Започваме с прогнозата за времето. В новия филм на Уди Алън преобладава уютно-облачно, дъждовно и мрачновато време – точно като това, което в момента се e настанило в София. Или поне така е сега, около 9-10 часа сутринта. Наистина на човек му се приисква да се затвори у дома, в някой бар или в някое кино, да слуша музика, да гледа филми и да... блуждае. Ето това прави мастър Алън – блуждае из улиците на Манхатън като призрак, следвайки момче и момиче на около 20-ина години, забъркали се в обичайната за младостта „комедия от грешки”. Между другото „Един дъждовен ден в Ню Йорк” е осенен от духа на Шекспировите комедии – вечен извор на вдъхновение за Уди Алън. Много често във филмите му присъстват сюжетни проблясъци, искри от „Сън в лятна нощ”, „Както ви се хареса”, „Комедия от грешки”. Понякога просто ги надушваш във въздуха.

Да кажеш, че в този филм Ню Йорк е един от главните герои или другата базисна формулировка – че този филм е обяснение в любов към Ню Йорк, е все едно нищо да не кажеш, защото при Уди Алън това си е принцип. Едва ли друг режисьор е направил толкова много филми за Града – най-често за Ню Йорк и по-специално за Манхатън, но също така за Париж, Рим, Барселона. Дори си мисля, че Ню Йорк и по-специално Манхатън сякаш не биха съществували без Удиалъновото творчество. По някакъв начин Алън ги „роди” във филмите си, показа ни кои са, обясни ни ги, дестилира и филтрира есенцията им, магията им, поезията, духа, чувството им за хумор, ритъма, всичко. Както неведнъж съм писала – американската романтична комедия дължи ужасно много на Уди Алън, направо му дължи формулата си. Да не говорим за сериала „Сексът и градът”, но това е отделна голяма тема.

Гетсби (да, да, персонажът, изпълняван от Тимоти Шаламе, се казва Гетсби) и Ашли (Ел Фанинг) са колежани, деца на много богати родители, и са гаджета. Тя учи журналистика и получава възможност да направи интервю със световноизвестен режисьор в Манхатън. Той използва възможността да прекарат заедно два дни там и заминава с нея. Джобовете на колежанското му сако са фрашкани с кинти, понеже е заклет комарджия, при това от рядката порода на печелившите такива. Обаче, както се казва и във филма, градът си има планове за тях. Доста пакостливи планове! Сещате ли се за духчето Пък от Шекспировата комедия „Сън в лятна нощ”, което с вълшебния си прашец кара кралицата на елфите да се влюби в магаре и прави за смях четиримата влюбени. Е, тук Манхатън е в ролята на Пък, а манхатънският дъжд – в ролята на вълшебния прашец. А операторът легенда Виторио Стораро си е в собствената роля – на гениален художник, какво друго! Монохромната елегантност на изображението, неуловимото сфумато на потъналия в дъжд град, ярките акценти тук и там... Красиво!

И този филм като повечето Удиалънови творби прилича на джаз вариация – импровизация на една и съща тема. Лека, небрежна, с различно настроение, н о в същността си една и съща и безкрайно повтаряща се. Като живота, като любовта, като човешката природа – безкрайни вариации, различни тоналности и нюанси на един и същи mood(в случая българският аналог „настроение” някак ми се струва, че не предава точно). Дори монотонноста, приглушеността, които понякога усещаш като скука и еднообразие са неизменна част от този mood. В „Един дъждовен ден в Ню Йорк” ще се потопите именно в него. Съвсем небрежно – нищо не се случва, нищо ново поне, все същата история – той обича нея, тя се влюбва в друг, той се влюбва в друга, тя се връща тук. Някакви хора кръстосват улиците на града мокри до кости, нямат никаква престава какво искат и какво – не, бръщолевят глупости и в главите им бръмчат всякакви врели-некипели. Дали Уди Алън би ми простил подобен преразказ на сюжета на филма му? Надявам се. Та той всъщност изобщо няма сюжет. Обаче аз прекрасно се разпознавам в героите на този филм. И в тези от другите филми на Уди. Била съм и Майкъл Кейн, и Даян Кийтън, и Хелън Хънт, и Оуен Уилсън. Не знам дали сте забелязали, но мастър Алън е гений в това да моделира актьорите си така, че всичките да заприличат на него. Не знам как го прави.

Тимоти Шаламе! Елате го вижте, дами и господа! Моят герой в този филм. Беше страхотен и в „Призови ме с твоето име”, разбрах го, целият свят го разбра, но тук... Тук се влюбих в него. Грацилно, андрогинно момче мъж, някаква несрещана до този момент порода въплъщава той в този филм. Извън всякакви клишета. Смес от типичната за милениълите особена безизразност, лека, но перманентна досада от това, че имат всичко, дори и „претъпкани с пари джобове”, малко, но достатъчно и достатъчно рафинирана самоувереност... Героят му е Гетсби на милениълите, нали разбирате! Шаламе е изключителен актьор и е роден за звезда.

Ел Фанинг не му отстъпва, но просто нейната Ашли е по-често срещан типаж – сиропирано сладкорусо момиченце тип „степфордска дъщеря”, облечено в невинни бонбонени цветове, преминало от родителската саксия директно в колежа, където е обсебено от нетърпеливото желание да опита всичко по възможност без да даде сериозни жертви и да разочарова мама и тате. Някои от несвързаните й монолози, по време на които лицето й гримасничи така сякаш отразява върволица от емотикончета, са чудесни актьорски микроизпълнения и двамата с Тимъти Шаламе просто дават пулса на филма. Ако бях на мястото на Уди Алън, бих направила още един филм с тях.

Във филма е замесена и истинска тийн икона - певицата и актриса Селена Гомез, която е с малка, но важна роля. Със сигурност обаче още по-важна е ролята й да "заведе" на кино тълпите тийнове, които я следват в социалните мрежи. Веднага става ясно, че не е от категорията на Ел Фанинг, поне в актьорско отношение, но досега някога да сте виждали някой да се издъни тотално под режисурата на Уди Алън? Аз поне не съм. 

„Един дъждовен ден в Ню Йорк” в една дъждовна вечер в София – може и да не е незабравимо преживяване, но си струва. Както и друг път съм казвала, перифразирайки Уди Алън, според който „нито един секс не може да е чак толкова лош” – нито един филм на Уди не може да е чак толкова лош. Проверено и доказано не веднъж!

*Името на актьора е променено на Тимоти Шаламе.