколко елегантни жени край басейна, едната с бял бански костюм и с жълта плувна шапка с апликирани цветя, извърнала полуусмихнатото си лице към камерата. Изумих се, когато малко по-късно излязох за почивка във вестибюла на красивата стара къща, в която се намираше редакцията, и видях почти същата шапка, донесена за фотосесия, само че черна и не за плуване, а за градски шик, декорирана цялата с цветя и с лента за под брадичката. Естествено, веднага си я сложих. Още помня удоволствието от отражението си с тази шапка на Miu Miu в голямото огледало на Kartell с червена плексигласова рамка. Колко времена, колко свенливост и предизвикателност, прикритост и откритост, чувственост и чистота изразяваше това творение в черно и колко многопланово четеше природата ни на цветя, запазила се в човешката ни същност.    

Неслучайно една от обсесиите на Салвадор Дали са шапките. Далианската му лудост слага върху главата му шапка във формата на хляб Pa de Crostons, шапка във формата на рог на носорог, трудни за дефиниране шапки като скулптурни колажи. Сюрреалистичните интерпретации на обектите създават нови смисли и значения около този аксесоар и способността му да преобръща стойности. Плод на тази обсесия е и един от знаковите продукти в историята на модата – прочутата Shoe Hat (шапка-обувка), резултат от смесването на гениалната енергия на Дали с топнатия в сюрреализма изящен couture на Елза Скиапарели. Всъщност идеята да завъртиш оста и да поставиш обувката на главата, е прастара. В един японски коан учителят Нансен заварил монасите от източната и западната заяла да се карат за котка. „Който каже добра дума, ще спаси котката.“ Не се случило и котката била разсечена. Вечерта учителят разказал на Джошу какво станало, а той събул сандалите си, сложил ги върху главата си и си тръгнал. „Джошу щеше да спаси котката“, произнесъл учителят. Абсурдисткият жест сякаш заявява отказ от упорството и желание да стъпваш леко по облаците, неподвластен на ситуации и статукво.

През 1933-та Гала фотографира Дали с една от нейните обувки върху главата му, а друга – върху рамото му. Оттук идва вдъхновението и през 1937-а Дали и Скиапарели създават черната филцова шапка във формата на обувка с висок ток. Премиерата й е в октомврийския брой на L’Officiel de la Mode et de la Couture. През 1938-а Andre Maillet фотографира Гала с тази шапка, черна рокля и прочутото сако с избродирани червени устни, дизайн също на Скиапарели. Светът, който май винаги подсъзнателно е мечтал да се изхлузи от обувките си, има своята модна икона.

По същото време Ернст Любич създава „Ниночка“, сатиричната комедия, в която Грета Гарбо играе специална съветска пратеничка в Париж, пристигнала да организира разпродажбата на руските имперски бижута. „Как може да оцелее цивилизация, която позволява на жените да слагат такова нещо на главите си. Няма да е задълго, другари“, произнася профетическата си реплика героинята й пред витрината на един couture boutique. Не след дълго Ниночка-Гарбо, омагьосана от изкусителното очарование на Париж и на граф Леон, увенчава митичното си лице именно с екстравагантния модел, предизвикал по-рано възмущението й. Шапката символизира вътрешната борба на героинята. Иронията е блестяща, Гарбо също, дори със странната скулптура на главата си. По ирония на съдбата Гарбо е открита за киното по времето, когато е работела в един магазин, в отдела за… шапки.

Шапките трайно са натоварени в съзнанието ни с опцията да ни променят и защитават. Показателно е, че търсим утеха в тях и в нашите лоши дни – когато косите са смачкани и безформени, когато очите са уморени, заедно с товара на всичките възможни причини за това. Едва ли има друг аксесоар, който толкова да променя погледа, колкото играта с периферията на една шапка.

Попитах тези дни странствалия по света и от доста време установил се в Бразилия художник Бисер Най защо рисува толкова често със странни шапки своите странстващи през символи и времена образи, а той ми отговори: „За колоритно обогатяване и затваряне на горната част на фигурата. Шапката дава живот на главата, така както обувките и чорапите – на краката. Когато им е топло, кръвообращението е нормално и тялото е живо. Ако шапката е многоцветна, чорапите също. Така решавам цветово вертикалната композиция и внасям елемент на дързост и смелост.“ Можем да четем отговора метафорично и отнасяйки го към шапките и живота.

Друг приятел, като разбра, че пиша за шапката, ми прати снимка с борсалино панама и следното: „Падна под релсите на влака, още я оплаквам, беше ми приятел години наред“. Ето за това особено свойство на шапката стана дума в началото на текста – че тя може да бъде отвята и да ни накара да се затичаме след нея, все още в плен на илюзията, че нещата, които си отиват, може да бъдат догонени. Мъдри уроци дава шапката.