„Явих се на кастинг за ролята. И стигнахме до момент, в който режисьорът ми каза – аз няма да правя този филм, ако ти не играеш в него“ – разказва Димо. С него се разхождаме в парка на Военна академия, като дежа вю, отглас на първото ни интервю за EVA преди осем години. Тогава в мразовит февруарски ден си говорихме по време на много приятна разходка.

Димо, по думите му, играеше ролята на „бавачка“, или по-скоро на много готин татко на голямата му дъщеря, десетмесечната тогава Лора (от певицата и актриса Ана Топалова). Сега на раменете му е Кайра – второто му момиченце. Панталонките й са жълти, в цвета, в който е и шалчето на врата му, и единият му чорап. Кайра го гали по косата и бърбори: „Тати. Тати. Татиии!“ „Баш тати!“ – усмихва се на шега той.

„Дани. Легенда. Бог“ – продължава разказа си Димо – е независим проект на Явор Петков – българин, който живее и работи в Англия. Сам е сценарист и продуцент. Прочетох сценария. Стори ми се много абсур-ден. Никога не съм гледал подобен филм и ми стана интересно.

Какво ти хареса в героя?

Нищо. Малко ме дразни. Даже по някое време ти идва да го фраснеш. (В първия снимачен ден например Дани обявява на екипа, че всъщност ще правят пълнометражен филм за него самия, б.а.) Голям гъзар. Много си вярва, но понеже съм виждал такива хора... Освен това Явор се оказа отворен да експериментира. Това е първата му пълнометражна лента и имах достатъчно свобода.

Къде и кога снимахте?

Миналата година през май в Кюстендил. Явор беше разчел нещата много добре. Имахме и монтажист на терен. Така че в края на снимачния процес, след месец, се случи точно това, което ми беше обещал – да имам груб вариант на филма.

„Внимавай там – падне! – последното е за Кайра, която вече е на земята и щастливо е изтичала до пресушеното езеро в началото на парка. – Искаш ли да те пусна долу да погледаш?“

В момента, в който Кайра стъпва на твърда земя, се стрелва в някаква посока.

Кюстендил е хубав град – продължава Димо, – бяха много гостоприемни и отзивчиви при снимките. Във филма има доста цветни персонажи. Играят Сузанита – дъщерята на Орхан Мурад, която се оказа голям тийн идол, и Емо Каменов – онзи грамаден мъж, дето нашумя покрай „Къртицата“. Дори самият режисьор играе. Ти не пушиш, нали?

Не. А ти?

Пафкам от време на време – поглежда към Кайра, която се опитва да се претърколи в нападали листа, смесени с пясък. – Много иска да прави кълбета. Стига бе, жабка! – смее се Димо и й избърсва ръцете с мокра кърпичка. Тя веднага се навежда да вдигне опаковка от вафла от земята и ми я подава.

„Не! – казва той. – Това не го пипаме. Не давай боклуци!“  

„За нас – боклуци, за нея – съкровища“ – забелязвам.

„Ела да пиеш вода“ – предлага й Димо, но Кайра вече е доста далече. Баща й се примирява и пали цигара.

Гледаха ли те накриво съседите след ролята ти в „Ягодова луна“, там героят ти е доста гадничък?

О, ти сега ще видиш в „Дани. Легенда. Бог“. Мисля, че всичко след тази ми роля ще избледнее. Понякога е предизвикателство да направиш един противняр симпатичен. Това е целта. Да видим дали ще го случим.

Група дечица се приближават. „Амаа ти от „Игри на волята“ ли си?“ – пита притеснено едно момченце.

„Нали знаете, че се казва – здравейте! Как сте? Може ли да ви попитаме? И чак след това стигаме – вие от „Игри на волята“ ли сте? Защото така може и да не ви отговоря“, забавлява се Димо. Децата се объркват. Едно от момиченцата хуква нанякъде. След малко се връща с тефтер и химикалка и моли за автограф.

Защо прие да водиш „Игри на волята“? Какво ти харесва в този формат?

Беше едно от първите работни предложения след пандемията. И ми се стори интересно. Мащабна продукция, с много голям екип, много камери. Любопитно ми беше да слушам едновременно какво ми говорят сценаристите в слушалката в ухото и в същото време да реагирам на това, което се случва. От актьорска гледна точка това те поддържа в добра форма. От друга страна, когато бях малък, с родителите ми ходехме в Мичурин на почивка през лятото. Това са ми едни от най-ранните спомени. Баща ми ни водеше на плаж на Варвара и се гмуркаше с очила да вади миди. Там видях първата водна змия в живота си. Бил съм много малък, 4–5-годишен.

Има ли състезание от тези във формата, с което не би могъл да се справиш?

Не мисля, но цялото преживяване е доста изтощително за участниците.

А ти за какво имаш и за какво нямаш воля?

Преди май бях в по-добра позиция. Сега някак си с годините волята ми се е изострила за едни неща и е ръждясала за други. Нямам воля да спортувам, нямам още воля да емигрирам. Много ми се иска, но някак си ми се струва все по-абсурдно. Въпреки че не се знае. Да не споделям повече, защото ще станем много близки с широката публика. А това са мои вътрешни си... противоречия и разногласия. Но всеки може да си калява волята.

Колко често пускаш контрола.

Мисля, че не би трябвало човек да го пуска. Дори и когато си на почивка, ми се струва, че не би трябвало да спиш до късно. Защото не е хубаво да разваляш режима, с който си свикнал. Освен това, когато ставаш по-рано сутрин, морето е гениално. Особено когато си с дете. Ако успееш в 7–7,30 да си на плажа, си отличник. Аз понякога успявам. Тази година изкарах два месеца и малко на морето, 65 дена, и сутрин беше времето, в което можех да се наслаждавам на плажа. После започваше работният ден и всички ангажименти покрай игрите.

Кайра щастливо тича с един балон към нас. „Пусни балона на детенцето!“ – казва Димо. „Не искаам“ – писва Кайра. Димо й го взима.

Тя тръгва да плаче. „Много ще се ядосам – казва той строго. – Това е на детенцето. Не можеш да му го взимаш. – Отива да го върне на едно момченце. – Извинявай! Ти си голям. Ще разбереш.“

Кайра вече бяга от един гълъб и вика: „Апка! Апка!“

„Не може да те апка. Няма как. Отиди при него и му говори нежно“ – учи я баща й.

„Ама те слуша“ – изненадвам се аз.

„Е как!“

А защо се казва Кайра?

Защото е хубаво име. С майка й се разхождахме по една улица в Лугано, която се казваше така. И питах Анжела (Сероп – приятелката на Димо, учителка по танци и по испански) – какво мислиш за името Кайра. Не съм чувал досега някой човек да се казва така. Има птица тъпоклюна кайра, която е символ на Исландия.

А какво правехте в Лугано?

Бяхме при майка ми, която живее там, за няколко дни. Кайра дойде първо с името си. ... Така или иначе, нямахме идея за мъжко.

А ти май искаше момче? Нищо. На третия опит. Още си млад.

Ааа, какъв млад. Дядо съм вече. Дядо Димо.

Беше казал, че с Лора си учещ и тъжен баща. А какъв си с Кайра?

Ха-ха-ха. Все същият. Каквито уроци могат да ти преподадат децата, никой не може. За съжаление, те преподават не само хубави уроци. Иначе с Кайра се разхождаме, колкото се може повече, не обича много да й чета приказки. Картинките са й по-интересни. Лорка вече учи в Музикалното училище, ходи на балет, на гимнастика, свири на пиано.

Какво правиш сега?

Играем представлението, което направихме с Емо Марков и Йоана (Буковска). И ми се иска да направя представление със студенти от НАТФИЗ. Или пък мое, с по-малко актьори, да се играе поне два пъти в месеца. Харесал съм няколко автори. Някои от тях са български. Много ми се иска да направя постановка по Станислав Стратиев. А иначе... Сега съм безработен и седя на телефона.

„Гушвам!“ – протяга ръчички Кайра.

„Аха! С тия ръчички...“ Димо вади мокрите кърпички и ги почиства.