13 въпроса към... Мила Иванова

Говори с EVA

17 January 2021

Снимка: Татяна Чохаджиева

С кого разговаряте напълно искрено и пред кого разкривате сърцето си? Това е първият от 13-те въпроса в анкетата на списание EVA за онлайн рубриката „Говори с ЕVA”. Говорят хората, които ни вдъхновяват и ни карат да вървим напред. Те са на различни възрасти и с различни професии. Обръщаме се към тях с желанието да поговорим искрено и да чуем тяхната гледна точка за нещата от живота. 

Ако четете блоговете й „Солунска 16“ и Eat, travel and loove, със сигурност сте си купили книгата й „Хартиена лодка в открито море“ (ИК „Будлея“), която излезе преди година. Ако не сте, сега е моментът. Прекрасна е. Мила има перо, както се казва на професионален език. В словото й ще усетите нежност, красота и уют, както болка и неспокойствие и търсене на отговори на много житейски въпроси. Мила е от тези, които вярват, че да поддържаш известно недоверие в способностите си е фитнес за тях. Стимул да скочиш по-високо другия път. Най-силно се доверява на леко неуверените в себе си хора. Според нея докато другите само бръмчат, те са истинският мотор.

В началото на 2021 г. си пожелава годината да донесе здраве и спокойствие. Благодарност. Пътувания. Нови истории за разказване. Нови души за докосване. Надежда. Повече заедност. Любов. Мила е и главен редактор на сайта mila.bg. Ето нейните 13 отговора на нашите 13 въпроса.

С кого разговаряте напълно искрено и пред кого разкривате сърцето си?

Мога да бъда гола и открита пред всекиго, стига да е добронамерен. Но не всеки го понася. Емоционалният ми свят е доста наситен и шантав и не всеки иска и може да изтърпи някои дълбочинки. Затова напоследък мълча повече. Имам велики приятели, но дори и тях започнах да държа далеч от случващото се в мен. Може би разбрах, че споделянето е облекчение, но не и решение. Решенията са въпрос на личен диалог, на работа от мен с мен, на битка мен срещу мен. Затова вече рядко разговарям за случващото се най-надълбоко дори с близките ми хора. Когато там е спокойно, те разбират. Когато не, те не могат да направят нищо.

И за да не звучи драматично, ще кажа, че премълчаването има една чудна страна. Тези, които истински те чувстват, нямат нужда от много думи, за да бъдат до теб. Дори да са далече. Дори да те познават малко. И напоследък откривам такива хора и имам такова общуване.

Как тълкувате сентенцията "Мълчанието е злато"?

Най-после започвам да я разбирам :) И, както казах, в мълчанието откривам златни моменти. Докосвания с други души на моите честоти. В същото време се ужасявам от него, ако е свързано със самота. Когато е споделено и не са нужни думи и обяснения, е истински красиво. Чувала съм хвъркати думи в живота си, чутовни обещания, заричания, признания. Нищо не е толкова значимо като това да направиш нещо. Не да го казваш и обещаваш, просто да го направиш.

Думите са за всички, осмеляването – за малцина.

Имате ли таен дневник? Как подреждате преживяванията си?

Имам, но не е таен J Казва се „Солунска 16“ и е личен блог, който започна като местенце, където събирам текстовете си и внезапно се оказа доста посещавана „тетрадка“ :) Там през последните над 10 години събирах разни преживявания. Там срещнах и много хора, защото, оказа се, преживяванията ни може да са лични, но не и уникални. Дори онзи ден отново ме спря една красива жена на улицата и каза, че чете блога от години и че открива в текстовете себе си. Това споделят най-често хората и затова си мисля, че колкото и да сме различни, онова, което се случва отляво, си прилича при всички ни. То е като раждането и смъртта, като влюбването и тъгата. Колко различно може да е усещането от едно влюбване? От малко дете до възрастен старец описват това преживяване по един и същи начин. Така че моят „дневник“ с годините стана дневник на хората, които го четат. Просто аз събирам там нашите животи.

Изборът, който определи/промени посоката на живота ви?

Момент да си помисля първо каква е посоката на живота ми... :) Не мисля, че следвам една посока. Има твърде голямо разнообразие „на щанда“, за да взема само от единия вид бонбони. Това е като да пътуваш само до Париж. Всеки път, като тръгнеш на път, да взимаш билет само за Париж. Ами Виена? Амстердам? Банкок? Маракеш? Посоките са много, иска се само страст да стигнеш навсякъде.

Започнах работа в медиите, докато учех Международни икономически отношения, а след това, през годините, пробвах различни неща с писане, реклама, изкуства. Всеки ден, в който не съм научила нещо ново, е загубен. Всяка година, в която не съм стъпила на ръба на някоя своя слабост, е загубена. Така че пробвам различни посоки, а по пътищата срещам тотално различни хора. Понякога се изкушавам да поспра с експериментите и да се завия уютно в един житейски ъгъл, пускайки през вратата само хора „от моята кройка“. Това би било доста щадящо за мен, но и толкова ощетяващо. Затова вратата е отворена, а завивките пазя само за дебели зимни нощи. През останалото време летя от единия края на възможностите до другия, търсейки. Постоянно...

Ако сега трябва да изберете професия, каква би била тя?

Сценарист. Бих се занимавала с кинодраматургия. Преди няколко години започнах да уча, а тази година имах невероятния шанс да бъда поканена в екипа на най-добрите. Теодора Маркова, Невена Кертова и Георги Иванов стоят зад историите и успеха на „Под прикритие“, „Революция Z“, „Дъвка за балончета“, „Денят на бащата“ и много други. Тази година работихме върху сценария на новия сериал на Нова „Братя“. Ще се изтърка вече, защото го казах поне десет пъти, но тези хора са университет. За един сценарист да работи с тях е като това един актьор да работи с Кевин Спейси или един режисьор – със Стивън Спилбърг. 

Киното е събирателна на всичко, което ме вълнува в изкуството, а и в живота. И за разлика от литературата не е толкова самотно за един пишещ, защото тук работим в екип.

Каква е вашата представа за щастието? А за нещастието?

Ако трябва да заменя в един текст думата „щастие“, бих написала „благодарност“. Нали знаете онзи момент, когато всичко около теб утихва, шумът в главата ти заглъхва, всички дреболии и детайли се смаляват и изпадат от борда, и ти усещаш с целия си малък мир колко благодарен си всъщност.

Нещастието е по-сложна материя. Можеш да си различно нещастен. Може просто да си празен. Да е куха камбаната, с която викаш радостта. Да си неразбран, неусетен. Да си сам сред хиляди хора. Особено, ако постоянно ти повтарят, че трябва да си щастлив. „Ама какво ти е сега, хайде се стегни вече!“ Не намирам за правилно задължителното прогонване на тъгата. Обезателното щастие. Напук на реалността, напук на сърцето ти. Хората, които умеят да преминават фино през тъгата си, могат и щастието по-пълноценно.

Кои са трите думи, които ви описват най-добре?

Трудно е човек да определя сам себе си. Затова ще се измъкна, но с повече думи: „хартиена лодка в открито море“ J Когато с издателката ми мислехме име на книгата ми, това дойде напълно естествено. То описва всеки един текст, а аз съм във всеки от тях. То е представата ми за човека, не само за мен самата – ние всички сме малки, крехки и уязвими, плаваме в открито море и понякога бури ни размятат и омачкват платната ни, но после изгрява слънце и се оказва, че сме били достатъчно силни да останем. И достатъчно жилави и жадни за живот, за да продължим...

Кого или какво следвате в Инстаграм?

Миналата година ми хакнаха профила и в новия профил използвах да запазя нещата минималистични. Освен приятелите си следвам главно кулинари, градове и хора на изкуството. Всъщност, следвам трите си големи страсти J

Какъв талант бихте искали да притежавате?

Да мога да убеждавам хората, че никой няма да ги излъже. Изобщо да мога да убеждавам хората в неща, които ще ги направят по-малко мнителни, по-малко тревожни, по-малки прикрити, по-щастливи. Тази година покрай кризата ужасно се уморих от спорове. Но повече се уморих от човешката мнителност. От перманентното недоволство. От драпането да сме зле. Да, всъщност в това пандемично недоволство аз открих една извратена необходимост на някои хора просто да бъдат зле, да живеят в кофти обстоятелства, да ги лъжат и ограничават, за да има на какво да се гневят. Да, и при писането е най-лесно да го правиш, когато има негативна емоция, но не разбирам как се лишаваш от радостта понякога да се довериш на другите. Да решиш, че някой ти мисли доброто. Не казвам, че трябва да си сложим по едни капаци и по едни розови очила. Но поне понякога е добре и полезно да потърсим светлото петно в цялата тъмница. Може да не е петно, може да е леке, кръпка, някакъв смешен израстък, но винаги го има. Винаги светлото петно е някъде там.

Може ли любовта да бъде безусловна?

Иска ми се да кажа „да“, но не мога. Наивна и романтична бях преди 5-6 години, вече не съм. Единствената безусловна любов, която знам, е майчината. Всичко друго е от розовите романи и филмите с кофти сценарий. И това, че очакваме в ответ на чувствата си и усилията си нещо, не ни прави лоши хора. Прави ни истински хора. Такива с чувства именно. С нужди. С надежди. С очаквания. Вероятно е велико да живееш с някого и без да очаквате, без да се напъвате и стараете, вие просто да успявате да си дадете всичко, да бъдете един за друг всичко. Още не знам дали е възможно, но се надявам да ми се случи.

За какво използвате парите си?

За храна и пътувания. За уроци на сина ми. За книги и снимки (да, аз съм от тези ретро хора, които още правят албуми от хартия). За джаджи и уреди (и съм също от тези хора, които се кефят на съвременната техника). За женски неща – цветя, козметика, чанти. С две думи, използвам парите си за удоволствия. За преживявания и образование.

С какво са свързани страховете ви?

Със самотата. Със самия страх също. Не искам да изживея живота си в страх. Надявам се с годините да ме налази някаква висша мъдрост, която да ми позволи да се радвам безпределно на нещата.  

Какво ви вдъхновява сутрин да ставате от леглото?

Небето и гледката на Витоша пред мен. Лабрадорът Добър и двете котки Лула и Юни. Синът ми, който е вече един прекрасен мъж. Най-добрият ми приятел. Той е само на 16, но в разговорите ни има повече плътност и ум, отколкото с далеч по-възрастни хора. Добротата на родителите ми, тя ме вдъхновява. Многото ми приятели, сред които има уникални хора. Белият лист. Музиката. Градът. Аз обожавам София. Понякога излизам на тайни срещи с града. Ядем печени кестени, въргаляме се в окапалите листа на Борисовата и чегъртаме любовни букви по седалките на трамваите. Сутрин ме вдъхновява надеждата, че ми е даден още един шанс да порасна, да дам нещо, да бъда щастлива. Всеки ден е нов шанс. И това е клише, само докато наистина не започнеш да се будиш с тази мисъл.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР