Това лято актьорът навърши 40 години и празнува с репетиции на нова роля – Борис в „Тютюн“, драматизация на Юри Дачев по забележителния роман на Димитър Димов. Докато тази постановка излезе на сцена обаче, можете да гледате Калин в  Националната опера в страхотния мюзикъл „Баща ми бояджията“ под режисурата на акад. Пламен Карталов по едноименния филм от 1974 г. на режисьора Стефан Димитров и композитора Петър Ступел. Спомняте ли си историята за изпълнения с оптимизъм г-н Андреев (във филма ролята се изпълнява от Коста Цонев), който остава без работа в навечерието на Нова година и, за да нахрани петте си деца, е принуден да търси изход от ситуацията? А спомняте ли си незабравимите песни: „Измръзнаха ми ушите. Делници, делници, понеделници…“, „Ний сме попови лъжички“?

Калине, фен ли си на мюзикълите?

О, да. Дори може би съм повече фен на мюзикъла в театъра, отколкото на киномюзикъла. Имал съм късмета да гледам някои от най-добрите мюзикъли на някои от най-добрите сцени – тези в Лондон и Ню Йорк. Гледал съм на живо „Чикаго“, „Клетниците“, „Цар Лъв“, няколко пъти съм гледал „Фантомът от операта“. Един от последните беше „Тина“ за живота на Тина Търнър. В тези страни това си е индустрия. Направени са с такива средства и размах, че да бъдат впечатляващи, да идват хора. Тези артисти от малки се обучават да пеят, да танцуват и в същото време да играят, да са актьори. Хубаво е, че и у нас напоследък се правят доста опити да се съживи мюзикълът, поставят се спектакли и в крайна сметка се оказа, че и ние имаме актьори, които могат да съчетават пеене, танци и актьорство. Е, определено не са колкото в Лондон и Ню Йорк, но все пак ги имаме.

В шоуто „Като две капки вода“ видяхме, че можеш да пееш. Каква е спецификата на това да играеш в мюзикъл?

Изразното средство в мюзикъла все пак е самото пеене и то по никакъв начин не би трябвало да отстъпва на актьорската игра. Трябва да са абсолютно равностойни. Някой беше казал, че в мюзикъла, като свършат думите, започва пеенето. Тоест ти трябва да играеш, пеейки. „Клетниците“ е изцяло на този принцип – там почти няма диалог. Според мен обаче емоцията в мюзикъла е още по-силна, защото музиката е изкуството, което ни въздейства най-директно. Тези мюзикъли, което споменах, са много интересно измислени сценографски, изключително впечатляващи във всеки един аспект. Хората влагат милиони в един проект, защото искат да създадат нещо, което да има дълъг живот и да им носи пари. Гледат на това като на инвестиция. Затова и репетират около година и всичко е направено така, че когато зрителят влезе в залата и гледа спектакъла, всяко зъбчато колело на огромната машина, която стои зад всичко това, да работи, и то с лекота. Никой не си плаща, за да гледа колко на някого му е трудно. Да знаеш, че когато нещо на сцената се случва с голяма лекота, там са вложени големи усилия. От опит го знам.

Вие колко време репетирахте?

По нашите географски ширини репетираме по друг начин. Тук работим в доста по-кратки срокове. В случая с „Баща ми бояджията“ започнахме още миналата година в края на октомври, но с всички тези спирания трябваше да репетираме на парче – първо с една група деца, после – с друга група. Или изобщо не репетирахме. Но въпреки всичко направихме представлението. Когато бях още млад актьор, имаше задължително 10 генерални репетиции, които трябваше да се направят преди официалната премиера, от които поне 5 да са си като представления, за да може всичко да се отработи. Сега не е точно така. За много представления костюмите се правят в последния момент, тогава идват и декорите… Тук е така в почти всяка област, като се започне от управлението. Ето сега в центъра на София правят  ремонт, който ще продължи 6 месеца! 6 месеца!

Сюжетът на „Баща ми бояджията“ е много актуален –  един баща в криза се опитва да нахрани децата си. Героят ти е голям оптимист, а ти такъв ли си?

Аз по принцип съм ама много голям оптимист и дори когато виждам, че нещата не вървят на добре, винаги си казвам: всичко ще се оправи!

Мислил ли си какъв би бил мюзикълът „Баща ми, актьорът“?

(Смях.) Няма да се различава от този. Все пак моят герой е учител, който работи и в театъра, преди да стане бояджия по принуда. Сега около пандемията актьорите бяха оставени без работа и без помощ от държавата. Да, в много страни имаше много суров локдаун, но там всички получиха подкрепа. При нас нямаше пълен локдаун, защото държавата не иска да плаща.

С какво ще запомниш тази година на пандемия?

Във всеки случай няма да я запомня с това как държавата изпълнява ангажиментите към поданиците си. Държавата нехаеше за това какво се случва с хората, които години  наред са си плащали данъците. Особено за хората със свободни професии, свободните артисти. Значи, ако си взел хонорар 1000 лв., имаш право на държавно подпомагане, ако си взел 1100 – нямаш. Ако си работил много, си най-онеправдан. И няма значение, че заради по-високите си доходи години наред си плащал по-високи данъци. Доста беше разочароващо това. Абсурдно е реакцията да е: ами да си пестил! Получили сме огромни суми от Европейския съюз. Къде са те, за какво са отишли? Защо тогава да живеем тук?!

А ти самият как се справи?

Аз отдавна съм разбрал, че не можеш да бъдеш само актьор, трябва и други неща. Занимавам се с озвучаване. Работя с гласа си.

Спомняш ли си какво изпя на изпита си в НАТФИЗ?

Народни песни пях.

Каква е твоята музика, какво слушаш?

Преди слушах само клубна, електронна. Сега много слушам джаз, а също и класическа музика, към която преди не изпитвах никакъв интерес.

Правиш ли си равносметки?

Не. Било каквото било. Най-важното за мен е да живея така, че да не вредя на себе си и на другите. А иначе всеки се опитва да живее колкото се може по-добре и в това няма нищо лошо. Ето едно прекрасно представление – „Нова земя“ в Народния театър (по едноименния роман на Иван Вазов – б.р.), отново суперактуално. Нищо не се е променило за 120 години. Всички говорим за славния български народ, но къде е той?

Времето предразполага към търсене на удоволствия.

Навсякъде е така. Хората искат всичко и веднага. Такива сме – консуматори.

Чувстваше ли се добре на снимачна площадка на сериала „Братя“?

Да, много приятен и интересен опит бе този сериал за мен и смятам, че му се отдадох. Аз страшно обичам да гледам сериали, като понякога се случва да изгледам всички епизоди на екс, наведнъж. Един от най-добрите за мен е „Методът Камински“ с Алън Аркин и Майкъл Дъглас – страхотно забавен и толкова дълбок! Трябва да се опитваме да правим сериали на световно ниво, защото сега зрителят има огромни възможности за избор. Не може да си „бичим“ едно и също и да искаме с едно нещо да хванем цялата аудитория – от 12 до 88 години, ако може. Трябва да има и тийнейджърски, и такива, насочени към хора на средна възраст… Същото важи и за филмите. Трябва да има разнообразие. Както казва Шилер: „В разнообразието е смисълът на удоволствието“.