Казват, че двама души не може да видят едно и също нещо по един и същ начин. В това се уверихме след срещата с Владимир Карамазов, когото поканихме в ролята на куратор на най-добрите попадения в областта на фотографията за любители.

Талантливият актьор набира все по-голяма популярност с профила си в Инстаграм – vkaramazovphotos. Наскоро се похвали в социалните мрежи, че италианският Vogue е публикувал две негови снимки.

"Хубаво е Vogue да ти публикуват кадър! Че и два!", написа Карамазов,  споделяйки с всички въпросните кадри.

Той съвсем съзнателно е разграничил двете си най-големи страсти – театъра и киното, и фотографията, въпреки че намира много пресечни точки между тях, най-вече в необятната територия на въображението си. А то е основната причина Владо да вижда неща, истории и хора, които другите не забелязват. По това много си прилича с Александра, накратко Айя, и Деси, които избра за този съвместен проект, условно наречен от нас „Красотата е в очите на гледащия“.

Срещаме се в едно от артистичните пространства на София – креативния хъб „Мисия 23“, защото вярваме, че Владо има мисия и във фотографията. Дългата артистична пауза, причинена от пандемията от коронавирус, е причината да разполага най-сетне със свободно време, за да разучи тънкостите на фотошопа, както и да кандидатства в конкурсите на фотографските платформи, които го интересуват. Закъснява за срещата няколко минути, което ни дава възможност да се запознаем с Айя, пристигнала специално от Пловдив. Тя е само на 22, а количеството идеи в главата й доказва, че прочутата Дейвид-Бекъмова фраза Impossible is nothing не е само рекламен слоган. С Деси пък разменяме имейли онлайн, защото е в Пирдоп за кратко. Иначе живее в Австрия.

Владо забелязва Айя по време на фотографска експедиция в Норвегия – защото е различна, преследва идеята си и прави качествено съдържание. Деси пък следи редовно чрез постовете й в социалните мрежи заради характерното й артистично присъствие и цветова гама.  

Вярваме във вкуса на Владо, защото профилите и на Айя, и на Десислава показват, че с кадрите си и двете те карат да вярваш, че светът е възхитително място. А това според Владо е безценно, особено предвид настоящата необичайна ситуация – пандемията от коронавирус, както и безхарактерното време, поставящо на изпитание не само артистичността, но и способността да живеем живота си със замах и апетит, или както го наричат французите – art de vivre.

Кога човек събира кураж да си каже, че снимките му струват нещо, а след това и да ги сподели с другите?

Александра: От перфекционизъм страдаме доста хора. Старая се да подбера кадъра, в който моментът е уловен най-добре. Но винаги след споделянето остава онова вътрешно съмнение в мен, че мога повече.

С видеото е още по-сложно, особено като мине хиляди пъти пред очите ти, докато го обработваш. Започваш да виждаш всеки най-дребен детайл и „грешка“, нещо, което повечето зрители дори не биха забелязали. Но това са уроци, следващия път знаеш къде да наблегнеш повече и така работата ти става все по-балансирана и изваяна, добива твоя стил.

Владо Карамазов: Има го и това. Когато минеш на ниво, в което си в полезрението не само на обикновените хора, но и на професионалистите, започваш да мислиш много повече какво да пуснеш, как да го пуснеш, дали да го пуснеш. Аз започнах да пускам в профила си, защото просто имах много снимки – не на себе си, а на други хора. Започнах да правя миш-маш от съдържание – първо пускам моя снимка, после пускам някаква баба и така леко обърквах хората, които се чудеха това баба ми ли е?! Много бих искал да се вдигне нивото на културата, на усещанията у хората за добрата фотография. Да може да се прави разлика между нея и онова, което е просто щракане. И в началото разбрах, че хората не усещат, че това не е просто снимка, а артистична фотография. Затова направих профилите си – най-напред неорганизирано, после започнах да правя селекция, преминала през филтъра на очите и големия компютър у дома. Там се виждат всички недостатъци. В Инстаграм качеството не може да се усети, за нас, фотографите любители, е важно да участваме и в конкурси на световно ниво. Има платформи, където екип от поне 15 куратори определя кои от 10 000 снимки да попаднат на страницата им. Обикновено до финала достигат само 10.
Десислава: Фотографията е моя голяма любов от най-ранните ми години. Наследила съм я от баща ми, за когото тя беше любимо хоби. За мен фотографията е магия, която ме пренася в друг свят, моя свят. Не мога да кажа, че имам самочувствие, по-скоро изпитвам удовлетворение, когато чрез даден кадър предизвиквам емоции у зрителя.

Владо, платформата на Айя е като визуален дневник на разказвач на истории, твоята каква е?

Владо: Аз много харесвам Айя и неслучайно я препоръчах за тази артистична среща, която организирахме със списание EVA. При нея има определена стилистика, съзнателна работа с цветове, няма как да я сбъркаш – видиш ли кадъра, знаеш, че става въпрос за снимки на Айя. Изгражда собствен стил, което във фотографията е много важно и трудно. Тя е много малка, едва на 22, и това, което много ме впечатлява в нея, е, че представя най-доброто от поколението си. Общото мнение е, че младите са развейпрах, а Айя е човек с амбиции, с талант и идеи. Вдъхновяват ме хора, които преследват мечтите си. Искам да й помогна, защото знам, че в България, ако не си известен, никой няма да те забележи само защото си добър. Моят запазен знак са хората, интересувам се от хората. Много пъти съм се питал откъде идва и знам каква е причината това да ми е на фокус – дълги години съм живял в балон с много хора, но те са познати, колеги. Беше рядкост да видя или да комуникирам с обикновен човек. В момента откривам в очите на хората истории и това много ми харесва. Преследвам ги, виждам някой по улицата… хората реагират различно – когато ме разпознаят, се страхуват, едно дете се разплака. Това е голям проблем.

Мислиш ли, че интересът към фотографиите ти идва оттам, че си звезда?

Владо: О, да! Имам голям проблем с това. В България се интересуват от това, че съм фотограф, само защото съм актьор. Едва няколко души професионалисти следят как се развивам. Но самочувствието го получавам от света, има възможност да се изявиш извън България – там не знаят, че съм актьор, знаят, че съм Владимир от България. Интересуват ме социални проекти – имам три такива в главата, но не им е дошло времето. Ще ми бъде много интересно да се заровя в някакви общества. Да проследя историята на татуировките от едно време, хората, които са си ги правили, са били жестоки бунтари и са близо до моята природа. Преследвали са ги, а те са се опълчвали срещу системата. Тотално безстрашни, без задръжки – аз много харесвам такива хора. Искам да намеря 10 човека например и да ги снимам.

Все интересни предизвикателства. А кой е вашият личен връх във фотографията?

Десислава: Вдъхновяват ме интересни хора със силно присъствие и особена харизма. В портретите за мен е важно да уловя красотата, женствеността и моментното състояние на духа на модела.  Избирам ги близки до моя темперамент, защото това ни улеснява взаимно. Когато снимам деца, залагам на спонтанността и неподправените им емоции.

Александра: А аз се вдъхновявам от хора, които разказват истории. Впечатли ме много разказът на Владо в блога за пътуването из Норвегия. Търсеше винаги нови неща, взел си беше  кола под наем и се оказа, че в рамките на няколко дни е дебнел местен човек, за да му направи уникалния кадър. Той винаги търси историята, човека.

Владо: Не би ми минало през акъла да снимам дежурните неща – изгреви, залези, традиционни за мястото неща. Дебнех със седмици този Петер Петерсон, изпуснах го. После отседнах в къщата на жена, която го познаваше, и я помолих да му се обади, той отказа. В последния ден си казах – или ще имам снимки на Петер Петерсон, или ще съжалявам цяла година, че съм го пропуснал. Какво ли не правих – чуках му по прозорците, давах му знаци, докато той не се съг-ласи. За мен това е много емоционално, дори една снимка от този миг я направих голяма и ще си я закача на стената. Защото ми действа позитивно, показва ми, че някъде там има един човек, който е важен за мен и съм успял да го снимам. Показва ми, че светът не е толкова тъмно място.

А кой е всъщност Петер Петерсон, Владо?

Единственият истински рибар по тези места. Лови риба от малък. Огромен човек, с големи ръце. Знаеш ли, и аз в началото бях като Александра, а сега съм малко разочарован – от младите хора, които избират да са статични и нелюбопитни. Смятам, че пътуванията ме направиха такъв, те ме промениха. Светът е толкова голям и приключения дебнат отвсякъде. От 15 години обикалям света и след всяко пътуване се връщах различен човек.

Има един много любопитен германски културолог, Херман Васке, който пита вдъхновяващи хора като Вим Вендерс, Мила Йовович, Изабела Роселини  – защо сте креативни? Какъв е вашият отговор?

Александра: Това е начин на живот за мен, не мога да си представя да живея иначе, ще изчезна.

Владо: Моят мозък е програмиран така, въображението ми работи на високи обороти и диктува правилата на тази креативност.