Дали ни предстои да заживеем в свят, подобен на онзи във филма „Гатака“, където физическото здраве и генетичната необремененост са най-висша ценност? В този Гатака свят снимачните екипи вероятно ще отиват на снимки след задължителни всекидневни изследвания, а ние ще влизаме в кината след преминаване през термокамери. Всички с маски и ръкавици. Докато бъде измислена ваксина.

Сцените с близък контакт ще се снимат може би на различни места и на зелен екран и после по дигитален път ще бъдат сливани в единно изображение. Докато не навлязат холограмите. Това ли е бъдещето? Кой знае. Просто фантазираме. Киното е „площадно“ изкуство по природа, панаирджийска сензация, фокус – някаква си машинка там се върти и уж раздвижва статичните фотографски изображения, а тълпата вика: „Ах!“ и „Ех!“, и плаче, и се смее.

Сега, когато голяма част от нас имат достъп до хиляди филми и сериали в Netflix, Amazon Prime и другите стрийминг платформи, тази тълпа изведнъж се стопява. Изчезва. Да, няма кой да ти бърбори на главата, да говори по телефона, да се смее по-силно, отколкото ти харесва, да хърка, да мляска с пуканките или да бълбука със сламката в колата. У дома, на дивана си и всичко е точно така, както се харесва на Твое величество...

А колко е хубаво да гледаш добра комедия с много хора! Смехът избухва и се предава светкавично от човек на човек като най-заразителната зараза. Ковид-19 е нищо пред него. И тъжните филми, а след това – тъжните очи на събратята по филм от залата. Ами този филм ни е синхронизирал, изживели сме един двучасов живот заедно. Толкова ли ще ни е лесно да се откажем от това и да си стриймваме у дома в най-добрия случай в компанията на старателно подбрани хора от нашия си кръг, в който отсъстват „тъпаците“ от киносалона. Тъжно ще е да общуваме само с нашия си кръг. Така все по-рядко ще имаме възможност да срещаме други хора, различни от това прословуто селектирано миниобщество, което ни е толкова удобно.

Новината по отношение на връзката пандемия–киноиндустрия всъщност е, че няма новина. Вятърът на промяната в тази сфера задуха още преди три години, когато на филмовия фестивал в Кан два филма, продуцирани или разпространявани от Netflix – „Окча“ на южнокорееца Бон Джун-хо (който по-късно направи „Паразит“ и взе „Оскар“) и „Историята на семейство Маровиц“ на американеца Ноа Баумбах (режисьора на „Брачна история“ със Скарлет Йохансон и Адам Драйвър) – бяха бурно освиркани. Една от причините е, че организаторите на фестивала бяха допуснали тези два филма в конкурсната програма, макар че продуцентите им от Netflix не са се съгласили да ги показват в нормални киносалони, както е по закон, а са държали да ги излъчват само и единствено в стрийминг платформата си.

В резултат на скандала, който според френските киноразпространители е застрашил неимоверно механизмите на традиционното киноразпространение, на следващата година фестивалът в Кан включва в правилника си изрична забрана в състезателната програма да участват филми на стрийминг гигантите. Подобни разправии се случват и на други фестивали, а дори и в Холивуд. Самият Стивън Спилбърг се оказа най-върл противник на стрийминг платформите и най-вече – на произвежданите от тях филми.

„Това не е кино“ – казва той, забравяйки очевидно, че през 70-те и 80-те години на миналия век, когато неговият добър приятел Джордж Лукас и той самият изгряват на хоризонта с филми, променили киното, като „Междузвездни войни“ и „Извънземното“, подобни упреци са отправяни и към тях. „Какво кино е това? Бутафория!“ – казват „сериозните“ кинаджии, визирайки спецефектите, полиуретановите „герои“ като Йода например и т.н. 50 години по-късно именно Спилбърг е този, който обвинява. В крайна сметка обаче кой сега е номер 1? Сполетялата ни пандемия разреши много бързо всички тези спорове – за два месеца студиата и киносалоните затвориха врати, всички продукции бяха замразени, всички премиери – отложени, много фестивали – отменени или също отложени. В това число и самият Кан. Затова пък Netflix, Amazon Prim, Apple TV+, HBO GO не просто бяха на линия, но и изживяха бурен, невъобразим разцвет. На този етап победителят е ясен.
В момента Холивуд още е в ступор, макар че машината лека-полека май започва да се задейства.

Според проучване на Los Angeles Times, обхващащо десетки от най-известните професионалисти във всички сфери на кинобизнеса, около половината от запитаните смятат, че нови филми няма да се снимат преди септември, като първите продукции, които ще бъдат задействани, ще са камерни – с малко актьори, малки екипи и с колкото се може повече външни снимки. Според анкетата мащабните суперпродукции ще почакат до 2021 г.

Режисьорката на филма „Черна Коледа“ София Такал например казва, че най-сигурна би се чувствала с малък екип, в който всеки е бил 14 дни в карантина преди началото на снимките. „В по-голям екип бих се чувствала в безопасност, ако можеше всеки да се тества абсолютно всеки ден, да носи маска, да ползва дезинфектант за ръце непрекъснато и никога никой да не киха, кашля или диша тежко. Очевидно е, че това няма как да се случи“ – добавя София. Вероятно обаче все пак повечето от изброените от нея мерки ще бъдат наложени за определен тип продукции.

Емблематичният английски актьор и режисьор Кенет Брана признава: „Абсолютно обичам да ходя на кино, да споделям истории и да ги гледам заедно с други хора на голям екран, да съм част от публика, която се смее или се плаши, или се вълнува заедно. И не бих искал да мисля, че това ще ни липсва“. Според мнозина ренесанс ще изживеят домашните проектори и киноекрани, летните кина, позабравените автокина, както и всякакви нетрадиционни места за външни прожекции. Други очакват, че оттук насетне хората ще гледат много повече филми у дома, а на кино ще ходят като на рокконцерт – заради мащаба, светлините, шоуто, все неща, които не можеш да получиш на лаптопа вкъщи.

Не всички обаче гледат трезво или оптимистично на ситуацията, има и немалко скептици. Един от тях, продуцент, уточнява, че срещите през различните видеочатове са прекрасна възможност, с която можеш да си свършиш работата, но все пак киното на всички етапи е творчески процес, основан на сътрудничество, и нещо важно се губи, изпарява се, когато всеки работи сам, отделно от другите.

Ники Ледърман пък, един от гримьорите във филма „Жокера“, отива още по-далеч, като споделя, че се дразни, задето продължава да чува възторжени твърдения, че карантината е страхотно време за креативност и писане. „Спомням си какво означава „страхотно време“ и не, не е това. Най-вече ми липсват междучовешката връзка, взаимното вдъхновение, с което се даряваме един друг и... заплатата ми“ – казва той.