Първо – че „Котките“ може и да е нелеп, но пък „Речта на краля“ на същия режисьор, Том Хупър, получил дори „Оскар“, беше в пъти по-скучен.

Второ – че бюджетът на „Котките“ е около 90 милиона долара, а приходите до този момент – около 15 милиона, поради което най-вероятно Хупър не стъпва при продуцентите от „Юнивърсъл“ без лична охрана.

Трето – че по-разпасани ревюта за филм не сме чели от векове. „Има Рай и той е отвъд светещия надпис Exit на киносалона“, „Неописуемо грозно фиаско, от което се чувстваш така, като че ли мозъкът ти е изяден от паразит“и всякакви подобни. Отзивите за филма „Котките“ по легендарния и мегауспешен мюзикъл на Андрю Лойд Уебър са толкова кошмарни, че в един момент човек наистина започва да ги подозира в така наречения черен пиар. В нещо като: „Отидете да видите колко е зле!“ Защото, както всички знаем, нещо, абсурдно слабото винаги е било по някакъв начин забавно и вероятно все на някой е минало през ума, че може да се възползва от този последен отчаян шанс да привлече някаква публика.

Разбира се, след като гледаш филма трудно може да го объркаш с добър. Далеч по-добре е за всеки автор на ревюта или просто изказвач на мнения героично да охули и зачеркне нещо, без да си дава труда да се обоснове, но смятам, че музиката на Лойд Уебър и част от актьорите все пак донякъде спасяват положението. Въпреки това за мен изпълнението на Барбра Стрейзанд на най-известната песен от мюзикъла – „Memory“ – продължава да е гениално и единствено и Дженифър Хъдсън в ролята на филмовата Гризабела не успя да го докосне, дори като повдигна гласа си на пръсти, образно казано.

Странната CGI котешка козина, в която са „облечени“ хуманоидните котки на Том Хупър и дизайнерите му, действително е може би най-неприятният момент във филма, обаче дори тя не обяснява крайно истеричните ревюта. Вероятно, ако актьорите бяха в костюми, подобни на тези в сценичните варианти на мюзикъла, всичко щеше да е съвсем поносимо и условността щеше да работи много по-добре, и човек нямаше да има непрекъснато усещането, че в устата му e пълна с котешки косми. Но създателите на филма са решили да рискуват и… решили – сгрешили.

Не е само козината обаче. Филмът е монотонен и еднообразен, въпреки шоуто, костюмите, дизайна, песните и танците. Действието, както вероятно вече знаете, се развива в нощта на големия годишен котешки бал, когато всички котки от племето Джеликъл под предводителството на главната котка, Старата Дойтермони (Джуди Денч), се борят за голямата „награда“, а тя вече е наистина… ами необикновена – коя от тях ще се прероди в котешкия рай. Котките до една са с луди имена – Джениадидот, Скимбълшанкс , Бомбалурина, Гризабела, Гас Театралната котка и т.н. – и всички те изпълняват пред котката вожд по един танц, в който разказват за себе си. И така 1,40 часа. Почти без диалог. Някои от актьорите – особено Джуди Денч, Тейлър Суифт (Бомбалурина) и сър Йън Маккелън (Гас) – за мен бяха завладяващи. Тейлър Суифт танцува и пее, демонстрирайки изключителен усет за мюзикъл, шоу, кабаре , Маккелън е изцяло потопен в меланхоличната и тайнствена атмосфера на поемите на Томас Елиът, които са литературната първооснова на мюзикъла, а Джуди Денч е както винаги безпогрешна с мъдрите си очи на древен сфинкс, страхотна е! Тези актьори не заслужават да потънат в блатото на тоталния хейт. Голямата издънка на филма е Идрис Елба (вижте го в галерията), който е намерил бърз начин да се раздели с имиджа си на секссимвол.

„Котките“ се изгубиха с гръм и трясък в превода от сценичен на екранен език, ясно е, въпреки че лично аз далеч не съм от най-яростно отвратените. Дори този гръмък провал обаче в известна степен запазва мистериозния ореол около иначе феноменално успешния мюзикъл на Лойд Уебър, изпълняван в продължение на цели 21 сезона и в Лондон, и в Ню Йорк. Композиторът създава емблематичната си творба в началото на 80-те по любимата си детска „Книга за практичните котки на Стария опосум“ на Томас Стърн Елиът. Който успее да се добере до поне няколко откъса от оригиналните поеми, ще се увери, че те сами по себе си са флуидни и напълно неангажирани с понятия като логика, причинно-следствена връзка и т.н. И че са написани – да си го кажем направо - сякаш на шепа марихуана и на стъкленица абсент. Имайки предвид легендите, които се носят около лайфстайла на писателите от кръга на Т.С.Елиът – Езра Паунд, Джеймс Джойс, Вирджиния Улф и останалите модернисти – през 20-те години на миналия век, нищо чудно марихуаната (или каквото там друго)и абсента наистина да са в основата и на странните котешки имена, и на абсурдния сюжет. Още повече, че когато веднъж попитали Елиът на какво дължи вдъхновението си, той отговорил: „Дрога и джин, синко, дрога и джин“.

Е, може и да се е шегувал.