Робърт де Ниро си е Робърт де Ниро, дълбокомислено заключих аз след края на филма. Лекотата, с която живее в ролите си този стар холивудски вълк (дори когато те не са особено предизвикателство) е някак ненатрапчиво изумителна. Искам да кажа: Всички знаем кой е Робърт де Ниро и сме го гледали в толкова велики и в немалко досадни филми и роли. И въпреки това идва един средностатистически забавен филм като „Убийство за Оскар”, в който той изпълнява главната роля, и ние отново му падаме в ръчичките, клатим глава и си викаме: Ами това е Де Ниро! И съвсем не ни интересува дали е на 70, 80 или 100 години. Наистина.

Двамата продуценти Макс (Де Ниро) и племенникът му Уолтър (страхотният Зак Бреф, който някак до този момент не съм забелязала, признавам си и се засрамвам) склоняват някогашната звезда от каубойски филми, а понастоящем отчаян обитател на дом за възрастни хора, Дюк Монтана (Томи Лий Джоунс, култов както винаги!), да се върне в бизнеса за един последен филм. В същото време обаче Макс дължи пари на един гангстер и, между другото, киноман (Морган Фрийман) и му хрумва зловеща идея как да си върне дълга, но няма да ви я кажа. Точно тя се превръща в извор на комедийните ситуации. В много американски филми за света на киното – „Булевардът на залеза” на Били Уайлдър (откъдето е и репликата "Готова съм за близкия план", изречена на финала на филма от Глория Суонсън в ролята на кинозвездата Норма Дезмънд), „Играчът” на Робърт Олтман, „Бартън Финк” на братята Коен и още други – все сценаристът е най-гадният тип или най-големият нещастник и все него убиват. В „Убийство за Оскар” мястото на сценариста е заето от фигурата на продуцента и той е комично сатанизиран. Но не го убиват де. Все пак е продуцент.

Онова, което дава ниво на филма са актьорите. Да, историята е приятно-забавна, но нищо повече. Всичко останало – операторска работа, монтаж и т.н. - също са просто достатъчно добри, че да не правят впечатление. Не, сгреших, извинете – гримът е страхотен, някои от актьорите са трудно разпознаваеми, особено ако предварително не си се информирал, че участват. Дори Робърт де Ниро не прилича много-много на себе си, а това рядко му се случва. Чудесната игра на грима работи много за актьорите, но самите те са истински чудесните – с опита, самоиронията, с гласа си (ако обичате да се отклонявате от цялото за секунди и да се втренчвате в някой детайл, обърнете внимание как играят с гласовете си), с костюмите и мустаците и брадите си, които понякога – но само в точния момент – им придават шаржово звучене. Дори напълно неизвестният за мен Крис Мълинакс в почти епизодичната ролята на треньора на животни е брилянтен. Но какво говоря - дори конят Бътърскоч е някакъв Лорънс Оливие! Не се шегувам съвсем. Има една сцена - простичка, обикновена – Крис Мълинакс и Де Ниро седят на един бар и разговарят. Общи приказки. Обаче това е една от тайните на американското кино – тези уж паразитни сцени, в които сякаш почти нищо не се случва, са толкова добре изградени и изиграни, че придават на целия филм усещането за жива плът, за живот, за истинност на героите, разговорите и действията им. Обичам тези нищо и никакви сцени – в тях има също толкова майсторство, колкото и в най-сложните, най-дълбоките и най-рафинираните.

Можем да се радваме, между другото, че още в началото на годината, преди пандемията да спусне завесата над света, успя да се случи премиерата на българския филм „Екшън” на Радослав Илиев, чийто сюжет също доста наподобява този на „Убийство за Оскар”. Само че нашият все пак е пръв.

Гледайте „Убийство за Оскар” – ще ви разведри, нищо че в заглавието има думата „убийство” (нали няма думата к...д все пак). И предполагам, че някои от вас, също като мен, ще усетят тръпката от доскоро смятаното за съвсем достъпно удоволствие да гледаш филм на голям екран и в компанията на други хора.