Крила съм се през по-голяма част от живота си, това беше спасението по булевардите на нюйоркския квартал „Хел’с Китчън“, където мъжете нападаха с думи или жестове всяко момиче или жена, които носеха минижуп. Това ме плашеше. Криех се в моите широки джинси и тениски, така никой не ме забелязваше. Стягах къдриците си в опашка, за да избегна всякакви провокации и флиртове. Развлечените пуловери станаха униформата ми за оцеляване, безопасно място, където се спасявах от подмятането на грозни думи и подсвиркването.

По-късно славата се превърна в нова форма на криене. Джинсите овърсайз и акцентът бяха причината да ме обявят за аутсайдер. Опитах да се променя, сложих рокли, оправих косата си, но отново не бях приета. Сякаш за света около мен моето аз не беше достатъчно. Музикалната индустрия се опита да ме напъха в кутийката, в която влизат и излизат много изпълнителки. За всяко изпълнение, всяка фотосесия или поява по телевизията от мен се очакваше да изглеждам жена – с тежък грим, с изкуствени мигли, три тона червило и спирала. Създаването на един фалшив образ, който се смята, че продава повече, беше нещо, в което живях повече от 15 години. Кожата ми не можеше да диша, а аз се задушавах от суетата и циничността наоколо. Връщах се у дома, свалях с часове грима, а когато се поглеждах в огледалото, дори не се разпознавах.

Притесненията ми относно тялото ми се засилиха. Особено след раждането на двете ми деца, защото кой каквото ще да казва, някои жени никога не възстановяват телата си. И докато се опитваш да намалиш целулита, винаги се появява някой папарак, който дебне наоколо и продава „сензационните“ кадри на жълтите списания. Въпреки че знам, че това е част от индустрията, когато видя подобни снимки, се чувствам омърсена. Това не е нормално. Всъщност е много, много жестоко, но нито хората, които правят това за хонорари, нито онези, които купуват този тип списания, са наясно с разрушителната сила на подобни фотоси.

И се оказва, че цял живот работиш, за да съградиш имидж, който публиката да хареса, да приеме; да си някой, който не дразни хората. Скоро това се превръща в навик, особено за жените. През целия си живот се опитваме да бъдем добри момичета, а се оказва, че да си лошо момиче не е чак толкова лошо. То просто изразява гнева си, огорчението си и по-мрачната страна на живота. Да приемеш лошото момиче в себе си понякога се оказва ключ към щастието, защото е крачка по пътя към теб самата.

39-годишната певица се завръща със седми студиен албум, който носи нейното име. 15-те песни в „Алиша“ съдържат квинтесенцията на натрупаните във времето уроци, а един от най-ценните е, че всеки човек трябва да се възползва от шансовете, които му предоставя животът. Музикалната продукция се появява няколко месеца след представянето на автобиографията на Алиша Кийс „Повече от мен“ и се движи в същата посока – откровена и смела среща със самата себе си. „Огледалото“ на Алиша не пести нищо от трудния живот в „Хел’с китчън“ в Ню Йорк, срещата със славата, любовта и отново – здравото стъпване на земята.