Йес, Уес! Гигантска колода карти, пардон кадри – разбъркани, готови за игра. Филмът „Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг сън“ на Уес Андерсън е великолепна визуална енигма – абсурдна, сюрреалистична, ексцентрична, забавна, анархистична, безразсъдна и алогична до степен на пълно съвършенство!

Спомням си последния път, когато се блещих (простете израза, моля, просто е точен) по същия начин пред филм. Беше „Куфарите на Тълс Лупър“ (2003) на британеца Питър Грийнъуей. Виждате ли, всички тези клишета като кюфтета – за „смислените творби“ и „смислените хора“ и така нататък – толкова вече досадяват на човека и толкова често са толкова лишени от съдържание, за талант да не говорим, че не знам да има по-безсмислена дума от „смисъл“. Дори си мисля, че ако спрем да експлоатираме и измъчваме така безсърдечно някои думи, може и да спасим планетата. Та значи исках да кажа, че на фона на тлъстите клишета, които ни заливат отвсякъде, филмът на маниакалния Уес Андерсън (изключителната комедия "Гранд хотел Будапеща", "Кланът Тененбаум", "В царството на пълнолунието") е глътка наситен с кислород въздух в барокамера. Лудост чиста като сълза! Халюцинация. Голямо подхлъзване на невинния и наивен зрител, упоен от малки, големи и още по-големи клишета. Йес, Уес!

Отидох на прожекцията с кой знае откъде добитата представа – четено-недочетено, чуто-недоразбрано – че филмът разказва историята на култовото 96-годишно издание The New Yorker. Нищо подобно. Най-напред филмът не разказва никаква история, той е фантасмагория – много повече визуална, отколкото наративна – по мотиви от знаменитите карикатури на The New Yorker. Сам по себе си е брилянтен шарж на духа на изданието („шарж на духа на издание“, ето какви неща започва да плещи човек след като е гледал филм на Уес Андерсън).

В шантавия „Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг сън“ всъщност има всичко – убийства, прелъстявания, любов, секс, отвличания, екшън, абсурдно-комични ситуации, обаче в пропорции и концентрации, които могат да отровят дори слон. Ще видите няколко истории – от един несъществуващ, измислен бюлетин на един несъществуващ, измислен канзаски вестник (но зад който е ясно като бял ден, че стои легендата The New Yorker). Истории, съшити с фантастични конци, а някои направо разпадащи се. Главните роли се изпълняват от истински звезди - Бил Мъри, Тилда Суинтън, Бенисио дел Торо, Матю Алмарик, Ейдриън Броуди, Франсис Макдорманд, Леа Сейду, Тимъти Шаламе… Истории с абсолютно загадъчни сюжети, но визуално омагьосващи със знаменитите уесандерсъновски интериори, цветови композиции много а ла Жак Деми (френски режисьор, автор на филмите „Шербургските чадъри“ и „Госпожиците от Рошфор“ с Катрин Деньов), преплетени с изцяло черно-бели късове първокласно кино, а за разкош изведнъж всичко преминава в анимация, комикс, шарж. И невероятна игра с оптиката! И такава страст към великата игра, наречена кино. Смахната работа, да си знаете. Добре дошли в лунапарка на Уес Андерсън!

Този филм не е точно филм. Той е вибрация, настроение, нещо във въздуха, поезия, песен, образ, гег, филмово есе, картина. На моменти ти доскучава - като стар вестник със стари заглавия и тъкмо да го захвърлиш, отнякъде му поникват криле и те понася в небето като приказен орел. Колода карти, пардон кадри, опръскани с кръв и мастило – две субстанции напълно взаимозаменяеми, между другото, поне според Уес. О, безумно творение, колко се радвам, че си дошло на белия свят (и екран)!

И ще цитирам – по памет - храбрият готвач от финала на филма. „Това е една плесенясала, мазна, лютива, солена, не съвсем приятна, че и смъртоносно отровна смес, но все пак е нов вкус. Нов вкус! Това не е никак малко!“