Не бях лежала в болница.

Никога до този момент. Е, сега лежа - бременна, в края на седмия месец, с болезнени контракции на около 15 минути от около 24 часа.

Чувствам се хем уплашена, хем примирена. Вярно, малко ми е бебето, не му е времето да се ражда сега, рано е. Но пък нали има и седмачета. И Иван ме успокоява: "Е, и да се роди (казва "да се роди" като че ли аз нямам нищо общо с това) сега, голяма работа! Стоянчо, нали и той е седмаче". Стоянчо бил седмаче. Шантавият му приятел от казармата дето катастрофира на всеки два месеца, лежи в кома, а после физиономията му е толкова променена, че и родната му майка не може да го познае. Та този Стоянчо e седмаче и Иван смята, че това трябва да ме успокои.

Освен това не съм раждала. Не знам какво е. Страх ме е, защото ми изглежда неизбежно като смъртта. Казват, че боляло зверски. Но се забравяло. Боли те и после забравяш веднага. Да бе!

В приемния кабинет лягам на един от онези инквизиторски гинекологични столове. Кой знае защо някои наричат този уред, явно наследен от Средновековието, с добродушното име "магаре". Толкова неща измислиха - кувьози, ин витро, клониране даже. Този стол обаче явно е съвършен и няма какво да го мислят повече. Лекарката, която ме преглежда, повежда разговор, за да ми отвлече вниманието. Не знае, че и секс не съм правила от три-четири месеца ("секс" ли? Какво беше това наистина?!), защото ме е страх за бебето. Не може да ми отвлече вниманието каквото и да ме пита. Иначе е внимателна. Казва, че имам разкритие от два сантиметра и било много съмнително дали ще може да се направи нещо. Питам я има ли шанс бебето ми, ако се роди сега. Тя казва: "Много голям. В модерните кувьози можем да отгледаме бебета от 26-та седмица". Е, да става каквото ще. Ще направя всичко, пък...В този момент стаята се изпълва с шум, подобен на галопиращ кон. Лекарката е допряла слушалка до корема ми. 150 удара в минута. Това е сърцето на моето бебе. Как препуска само! Сигурно и то умира от страх, че може да се роди. Представям си как наднича през 2-та сантиметра разкритие и се чуди какво да прави. Като че ли нещо зависи от него. Сещам се за онази хубава история за двете близначета дето седят в корема на майката и се чудят дали съществува живот след раждането. Тази история ме успокоява.

Настаняват ме в болницата. Акушерката, която трябва да ми включи системата, дълго се мъчи с моите вени като междувременно механично повтаря, все едно е навита с ключе: "Се-ега ще я намерим! Са-мо спокойствие! Спо-кой-стви-е! Това е най-важното! Как мислите съм издържала 30 години в тази професия?! О-о-о! Са-мо със спо-кой-стви-е! Иначе какво? Нерви? Ядове? А-а не! Спо-кой-стви-е!". На петото повторение все пак успява да си внуши въпросното "спо-кой-стви-е" и най-накрая ми улучва вената.

Трябва да лежа и да не мърдам. Заспивам веднага. Цяла нощ не съм спала. Когато се събуждам, започвам да се оглеждам. Всички легла в стаята са заети. Освен мен на системи са още две момичета. Постепенно разбирам коя за какво е тук.

Най-близо до вратата е Радост - хубава, рошава, с лунички. Носи близначета - момче и момиче - заченати "ин витро". Всъщност до преди два дни са били тризнаци, но едното умряло и останали две. Основното, което Радост прави, е да говори по мобилния си телефон и да засича времето между две контракции. И да яде. Яде много. Хладилникът е точно до леглото й. Близначетата й са на 33 седмици - с две повече от моето бебе. Странно е. В стаята има всъщност не само пет жени, а и още шест бебета. И пет мобилни телефона. Почти непрекъснато някой говори с някого - с майка си или с мъжа си, с лекаря си или с някоя приятелка. Страшно много хора има в тази стая всъщност.

По някое време вратата се отваря и влиза моят Иван. Оглежда стаята. Пет жени с кореми, изтегнали се на леглата - ядат, говорят по телефона, четат вестници или си правят маникюра. "Живот!" - промърморва Иван и идва до мен. Носи ми храна и вода. Казвам му, че според мен ще родя всеки момент. Не знам защо го казвам. За да видя реакцията му. Говорим малко, а после той си тръгва. Не може да ми помогне. Никой не може. Това е нещо, което трябва да свърша сама. Тъжно ми е. Цялата бременност ми премина в тъга, плачех много често - с повод и без. Дано това не направи момиченцето ми тъжно.

Най-странна е Рахел. Първото легло до стената. Изглежда на не повече от 16. С бретон и опашчица, с момичешки бузки и огромен корем. Мъжът, който идва при нея, е на около 50. Висок, с прошарена коса, скъп тъмен костюм и очила. Може би е баща й. Рахел е в деветия месец, съвсем скоро трябва да роди. Не носи нощница (аз също - мразя ги тези нощници), а дълга трикотажна рокля в сиво. Спи с боксерки и тениска и с...плюшено кафяво мече. Всъщност то й отива много повече от корема. Почти непрекъснато пие мляко от кутия и чете Корана. Не говори нито за бременността, нито за бебето. Не задава никакви въпроси с изключение на: "Защо няма закачалка?" и "Защо няма топла вода?", на които така и никой не можа да й отговори. Преспа само една нощ при нас и я изписаха. На визитацията лекарят я попита: "Имате ли някакви оплаквания?" Рахел кимна отрицателно, издавайки съответния нечленоразделен отрицателен звук. Попита я: "Искате ли да си ходите?" "Ъхъ"- утвърдително поклати глава тя. Лекарят я погледна и тя се изчерви като цвекло. Той е хубав, но сериозен лекар. Не се усмихва. "Добре, Рахел, ще ви изпишем за празниците" - казва сериозно той. ("Празниците" е Гергьовден. И аз съм една късметлийка. А си бяхме приготвили багажа да пътуваме, бяхме купили подаръци, бяхме си пуснали отпуск... Решавам да не мисля за това.) Визитацията приключва и Рахел си приготвя багажа. Всички сме се вторачили в нея, защото е единственият движещ се обект в стаята. Първо си измива косата и я изсушава. Съблича сивата рокля и облича хубава плетена блузка и джинсов сукман. Обува си маратонките и подрежда в раницата си мечето, боксерките, тениската, роклята, чехлите. Най-отгоре - Корана. После си слага жълта козирка на главата и се обръща да ни каже "чао". Посочвам й, че си е забравила един сандвич на шкафчето. "А, да - изчервява се Рахел (сега пък защо?!). Той е за птиците". После ни казва "довиждане" и отива да храни птиците със своя сандвич.

Ние пък отиваме да слушат тоновете на бебетата ни. Следят ги всеки ден по три пъти. Яд ме е, че на другите им ги хващат прави, само аз трябва да легна. Защото съм още в седмия месец. Всеки път ме е страх дали ще ги чуят. Привечер в стаята се разказват ужасяващи истории за бебета, задушени в пъпната си връв, за бебета, останали без околоплодна вода... Истински хоръри! Но най-страшната история, която се разказва, е за зловещия Професор на отделението със снежнобялата коса. Бил 75-годишен и най-страшното, което може да ти се случи тук (по-страшно дори от мускулните инжекции на русата акушерка), е да те изпратят при него на преглед. Която излизала от кабинета му, все разплакана излизала. Обикновено изпращали такива, които преносвали бебето си, уж за консултация, но после всичките до една раждали и то без да им дават хапчета или да им включват системи. Никой не му казва името. Всички, дори и лекарите, го наричат Професора.

По-обикновените разговори са на тема колко е отвратителна храната (представете си "закуска за бременни" - хляб и халва, а вечеря - милинка!!!), колко отвратително се държат с нас акушерките (никаква милост наистина!), колко скъпо е раждането и колко е опасно, ако не си платиш на някой добър лекар.

През нощта Радост започва да стене и се разбира, че ще ражда. Близначетата й са по 1700 г. Ще ги сложат в кувьоз, но няма страшно. Ще бъдат добре. Радост първо изпада в паника и плаче, но после някак започва да се радва. Очите й светят. Приготвила е креватчетата в къщи. До довечера ще си има бебета. Обаче я боли. Така я боли. Успокоявам я, че казват, че после всичко се забравяло, а акушерката я успокоява, че това изобщо не е болка. Ще види как ще я боли като започне истинското раждане. Събират багажа й и я отвеждат в родилното. Казваме, че ще й стискаме палци и че всичко ще е наред. После влиза санитарката и оправя леглото й.

През десетте дни, които прекарах в болницата, тази сцена се повтаряше почти всеки ден. Настаняват някое момиче, разказваме си коя колко килограма е качила по време на бременността, има ли стрии, повръщала ли е, какъв пол е детето. През нощта новата започва да охка, на сутринта й събират багажа, на вратата й казваме, че ще й стискаме палци и тя, превита от поредната контракция, се отправя към родилното, а санитарката влиза, за да оправи леглото й.

Има два типа родилки. Едните искат да родят, защото вече едва издържат. Болят ги краката, тежко им е, всички органи са притиснати, имат киселини, пъпки, болят ги ребрата... Те ходят непрекъснато нагоре-надолу, тръшкат се на леглото, защото са им казали, че по този начин могат да предизвикат раждането. Другите пък (имаше в нашата стая една такава - крупие в казино) са готови да са бременни още толкова само и само да не се стигне до фаталния момент на раждането.

Леглото срещу мен. Ружа. Работи в месокомбинат и изпитва садистично удоволствие да ни разказва как се правят саламите. Борави с всички цинични думи на света без никакви задръжки. Основната й мисъл е как да си тръгне възможно най-скоро. Тук нямало къде да пуши, не я пускали да излиза, не можела да пие кафе. Убедена съм, че не й пука за бебето. Казали й, че не расте, че е много по-малко, отколкото би следвало, а тя сякаш не чува. Иска само да я пуснат да излезе. Говорим си колко е безотговорна - когато я няма в стаята, разбира се. Иначе ще ни направи на пет стотинки. Една сутрин акушерката влиза в стаята ни (будят ни в 6 сутринта) с онзи апарат на колелца, с който слушат бебета. Минава от легло на легло и стаята отново се изпълва с онзи вълшебен звук на тупкащи сърчица. При Ружа апаратът мълчи. Минута, две. Мълчи. Акушерката казва, че трябва веднага да я видят на видеозон, защото явно има проблем. Когато се връща, Ружа плаче и започва да си събира багажа. Ще трябва спешно да извадят бебето, защото не е добре. И тя плаче мълчаливо и никой не може да я утеши. Тръгва си и никой не й казва, че ще й стиска палци и че всичко ще е наред. Всички сме някак потресени от сълзите й. После всичко започва постарому. Влиза санитарката и започва да оправя леглото й. Казва: "Горката. Цялата си бременност изкарала по болници. Развела се с мъжа си, защото не можела да забременее, била с двурога матка. И е, на ти сега...Ама дано й спасят бебенцето, дано го закрепят, че всеки ден ме пращаше свещи да паля..." Грубиянката Ружа! Защо всичко трябва да е толкова тъжно?!

На нейно място настаняват 20-годишна ромка. Класика просто. Очи чорные, коси- също. Все едно някой я е рисувал. Казва се Мария и е облечена в най-красивата кенарена нощница, която някой е виждал. Коремът й е толкова голям, че от пръв поглед е ясно - бие ни всички в стаята. Говори съвършено правилен български и чете дебела книга за майчинството. Много е важна. Трябва да ражда след два дни със секцио, защото е много малка, а бебето й - много голямо, около пет килограмово момченце. Ролята, която си е избрала Мария (защото в един момент го осъзнах - всеки в стаята си има някаква роля), е на добре възпитана и богата. И наистина е такава. Почти не говори, чете си. А когато вдигне поглед от книгата, то е, за да попита някоя от нас в кой месец е и да й каже, че й е много малък коремът. В родилните отделения това е състезанието - коя ще е с най-голям корем. Извън родилното, в нормалния свят, правилата на играта са други - там надпреварата е кой по-малко е напълнял за тези девет месеца. Тук обаче не. Постепенно Мария се отпуска и започва да разказва за голямата им къща в Елин Пелин, за злата свекърва, за петимата си девери и петте си етърви. Докато я слушаме в захлас (тя се оказа много сладкодумна и не чак толкова добре възпитана), влиза съпругът й - с традиционната торба плодове и букет цветя. Заедно с него са три жени. Едната ни казва "Бог да ви благослови!", на което аз глупаво отвръщам "И вас също". Трите сядат на леглото до Мария и онази, набожната, я пита как е. Мария, със съвършено променен глас и изражение, отвръща: "Както Бог е наредил, но вече ми е тежко". Тогава жената й хваща ръката и започва да се моли на висок глас на Господа Иисуса Мария да роди леко, а пък как точно да роди, нека Той реши - по естествен път или със секцио. Доста е смешно да чуеш думата "секцио" в молитва. После я уведомява, че Бог вече е избрал име за момченцето - Емануил. Е, това като го каза, съжалих, че и този път явно съм пропуснала да видя някоя звезда, дето е изгряла, за да възвести кой ще се роди. После същата вещица, или по-скоро главната влъхва, погледна на шкафчето на Мария и видя под книгата за майчинството един "24 часа". Веднага попита Мария защо чете дяволски вестници, издърпа го и взе самата тя да го прелиства. Попадна на статия за поредния астероид дето ще се сблъска със Земята и ще я унищожи и взе да нарежда пак на висок глас да сме се разкаели всички, защото Господ е ядосан и идва краят. После хвърли поглед към мъжа на Мария, който стоеше прав зад тях, гледаше през прозореца и хич и не чу, че трябва да се разкае. Онази много се ядоса и пак му кресна да се разкаел, защото "двама са влезли в болницата, а може да излезе един". Вещица! Мъжът бързо излезе да се разкайва, а тази прекръсти Мария, даде й няколко банкноти и най-накрая трите влъхви се изнизаха, повтаряйки "С Бога напред" и "Амин" и Мария повтаряше след тях. Когато затвориха вратата, Мария преброи парите, прибра ги. После разкаялият се мъж влезе и тя го помоли да й обели един портокал и взе да го разпитва дали са насадили картофите в градината. Докато си говорят, сякаш между другото му даде парите и той ги прибра. В черните очи на тази мургава Мария имаше особени пламъчета. Съмнявам се, че ще кръсти детето си Емануил.

Накрая реших, че откакто съм в тази стая, единственият нормален човек, който видях, беше другата Мария. Счетоводителка, 28-годишна. С русолява коса, добре подстриган бретон. Настаниха я на леглото до мен. Мъжът й и донесе багажа. Симпатичен мъж, помогна ми със системата. Поговориха си, а тя го наричаше "миличък" и "котенце", после я целуна и си тръгна. На Мария й дадоха хапче за предизвикване на раждането и докато чакаше да започнат болките, ни разказа какво креватче са купили за бебето - такова, че като порасне, ставало на легло. И каква количка - хем лятна, хем зимна. И седяща, и лежаща, става на кошче, което да се носи в ръка и може да се монтира в колата. Говорим си за това кой ще гледа бебетата, когато трябва да тръгнем на работа, как ще се справяме, дали ще имаме мляко да ги кърмим, какви шишета е най-добре да се купят. После започват болките й и акушерката идва с апарата, за да чуе тоновете на бебето. Мария е напрегната, а и всички ние, след случая с Ружа. Кончето обаче галопира ли, галопира. Отдъхваме си, акушерката казва намръщено: "136. Идеално". Винаги са намръщени, каквото и да казват. Мария чува ударите и някак нервно казва: "Хайде, стига толкова". Смъква си тениската и добавя със затворени очи: "Умирам от страх". После болките се засилват и онази картина със събирането на багажа, отправянето към родилното и стискането на палци се повтаря. А после влиза санитарката с поредния чист комплект чаршафи и, подобно на Хора в древногръцките трагедии, изпява истината, мърморейки: "Е, така. Идват, раждат ги и ги оставят. Носят ги девет месеца и ги оставят. Ама аз никого не упреквам, защото животът не е лесен...". И до сега не мога да повярвам, че тази Мария, най-нормалната от всички, с хубавия мъж, си е оставила бебето. И се чудя защо ли го е направила. Само нейната история така и не разбрах.

Изобщо тези 10 дни, които прекарах в болницата, между контракциите, които за щастие отшумяваха, видях доста неща. Може и бебето ми да ги е видяло през 2-та сантиметра разкритие, да си е казало, че е още малко за този откачен свят и да се е отказало да излиза поне засега.

В истинско кукувиче гнездо се излюпваме, честна дума. Видях го с очите си - с мрачния Професор начело и свирепите акушерки в поддържащите роли, с хора на санитарките и с всичките истории за двуроги матки, омотана пъпна връв, кувьози, контракции и адски мъки, които чух и разказах. Едва ли има по-чудовищно и по-изпълнено с живот място от родилното отделение. Мисля си, че е прав моят любим Карл Густав Юнг, когато казва, че "не може да избегне допускането, че в основата на всички тези чудовищни биологични явления около появата на човека лежи някакъв елемент на смисъл, скрит някъде дълбоко в цялата чудовищност". Тези думи ме карат да настръхвам и да вярвам - със страх и респект, с един особен, почти религиозен възторг и с някакъв свещен ужас, че вероятно животът все пак наистина не е съвсем безсмислен. Пък дано да е вярно онова, че много боли, а после забравяш. Стискайте палци!