Федерико Фелини! Дори името му звучи като заклинание за магия, особено ако човек го чуе, произнесено на родния му италиански – Феллинни!

Феллинни! Присмивайте се на хората, които вярват, че земята е плоска. Ами плоска е, да, плоска е като екран, на който прожектират филм на Фелини. Изберете си който искатe – „Мамини синчета“, „Белият шейх“, „Амаркорд“, „Пътят“, „Сладък живот“, „8 ½“, „Джулиета на духовете“, „Градът на жените“, „Джинджър и Фред“ и толкова още чудни, омагьосващи кинотворби, цели вселени, морета, океани, пропасти. „Геният твори така, както природата твори“ – казва Гьоте, друг гений. Киното на Фелини го доказва.

Феллинни! Роден в Римини – градче, ама на море – което никога не напуска напълно. И дори Вечният град Рим, в който живее до края на живота си, във филмите на Фелини изглежда толкова "малък", негов, сякаш може да го побере в шепите си, сякаш е Римини. Римини-Рим - това е вълшебното родно място на маестро Фелини и не казвайте, че не съществува на картата. Откажете се от картите, моля!

Не си създавам идоли, ни най-малко, но и не искам да лъжа – никога не съм изпитвала необходимост да пиша за филмите на Фелини, това е все едно да се мъчиш да разомагьосаш омагьосаното да живее вечно. Кому е нужно!

Много изследователи са търсели изворите на Фелиниевите галактики в древните сатурналии и вакханалии, в средновековните и ренесансови карнавали и площадни всенародни веселби, в маските на италианската комедия дел арте и после са го пречупвали през следвоенна Италия и италианското филмово чудо на 20 век, наречено неореализъм, в чиято утроба започва пътя си в киното Фелини, а след това са се опитвали да обяснят неповторимия му, ярък авторски стил с понятия от сферата на психоанализата, с теории на Фройд и Юнг, с различни определения като „постмодернизъм“ и дори кич… Но защо ни е да обясняваме толкова сложно онова, за което си имаме вече една-единствена дума – магия! Фелини е… bigger than life. Киното му е bigger than life.

Фелини е част от онова поколение италиански гении в киното, които ще останат в историята – мисля, вярвам – така, както са останали ренесансовите майстори Леонардо, Микеланджело, Рафаело… Компания ще му правят другият Микеланджело – Антониони, Пиер Паоло Пазолини, Лукино Висконти, Виторио Де Сика… Апостоли на вечноживия италиански изобразителен гений, който през различните епохи се вселява в художници, скулптури, филмови режисьори.

Режисьорът изпитва най-дълбока и искрена неприязън към журналисти и критици, ненавижда интервютата и е известен с това, че лъже безобразно на интервюта. Затова пък в автобиографичната си книга „Аз, Фелини“, написана в сътрудничество с американката Шарлот Чандлър, той разказва изключително лични неща за живота и работата си, за брака си с голямата малка Джулиета Мазина, негова съпруга и актриса в повечето от най-известните му филми, с която са житейски и творчески тандем в продължение на половин век и не се разделят до смъртта си, за сина си Федерико, когото двамата с Джулиета губят на едва двуседмична възраст, за страстите и скандалите помежду им, за вечното търсене на пари за филми, за сънищата и фантазиите си – единствената истинска реалност за него. 

Най-добрият начин да се докоснем до Фелини обаче си остават филмите му. В тях той е навсякъде - в кристалносветлите невинни очи на Джелсомина от "Пътят", в примитивната женственост на Сарагина от "8 1/2", в пухчетата от тополи носещи се над градчето в "Амаркорд", в бутафорното море в "Белия шейх", в емблематичната музика на Нино Рота, в изкусително-тънките вежди на Сандра Мило, в костюмите на Марчело Мастрояни...

На 20 януари светът на киното празнува 100 години от рождението на един от своите гений. Поклон, дълбок поклон маестро Фелини!

В чест на годишнината филмотечно кино „Одеон“ ще покаже филма на Федерико Фелини „И корабът пътува…“ – понеделник, 20 януари, 19 ч.

А ето и някои от любимите ни цитати от Фелини*:

„Когато двама души се оженят, те не стават едно цяло, а по-скоро стават двама и половина, трима или дори петима“.

„Винаги съм обичал да имам насреща си хубава жена, когато ям нещо вкусно“

„Животът е съчетание от вълшебство и тесто, от фантазия и действителност. Филмите са вълшебството, а тестото – действителността – или може би наопаки? Никога не ме е бивало много да различавам кое е реално и кое – не. Всички художници се посвещават на това да осъществяват фантазиите си и после да ги споделят с останалите. Творбите им са претенциозни, емоционални, ирационални интуитивни. Започвам да режисирам, но нещо друго надделява. После наистина вярвам, че не аз съм режисирал филма, а той ме е режисирал“

„Ако човек греши, по-добре да греши чрез действие, отколкото чрез бездействие. Ако отново ми изпаднеше възможност, щях да се опитам. Щях по-скоро да рискувам да заснема филм, който може и да не излезеше такъв, какъвто се надявах, отколкото изобщо да се откажа. За да не умрат в мен историите, които искам да разкажа.“

„Не обичам да трупам собственост. Веднъж чух една история за някакъв аржентински гаучо, който ядял само с нож, защото го било страх, че ако използва и вилица, ще му трябва чиния, после маса за чинията, стол, за да седи на масата, и най-сетне къща, за да държи всичко това там. Винаги съм се страхувал, че ако притежавам разни неща, те ще ме притежават. Борил съм се цял живот срещу плена на вещите.“

„В училище все ме поучаваха: „не“, „не може“, „би следвало да се засрамиш“. Трябваше да запомня толкова много предупреждения, че в крайна сметка бе чудо как това не ме направи неспособен да си разкопчавам дюкяна. Училището и църквата ме изпълваха с преливащо чувство на вина, без дори да имам представа за какво съм виновен.“

„Често са ме наричали луд…. Струва ми се, че да си нормален означава да се учиш да понасяш непоносимото, да живееш, без да крещиш… Посещавал съм няколко лудници и открих, че в лудостта се крие индивидивуалност, рядка в така наречения нормален свят. Колективният конформизъм, който наричаме нормалност, обезсърчава индивидуалността.“

*всички цитати са от книгата „Аз, Фелини“, ИК „Хемус“, 1997, превод Лидия Шведова